ПЛАЖОВЕ
ПЛАЖОВЕ
Плажове във края на декември -
давещи се пясъци в морето.
Мокрите небета ви затварят
в глухата черупка на мъглата,
с дървени тавани ви покриват
в себе си обърнатите лодки.
Бързащи за някъде се спускат
глутници листа и аз минавам
заедно със този декемврийски,
идващ от морето, тъмен вятър.
Стихнало под пясъчните преспи,
лятото лежи във смях и стъпки.
Бих се хвърлил в пясъчните дюни,
с пръсти бих изровил светлината,
слънцето бих върнал, хоризонта,
лятото на всички топли думи.
Бих се хвърлил в пясъчните преспи,
бих си върнал лятото, но всъщност
лятото сега расте в земята,
лятото през зимата узрява.
ЦИГАНСКИ ПЕСНИ
Ръмжат в синджирите си вързаните мечки…
В бакърените съдове сияе
небето, калайдисано и крехко.
И опнали набързо тънки шатри
в тревите вечер циганите лягат;
така в горещо пладне лягат сенки
в нозете на крайпътните дървета.
И песен гола хуква под звездите
в разкошната си дреха от дайрета.
Децата край огнъовете приличат
на пъстра и игрива броеница.
А в утрото със сламени гъоруци
каруците на циганите тръгват
и в своето отечество - земята -
на циганите песните пътуват.
ОГРАДИ
Срещу дъжда издигаме
диагонала на покривните силуети,
изправени стени пред ветровете.
Срещу крадците вдигаме огради.
С оградите расте престъпността -
отвъд железните им пики
и отсам - в душите.
И все по- тесни стават вече
пролуките към светлината.
В бодлива тел ръждясва вечерта,
в която никнат два-три стръка чесън -
в парче земя,
в парче небе,
в парче живот от себе си
Внимателно опъваме оградите
и хукват островърхите им копия
направо през градините и къщите,
през слънцето, през вятъра,
през думите -
направо през самите нас.
С оградите расте опсността -
расте обсадата отвън,
расте отсам душите.
Съвсем без шум и тропот на коне
ще падне крепостта внезапно в плен.
Не идва ли към нас троянски кон
и нощ, в която пак
коремът му ще бъде разгневен?
Сега е ден. Деца играят вън,
а ний и тях разделяме
на чужди и на свои.
ОТВЪДЕН ГРАД
Във този град отчаяно се помня:
в пролуките на тарабите - във дъното -
с крилете си, разхвърляни и празни,
със детския си плач на вълнолома,
с едно море, огромно и чуждо
по всички брегове и край блатата.
Поскърцват колела с метални шини
по улиците с остри калдъръми,
край гарата и тихо през сърцето ми.
Как пада полуздрач, като тогава!
В очите ми се движи да безкрая
морето, многогърбо и спокойно,
наведено над вечната си работа.
Куцука то по пясъчните плажове -
край лодките, разхвърляни и празни.
Безлюден двор във дни безлюдни чака -
излишно е дори да си го спомням.
Безпаметно, безпаметно е детството
и само възрастта живее в спомени.
СЛУЧАЙНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Изстрел ехото откъртва:
птица ли, човек ли падна?
И земята стана мъртва,
тягостна и безпощадна.
Ще се смъкне безответно
нечий силует изправен
с десет стъпки по-напред, но
с мъртвите ще бъде равен.
Ние, живите, не знаем
кой кого ще надживее
и смъртта ли е накрая
или изстрелът след нея.
И нощта с куршум в косите
влиза в утринната клада.
Някой падна и тревите
ще го скрият без пощада.
ДЪЖДОВЕ
През прозореца виждам - във локвите
причудливия кълн на дъждовните капки
и случаен, пътуващ квадрат
на изпуснат от някого вестник.
Неусетно откривам дъжда
как отвесно се качва нагоре,
по прострените телове каца -
на балконите - в сребърни нанизи.
Някой седем етажа над мен
дълго бие в бетона и пее.
Може би не усеща дъжда,
който всичко отвън изравнява:
мокър край на ръкав и на път,
тъмни улици, ниски небета,
вятър спящ, меланхолни блата.
И отсам, и отвъд притъмнява.
Някой бие бетона над мен,
някой блъска със чук
глуха песен
под дъжда, който с яростни сълзи вали
и нагоре - в небето - изтича.
НАТЮРМОРТ
Тънък мирис на скука и празно
и аз - един от всички,
Пием вино. Прекрасно.
Осем души. Самички.
Един в изнемога бъбри -
мисли си, че го слушат.
Другите гледат - мъдри -
да ти дойде до гуша.
И се изнизва живота ни
по покривката мръсна.
Келнера ходи смотано,
иде ми да възкръсна.
Седмицата да изоставя,
цялата от недели.
Ех, ако можех, бавно
тръгнал бих, но къде ли?!
В пълните осем чаши,
в празните осем стола,
празно е всичко, даже
и светлината е гола.
Тя е свенлива и няма,
тегне над нас, ще ни смаже.
Гледаме тъпо и няма,
няма какво да се кажем.
ИЗНЕВЯРА
Заплака тихо в тягостния миг,
разбрала ненадейно, че те мамя.
Да беше ми ударила плесник,
да беше ме замерила със камък.
Да бе към мен останала със гръб -
това, което всъщност съм заслужил.
Но ти стоиш в достойната си скръб,
а аз пред теб и малък и ненужен.
И светиш като фосфор от тъга -
разкъсва те внезапната ти рана.
Безсилен съм пред твоята ръка,
която ми подаваш, за да стана.
АВТОШАРЖ
Дяволски тъмен и лепкав, и мокър дъжд;
с цяло гърло олукът до късно пя.
Под прозореца мина подгизнала сянка на мъж,
скри се зад ъгъла. Сякаш
нощта ослепя.
Как да тръгна сега и самотно в дъжда да дивея -
да усещам водата в гърба ми как става на киша.
Героично е, знам, но за мен по-добре е
тук, отсам, девет реда дъждовни да пиша.
СПОМЕН ЗА ЕДНО МОМИЧЕ
Може би нямам какво да ти кажа -
нещо свърши, а не започна.
Все така е безлюден плажа,
есента е пределно точна.
Категорична за мен и тебе
с тънък мирис на прясна шума.
В тревата падна твоят гребен
с една нелепа моя дума.
С една цигара така горчива -
тъмен пясък през нас изтече -
все към спомена, който отива
там на брега и по-далече.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Единствената рокля е смехът ти,
случайното легло - старинна рамка,
в която тържествува голотата
и царствено възкръсва ренесанса.
Как тихо коленича до гласа ти
и шепота му чашата ми вдига.
Опивам се - не питам колко пъти -
от мисълта, която те настига.
Такава - нощ в живота ми - огромна
до края нека в мен да продължава.
Не мога нищо друго да си спомня
и друга нощ в сърцето си такава.
АКВАРЕЛ
Какъв отчетлив спомен за дървото:
в следобеда кафявите му клони
и тихите тръстики сред блатата.
По дигите избухват скакалците
и дълго през крилете им, зелено,
трепти недосегаемото слънце.
Дървото е изправено, но вече
във мокрите му клони нахлуват
безкрайни ветрове и водорасли.
Каква нелепа смърт, а по нагоре
каналите разсичат бреговете
и в тях морето бавно се оттича -
затъва монотонно в равнината.
Какъв отчетлив спомен за дървото:
по дигите на пластове избухват
ята от скакалци и зеленее
през техните криле прозрачно слънце.
НАСТРОЕНИЕ
Вали отвсякъде. В дърветата вали.
Дъждът последните листа пропъди.
Човекът в мен жадува дом или
едно врабче под стряхата да бъде.
В ПРОСТРАНСТВОТО НА ЕСЕНТА
На птицата гласът заесени,
а в земята заспиват,
преситени старите корени,
Неуморните мравки над себе си
ще затворят най-светлите входове,
И случайно, далечно листо
ще засвири в мъгливите храсти.
Накрай пътя, в един ресторант,
пак пиянства фалшивата музика
и старателно келнерът, знам,
си избърсва ръцете в пердетата.
После скуката сяда сред нас,
преоблечена в шаячна дреха.
И разбирам, че вече навън
заесеняват дърветата
и случайното старо листо
тихо свири в смълчаните храсти.
То е пусто и тъжно гнездо
на далечното странстващо лято
и прилича на птица без дом,
без криле, без посока
и ято.
ДЪРВО
То расте от земята нагоре
и в земята надолу се спуска
със корени здрави.
Неуморните мравки са тръгнали
в тънкото утро
и до обяд ще стигнат върха му.
Аз видях светлината сред пъстрите клони
как безшумно тече в долината на ствола,
чух гнездата му как при върха неусетно
се превръщат в спасителни песни,
Тихи удари с чук и далечния глас
на заглъхващи каменни брадви,
ослепени войници, и тъмни стада,
и уплаха, и щедрост, и грях,
и кълвач, прикован към кората,
Аз видях защитено до края небе
в този храм, сътворен от листата,
и в свещения негов олтар -
на човека оскъдните крачки.
ЗИМА
Декември. В цялото ми тяло
настъпва идващата зима.
Спокойни са и равни дните
навън в графичните дървета.
Безшумно въздухът минава
в обезлистените им клони
и само в кипариса снежен
подскача писък на врабчета.
А в пясъка полузарити,
полузабравени и гневни
подскърцват дървените лодки -
гнезда на идващите бури.
И някой ден изпод дъските
ще се излюпят ветровете
и с леден дъх ще се изпълни
небето, ниско и релефно.
Над плажовете ще се мръкне -
ще ослепее светлината
и чак до следващото лято
една тъга ще се промъква
към моя дом, където странно
прозорецът ще побелее.
Във бяло всичко ще засвети,
дори нощта и тъмнината,
косите ми и този, който
във свойта зима оцелее.
СНЕГОВЕ
Небето пак замръква в равнината
и острите звезди във него кацат
ненужни и далечни като блясък
затворен в острието на кама.
В такава нощ се спуска януари
и пътят ми внезапно се затваря,
и някъде в студената ми стая
последната искра сега изгаря.
Снегът навън затрупва тишината,
пътеките затрупва и оставам
безпомощен, безсмислен, безидеен,
по-гол и сам от черните дървета.
И щях да спра до тях,
ако не знаех:
в такава нощ кокичетата раснат
по-светли от очите на децата.
ЗАВЕЩАНИЕ
Ако се върнем назад,
непременно ще видим морето
да разбива със тежки ръце
мълчаливия бряг,
да се свлича отвесният зид,
подкопан от жестока вода.
И затишие мъдро ще видим,
и затишие в своите длани -
колко трудно се вдигат
уморени и бити от бурята камъни
в хоросана, в тази малка надежда
на едно сърцебиене,
на един доубиван и вързан до кръв
за ръцете пейзаж.
А сега да вървим.
По-нагоре от нас
някой друг е направил вратите,
през които нахълтва
неделният шумен пазар.
Там където прозорците тъпо се вглеждат
в своето малко парче тротоар.
Затова да вървим.
Нека няма обратна пътека,
както няма земя за зърното,
утолило глада на премръзнала птица,
както няма море за спокойния кораб
върху тихото дъно заспал
след последната буря.
Както нама опора отвесният зид,
подкопан от жестока вода.
Вълноломът ще рухне
в студеното мрачно подножие
на това разлюляно и стръмно море.
И се учудвам внезапно
от святото, кротко търпение
на ръцете ни неуморими.
Безусловен сезифовски труд
на ръцете.
Те отново донасят узряващ бетон
от брега.
Те лекуват дълбоките вчерашни рани,
за да има море,
за да има земя,
за да има опора отвесният зид,
подкопан от жестока вода.
БАЛАДИЧЕН ПЕЙЗАЖ
Разхвърлен бряг (на мислите ми хаоса е същия),
със мокър пясък от вода и сняг,
с безлюдие, което е в пейзажа зимен
и в завета на лодките катурнати
(уютно място за бездомни кучета).
Какъв ли вятър ме довя насам,
какво ме тегли към голямата вода на изток?
Случаен лист във въздуха се скита -
одраска ме по бузата със нокът
и тихо се удави пред очите ми.
Тежи от зимата морето, а вълните
покашлят асматично, сякаш някой
в бездънни коридори дълго шляпа
с големи чехли, като в градска болница.
И яростно развява там халата си.
Ята от листи вдига край оградите
и близката вода, със синя кожа,
изпъстри като гръб на леопард.
Какво море! И зимно, и студено,
и истинско, и ново, и различно -
пристъпва безразлично с крак на гларус.
Следите му са пясъчни тирета
и свършват, щом внезапно отлети.
Така със полет зимата ще свърши -
ще се затича тромаво по плажа,
крило в мъглата рязко ще забие
и в острата пролука на небето
ще кацне върху своя стар комин.
Разхвърленият бряг ще се изпълни
със южна топлота, която слиза
на лятото по слънчевото рамо,
и каменния зид на вълнолома
със всеки камък пръв ще я усети.
Но тя е още някъде. Отлитат
сега от тук премръзналите птици,
А вятърът наивно обискира
безлюдното море и самотата.
МЕТАМОРФОЗА
Към кораба са всички приковани.
Над глезена веригите ръждясват.
В пътеките по влажните морета
на робите ръцете са свободни
и тласкат монотонно те греблата,
а сигурно земята на гребците
все повече в очите се смалява.
Веригите не са върху ръцете -
така звукът на вечното желязо
остава скрит под мокрите седалки,
ръждясва във мълчанието кротко,
разсипва се на прах върху гредите…
Отнякъде дошли през вековете,
докосват ме старинните галери.
В разпятието бавно на живота
веригите отдавна са сменени.
Невидими звената им ни стягат
към кораба на днешните ни страсти -
към вещите сме всички приковани.
Пред идоли на къщи коленичим,
броим пари на всички свои пръсти.
И корабите ни сега отплуват,
отмъкващи по влажните морета
престорени, неискрени усмивки.
Дано по пътя да не дойде буря,
защото ще потънат много лодки.
Ще тръгнат те към дъното, а ние
към техните греди сме приковани.
