„В ТИШИНАТА Е КОРЕНЪТ НА ЗВУКА”…
(Ваня Душева, „Коренът на звука” , поезия, изд. „Богианна”, 2020)
Това е една брилянтна книга - шлифована до най-малкия детайл, до дъждовната капка, в която се оглежда дъгата.Звукът на тези стихове е нежен, приглушен и плътен.
Вкусовата гама варира от шампанско до пелин. Афористична поезия, има и няколко страници с хайку. Лапидарност. Ненатрапващи се поетични внушения, пълни с болка и изстрадана мъдрост.
Усещане за цялостност и хармоничност на една житейска и поетична вселена, където всичко е свързано с всичко.
Пролетта, лятото, есента и зимата - топлата уютна стая, съпругът, дъщерята, гроздето, виното и късчето небе над къщата - една малка, самодостатъчна вселена.
Ето и програмното стихотворение:
***
Красотата е трошлива
и невидима.
Сянката на думата
е заключена в подсмисъла.
В тишината е коренът на звука.
Ако приемем, че всичко се ражда от своята противоположност, така е. Такава е тази поезия - загадъчна, енигматична, оксиморонна. Разгърнатите метафори са завършени с неочаквани и дълбоки поанти.
Капката е същност,
познала смисъла на Върха
и Дъното.
А не е ли и Човекът като капката? Не познава ли и той в житейския си път и върхове , и падения, и своята болка, и болката на съседката, която е оставила кученцето си, докато е в болница. И понеже Иисус е и Бог, и Човек, поетесата се пита как ли е издържал човекът в него на вселенската болка, когато е изкупвал греховете ни… И „толкова скъпи са / паркоместата за вечността…” Толкова са скъпи, че хората озверяват в стремежа си да ги достигнат. Ако знаеха истината - на всеки от нас е отредена вечност… Само ако знаеха.
Тялото е пашкул, от който да литнем към “онази светлина”. Домът е място за натрупване на покаяние и за подготовка на крилете. За полет.
Ваня Душева е в състояние да създаде поезия от най-малките детайли на живота. Е, да прави поезия от големите събития и страсти може почти всеки…
В стихотворението “Писмо” двете носни кърпички, които са били скромен подарък от руското непознато другарче, събират сълзите 40 години. С руското другарче вече сме в различни лагери… Виждате как думата лагер изведнъж добива няколко значения…
Българинът, човекът въобще, ако иска да оцелее, трябва да е като тученицата, която е вечна. Защото пониква и след сто години от най-малкото оцеляло коренче. И всеки трябва да си пази корена…А „съществуването е равновесие”. Равновесие на даването и получаването, на отпечатъка, който светът оставя върху нас и отпечатъка, който ние оставяме върху света.
И наистина ли трябва да мислим за поезия, когато можем да нахраним гладния…
Някои поети пишат така, сякаш забиват гвоздеи, вместо думи. Такава поезия е много въздействаща още от първия досег с нея. Стиховете на Ваня Душева изискват смирение, съзерцание, вглеждане. Те ни карат да чуем тихия шепот на красотата, да чуем божествения глас вътре в себе си, да се докоснем да изконна човешка мъдрост. Огледалото е отражение на истината, то е потвърждение, че сме живи.( „Задушница”).
Но и огледалото е приканване да се вгледаме вътре в себе си…
Вглеждане вътре в себе си, това е основната тема в тази книга. Вътре в себе си, където е ключът. Към тайната на живота. Ключът, който ще бъде намерен, когато счупим костеливото си сърце. Когато обичаме и бъдем обичани и се превърнем в „изящна сребърна верижка / между земята и небето”.
Особено внимание заслужава цикълът “Тристишия”. Лапидарни мигове от живота, уловени като в моментна снимка. И всички те са частици от едно голямо, хармонично цяло, наречено ежедневие.
***
Разравяш жарта.
Безброй светулки.
Лятна жътва.
И:
***
Лятна вечер.
По лунната пътека
плува гларус.
Човешкото тяло според поетесата е само обвивка, кошер от атоми, които един ден ще се върнат при Светлината. Смъртта дори не е спомената с истинското си страшно име.. Тя просто е полет у дома, при Бога.
Дори словесността може да се окаже илюзия. Зависи с какво я сравняваме.
Времето ще удари камбаните,
за да извести вечността,
пред която всяка словесност
е илюзия.
Мълчанието е подножие на Бога.
Тази книга е като благодатния, очистващ звън на камбана. В нея има вятър, който се люлее в люлката на дете, в нея има дървосекач, като жътвар под слънцето, в тези медитативни стихове е отразена като в кристал малката вселена на една жена - творец. Която е част от голямата вселена на нашия живот.
