Светозар Казанджиев

Откакто се завъртя около седемдесетте (роден е на 16 юни 1947-а), Пашата стана твърде словохотлив на тема „личен живот”. Понеже е артист, 80% от версиите му звучат условно, останалите 20 са „ДДС”.

Веднъж биографията му започва от началото на османското робство, друг път от времето преди Христа, трети - от 10 ноември 1989 г., а „копнежите” му по турското, царското и прочее присъствие по нашите земи направо ме изумяват.

Но той е артист - дори когато иска да ни разкаже приказката за своя живот, влиза в роля. Никола Пашов приема живота си като Андерсенова приказка - тъжна и трудна, но с щастлив край.

Да я чуем.

Родителите ми умряха млади. Когато бяха живи, семейството ни приличаше на театър, но смъртта спусна „завесата” и ни раздели окончателно. С брат ми раснахме при баба и леля.

Райковец съм - кореняк. Баща ми е от Горно село (Горно Райково), мама - от Долно. По документи от 1851 г. огнището ни е разпалено най-напред в Ропката - в селото, именувано на апостол Павел (Павелско). В часове на патриотичен екстаз баща ми е разказвал, че ние сме от коляното на Кубрат (Курт), което ще рече вълк.

Прадядовата фамилия била Куртев. Прабаба ми Лика е една от първите учителки в нашия край. Била е зевзек. Майтапила се из село. Нейната сродничка Рада Рупката е написала родовата ни песен „Марудо, бела Марудо”, която рецитирам с кеф.

Ние винаги сме свързани с нашите предци, затова народът е създал поговорката: „Крушата не пада по-далече от дървото си”. Да, ама татко не харесвал Куртьовата фамилия и от неудобство я сменя с Пашови. Паша значи водач - титла, която се отвоюва. По друг начин звучи!… Когато бях малък, старците от махалата ми викаха „Куртю пашински”. Това е истинският ни прякор.

Мъжете в нашия род са били все мачовци. Обичали каматните жени. Дядо Никола бе абаджия - търгуваше с платове. При едно пътуване в Гърция, разбойници го ограбват.

Връща се с един гол кюрк на рамо. Бил е пърчовит, „изчуква” девет деца. Оцеляват му три - татко и две сестри. За мъжкия сербезлък казах, за женската хубост думите са безсилни. Бранили я с острието на меча. За добро или за лошо, всички били религиозни.

По-каматната сестра на татко се посвещава на вярата. Двайсетгодишна, в разцвета на своята младост и красота, избива зъбите си, за да не всеква мъжките погледи и влиза в манастир. Там дочаква края си. За църквата приемали всякаква жертва.

Баща ми Димитър говорел на есперанто, на гръцки и немски. Интелигентен отвсякъде. На Коледа и Великден го канели да чете Символа на вярата. Имал хубав глас, копнеел да стане артист, оратор, художник - клета романтико-поборническа душа. В Райковската гимназия го включват в пиеси. Играе „революционните” роли. Вкъщи пазя цял сноп негови статии, речи, дописки, стихове, рисунки. Мечти, мечти…

Сложна, чак неестествена е неговата съдба. През трийсетте години на ХХ век се увлича по социалистическите идеи. Тогава те са нещо ново, интересно, омайващо. В 1937-а го осъждат по Закона за защита на държавата. Раждането на престолонаследника Симеон II му подпечатва амнистията.

След като отървава решетките, заминава за Австрия да работи и учи. Влиза в „заводите на Херман Гьоринг” в град Линц, но за учение му показали среден пръст. На шестия месец се връща в Райково измамен от чужбинския си гурбет.

Полицията го арестува и изпраща в концлагер. Най-напред в гр. Стрелча, а подир това на Галата, Варненско, и Демир-Хисар - Гърция. Три години, от 1941-а до 1943-та го обличат в раирани дрехи.

Девети септември 1944 г. го сварва в Кюин Кьой - Северна Гърция, като секретар-бирник в кметството. След преврата управникът „хванал балкана” и татко кметувал няколко дни. Натрупал години и опит от нищо за нищо, той се връща у дома като възрастен.

Момчето, което чете от амвона Символа на вярата и пленява поклонниците със своето краснодумство, вече не стъпва в храма. Увива се в червено знаме и демонстрира социалистическите си убеждения, изминавайки всеки ден разстоянието от Горно село до Долно село (Райково). Тогава среща мама - в Чешитската махала.

Като партиец води курсове по стенография, изнася беседи, пише статии… Ораторската му дарба спасява от смърт поп Иван Пантелеев, наклепан от менте комунист. За волнодумството го изхвърлят от редовете на партията. Все едно го изхвърлят от живота.

Всичко се обръща с главата надолу. Пак по онова време започва производството на „активни борци”, но той е бил в Австрия, работил е в заводите на Третия райх, защитавал е поп… „Долу!” - крещели партийните мижитурки, които имат способността в „точното” време да изплуват като нафта във вода.

Баща ми потънал в блатото на живота. Пропушил, започнал да пие… Жени се на 36 години, но и в женилката му има нещо нередно. Дядо Михал - строителен предприемач от Долно село (Долно Райково), не го бендисвал за зет. Дъщеря му си имала галник - кундурджия. Единствено баба била каил - искала учен зет, не обущар.

Ех, живот, живот!…

Мама е райковска копринка (така казвали на хубавиците). Когато чуя песента „Снощи си минах, мале ле, през Долно село Райково”, знам, че се отнася за нея. Малко е да се каже, че била каматна. Приказна е била. Татко и д-р Бадев я открадват една вечер и тя му пристава.

Освен хубава, мама била и изучена. Завършила е с пълно отличие шивачество в устовското занаятчийско училище. Горноселци упреквали баба, че я харизала на Митьо Пашата - десет години по-стар от нея, не само луд, но и ревнив. Такава хубавелка как да не я ревнуваш!… Спомина се на 29 години от перитонит. Много страда, милата ми майчица. За да отърве болките, искаше да скочи от горния кат на къщата. Остави ни невръстни - брат ми на три, мене на пет.

На всичко отгоре обвиниха баща ми, че я е убил. Това беше долна лъжа, съчинена от ортодоксалите, за да го държат далече от идеала. Беше нервак, няма съмнение, но да убие - никога. При това жена си, чиято обич го изпепеляваше.

Когато го хващаше нервата, грабваше моите книги и ги хвърляше: „Няма да четеш, безсмислено е! Аз четох цял живот и какво?!” Пословичен е бил развратът на ума и чувствата по онова време. Хората се отдавали сляпо, безволно, едва ли не механично на разлагащото влияние на действителността.

От баба и от него е артистичната ми наклонност, ако е имало грубост в гена ми, тя е опитомена от романтизма на мама. Седемгодишен пострадах от минингит - сам и ничий. Изпратиха ме най-напред в климатичното училище в с. Гъбарево, Казанлъшко, а след това в Белица, Разлошко.

Една неделя дойдоха на свиждане татко и брат ми. Малкият получил бяло костюмче, искаше да ме зарадва, но за беда паднал върху жепе-линията и го изцапал. Огорчен от сакатлъка, баща ми му теглил юнашки пердах.

В такъв ден да се чудиш лимонада ли да пиеш, да се смееш ли, да плачеш ли или да се хвърлиш под влака. Щом оздравях, продължих да се уча в райковското училище „Асен Златаров”. Когато татко потегли „с песни и свирки” към другия свят, двамата с брат ми навлизахме в пубертета.

През 1967 г. завърших Строителния техникум в Устово. Там се прояви вродената ми любов към театъра. Моят учител по български език и литература г-н Нуршиян постави „Деветата вълна” от Никола Вапцаров (нали ни беше патрон), в която бях включен и аз. Режисьор бе Мишо Илийков, актьор от Родопския драматичен театър (РДТ).

Той ме насочи към Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ). Като ученик се запалих по творчеството на големия френски киноактьор Жерар Филип.

Боготворях го, беше ми идол. Знаех живота му наизуст, имената на филмите, снимките, любовите му. Вкъщи си имах башкалък - моето обиталище, накичено с картички на артисти, рисунки на коне, саби…

Дори когато вървях по улиците на Смолян, си въобразявах, че вървя пред камера и леко позирах, за да не изглежда, че съм изперкал. Живеех като на кино. Край мен все по-често започнаха да се „мяркат” Жан Габен, Ив Монтан, Жан Маре и други велики артисти, завладели света.

Театърът ме покоряваше със своята ласка, ставаше моя съдба. По примера на Жерар Филип, пишех писма до себе си, в които изливах чувства, трепети, мечти… Бедно родопско момче, което мечтаеше за големи неща! Но нали знаете, мечтите са затова мечти, защото не се сбъдват.

Съдбата обаче не пита, тя върши своето последователно и неотклонно. Казах си: животът е твърде кратък, за да му позволя да е нещастен!

Пък и точно тогава си спомних едни думи на Нуршиян: „Има два дни в годината, в които нищо не може да се направи - вчера и утре. Днес е точният ден да се действа, да се обича, да се вярва, да се живее”.

Помислете и ще видите колко е бил прав арменецът. Започнах да пея в Устовската естрада, записах се в кръжока по художествено слово в Райковското читалище. От 1967-а си водя дневник…

Не можех обаче да бъда истински пич без китара. Затова се цаних за кравар в ТКЗС-то, ринах говежди лайна, но спечелих пари и си купих мечтания инструмент.

Друго е да нарамиш китара и да се разходиш из Райково, да те видят жени и моми, да ти завидят местните фармасоне. Вдъхновен от самодейните си успехи и обладан от филма на Жерар Филип „Пармският манастир” по едноименния роман на Анри Бейл (Стендал), написах сценарий за филм. Мечтаех за филмова кариера, копнеех за сцена.

Ученическият театър ме срещна с актьора Мишо Илийков, Никола Джубров, Георги Палагачев. Те ме препоръчаха на ръководството на РДТ с молба да получа покана за работа. Положих изпит за стажант пред режисьора Владимир Полянов и поех след мечтата.

В началото ми възложиха да дублирам Петранов от „Големанов”. Вложих цялата си душа, какво означава това, нямам представа, но се напрягах до пълно изтощение. Харесаха ме. Дадоха ми втора, вече самостоятелна роля - Сиро от „Мандрагора”, пиеса на Владимир Полянов по Николо Макиавели.

Как стана това ли? Стана! Един ден ме кани Владо Полянов в Пловдив на жабешки бутчета и студена бира, заедно с Георги Палагачев. На срещата, която за мен беше среща с бъдещето, Полянов сподели пред Палагачев: „Гео, това момче ще стане голям артист след 50-та си година. В негово лице виждам един велик руски актьор, който ме кара да обичам искрено театъра”.

Раздадох се на 100%. Това бе първата ми професионална изява, моето театрално кръщение.

Ех, скъпи мой театре, моя радост, мое горчиво страдание!

Както се казва, апетитът идва с яденето. Повярвах си. От 1967-а до 1972 г. шест пъти кандидатствах във ВИТИЗ, шест пъти надниквах през завесата на театралното училище, но нито веднъж не ме пуснаха да стъпя на сцената.

Просто нямах късмет. Трябваше да последвам всички онези клетници на Мелпомена, които ставаха артисти по чл. 9 - вратичка за дарования, които си нямат „вуйчо владика”.

Моите учители, моите знаменити професори бяха в провинцията, а аз - ученик в „класа” на Родопския драматичен театър.

Не ме приеха в Театралната академия, затова влязох в семейната. „Сватовник” ни беше театърът. На сцената се намерихме с Тонка, моята голяма жена. Много бе талантлива като актриса и много добра като човек.

Готвена за оперна певица, след неправилно поставен глас претърпява операция на гласните струни, след която загубва не само гласа си, но и мечтата. Съдбата обича нещастните, с еднакво усърдие им дава и им взима.

Живееше в “златния” блок в Смолян и от време на време ми отваряше вратата нощем. Палнахме фитила на любовта и тя лумна. Понеже бях гряхотка, беден, а тя от далече (Стара Загора), решихме да съберем съвсем скромна сватба. Колкото да уважим традицията.

Отидох да ангажирам механата на хотел „Соколица”, най-шикарното заведение за онова време, а нямах пукнат гологан в джоба. За костюм, обувки, музика, кумове, шаферки не помислях. Абсолютна капалушка (капнала круша преди да узрее), но огряна от щастие…

Два дни преди „сватбата” срещнах Ангел Горелов в градския автобус, разприказвахме се, споделих му каква съм я надробил, но си нямам кум. „Готов съм! Стига да не сте маханджии”. Камък ми падна от сърцето.

Той купи кюфтета, бира, една бутилка ракия… Взехме рокля за булката от реквизита на театъра, аз облякох абитуриентския си костюм, купен ми от съучениците в техникума, и пуснахме „гайдите и свирките”.

Ние с Тонка повлякохме крак, защото след нас се ожениха още Бина Харалампиева, Мишо Илийков и други, вече не ги помня. Това беше в далечната 1970-а. Съдбата, тази проклета съдба, пак се завъртя около мен - осем години нямахме деца.

Чак през 1978 г. дойде на бял свят Мария, след това Деси (Десислава) и колелото на нашия семеен живот се врътна отново.

Втората важна среща в театъра беше с Йордан Саръиванов (Йори). Полянов не преставаше да ме хвали: „Гледайте това момче, сочеше ме пред гостите, може да ви изглежда обикновено, невзрачно, но качи ли се на сцената, проговаря цялата му органика”.

От Йори взех ритъма и много тънкости в занаята. Той често повтаряше: „Не се страхувай толкова от мене, защото аз започнах да се страхувам от теб!”

Години наред обладавах миманса, бях трети или четвърти подвижен „храст”. Нямах главна, но нямах и второстепенна роля, която да ме изведе от дупката на смазващото чистилище.

През 1976-а получих звание „актьор” по чл. 9-и от Закона за театъра за ролята на шута от „Дванадесета нощ” на Шекспир. Този акт върна самочувствието ми на артист, защото бях оценяван от Любомир Тенев и Стефка Прохаскова, известни имена в нашата гилдия.

Следващата ми среща в театъра бе с Любен Гройс. Той ме включи в пиесата „Упражнение за трима” на Х. Креундлесбергер, а след това ми повери главната роля - Трисотен в „Учени жени” от Молиер.

В „Жените” играх за първи път заедно с моята Тонка Пашова. Двамата впечатлихме много приятели на театъра, а в София дойде да ни поздрави „вечната” и „святата” Елисавета Багряна. Боже мой, колко бяхме щастливи! Вратата се отвори широко, завесата бе вдигната високо, а арената, разтворила обятия, ни викаше, викаше…

За ролята на Станчо Картофа от „Големия род”, пиеса на Маргарит Минков, и Сапуна - „От земята до небето” на Никола Русев, получих първа награда на Националния преглед на театрите в Кърджали.

Това бяха моите роли. Аз не само ги изиграх, аз ги изпях. И получих признание. Получих най-голямата си награда - любовта на родопската публика.

Другият голям режисьор, с който ме свърза театърът, бе Крикор Азарян. С него работих в пиесата „От земята до небето” и в „Празникът” на Николай Хайтов. Последва запознанство с Никола Петков и чаровната Бистра Марчева… Това са големи имена от историята на българския театър. Аз бях техен ученик.

Сбъдна се и другата ми мечта - да работя с големите майстори на българската драма - с Андрей Чапразов в „Тази малка земя”, с Любомир Кабакчиев - „Всичко в градината”, с Маргарита Дупаринова, Васил Топузлиев, Кирил Симов, Георги Палагачев…

В новата сграда на театъра влязохме през 1984 г. Разкошен дворец за измъчените театрални души, сновящи по села и паланки.

Наричаха ни „Театър на 100-те сцени”, „Театър на колела”, „Прокудените несретници”… Вече имахме красива сграда, може би една от най-красивите в страната, с три сцени, с машинарии, камери, даже имахме и детска градина, за да могат майките да са спокойни за децата си, докато гледат нашите представления.

И това в малкия Смолян, наричан преди години “Диарбекир”, в който управниците изпращаха на „заточение” непослушните интелектуалци от София.

Тук бе „въдворен” първият драматург на РДТ Михаил Величков, директорът му Тони Андрейков, режисьорът Владимир Полянов, последният директор на НТ „Иван Вазов” преди 1944-а - Йордан Саръиванов, неудобният Любен Гройс…

Със своя талант и труд тези хора превърнаха РДТ в един от най-желаните театри в провинцията.

Няма да мога да изкажа никога своята благодарност към родопската публика, към хората от затънтените места за умилението и възторга, с който ни приемаха.

Те идваха да ни гледат, плачеха скришом със сълзите на нашите героини, смееха се от сърце на нашите скечове и след това ни водеха в кръчмата или у дома, слагаха на софрата каквото Бог дал и пеехме родопски песни до зори.

Родопчани ценяха своя театър, знаеха неговата история.

Гневяха се на извращенията на Вежди Рашидов, министъра на културата, който под маската на театрална реформа им закри театъра.

За съжаление, ние, артистите, не му се опълчихме.

РДТ е борил подобна реформа още през 50-те години на миналия век.

Тогава директорът му Райчо Гавраилов отива заедно с областния мюфтия Юсеин Сеферков при Вълко Червенков, първи партиен и държавен ръководител.

Сеферков се представил на партиеца и казал: „Другарю Червенков, щом сте решили да затворите театъра на Родопите, тогава ми дайте разрешение аз да отварям джамии!”

Червенков, който е бил ерудит и човек на културата, наредил да оставят театъра в Смолян.

Днес няма такива патриоти! Не знам какъв е сегашният министър на културата, но знам че около него имаше големи „приятели” на РДТ, които бяха готови да продадат майка си и баща си в името на келепира.

Ще спомена само двама от тях: Митко Тодоров от София и Кръстю Кръстев от Пазарджик. Понеже Смолян е далече от столицата, а общината е бедна, министърът на културата реши да я накаже чрез прословутата „реформа” в сценичните изкуства.

Отписаха Родопския драматичен театър от националния регистър, без да им мигне окото.

По същия начин и заради същото чиновническо високомерие, щяхме да загубим и Фолклорния ансамбъл „Родопа”, но там се намеси голямото име на Валя Балканска и го спаси.

Така стигнах до Леон Даниел и „Великденско вино” и звездния миг, за който мечтае всеки артист. Това беше ролята на моя живот, не Ромео, не Лир, не Хамлет, а Левски, най-великият българин.

Признавам, това не бе толкова лесно. Текстът беше огромен по обем, отговорността и напрежението - пределни, а на всичко отгоре паметта понякога ме предаваше. Учих го денонощно, с оукмен и се получи.

Превърнах го в свой, изживявах го. Как иначе, ставаше дума за Апостола на българската свобода! След тази роля Смолян ме предложи за заслужил артист, но един глас не ми стигна да получа високото звание. Късмет! Ако имах „вуйчо владика”, не само заслужил, народен артист щях да съм вече.

Аз съм, не с един, с хиляди гласове хората ме избраха за „народен артист”. През 1987 г. получих наградата за мъжка роля на Съюза на артистите в България (Поделихме си я с Йосиф Сърчаджиев, онзи, който изигра Караибрахим във „Време разделно”).

В средата на 80-те години пристигна в Смолян Юлия Огнянова. Известната режисьорка доведе със себе си млада и талантлива група от София. „Мама Юлия”, както й казвахме, взриви театралното мислене с постановката на „Щуро племе” от Славе Македонски.

Там играх Алексо лудия. По-късно Огнянова предизвика фурор със „Забравените от небето” по разкази на Екатерина Томова. Бурни времена! За разлика от днес, тогава беше прекрасно време за театър. Двамата с Тонка бяхме номинирани за „Аскеер”.

Така минаваше животът ми в театъра - бурно и безметежно. Имах роли, награди, велики учители, приятели, но душата ми плачеше за кино.

За 43 години в РДТ съм изиграл 60 роли. Сами преценете много ли са, малко ли са. Като прибавим и 40-те години игра на Тони Пашова, ще видите, че семейството ни е дало 83 години живот на театъра в Смолян.

След наградата за „Великденско вино”, Светослав Овчаров ме покани да играя в неговия филм „Юдино желязо”. Това беше първата ми среща с киното, а годината бе 1989-а, годината на обществените промени.

Последваха няколко романтични участия в „Ти, който си на небето” по великолепната повест на Виктор Пасков, „Змейово либе”, „Корави старчета” и др.

Тогава открих, че се чувствам по-свободен, по-органичен в театъра. Той е първата ми любов и четири десетилетия начин на живот. Ала киното ме направи известен на повече хора. Въобще, изкуството дава криле…

През 2003 г. нашият театър има шанс да го представим на Бродуей. Визитата не беше по решение на Министерството на културата, а на наш американски колега Джарет Стайн, който работи няколко години в театъра. Добре че стана това пътуване тогава, защото никога нямаше да стъпим на сцена в Ню Йорк и Лос Анджелис.

„Демокрацията” дойде и уби театъра без капчица сантименталност.

Нека ви разкажа за една друга моя страст, свързана с родовата ми памет. През 1984 г. си купих за 8 000 лева стара родопска къща в Райково на 150 години. Беше пълна съборетина, но всеки ден й преливах от своята сила, енергия и любов.

Превърнах я в дом, в който отгледах децата си. Отглеждах и къщните паяци. Едно е да гледаш голи стени, намазани с латекс, в които няма капка живот, и съвсем друго е да има паечета в ъгъла.

Показвам ги на децата, разказвам им за мрежите, които плетат, за изкуството, с което ги правят, за спомени, които носят. Днешните хора са слепи и чужди за природата. За тях силиконът е по-важен от пясъка, камъка и дървото.

Моята родопска къща е моята крепост. Тя насочва интереса ми към историята, кара ме да събирам родословието си, да браня битието от небитието. Освен това, аз съм строителен техник, допълнителна причина за моята страст.

Обичам театъра, огнището, дома, децата. Често ме питат какво бих правил със себе си, ако утре се преродя - пак ще бъда актьор. Ще правя онова, което съм правил до днес.

Ще пиша писма до себе си и ще си поставям мечти, които да покорявам. Ще пея, ще плача, ще бъда горд с децата и внуците си и ще обичам отечеството, което всяка нощ ми нашепва, че има нужда от мен.

Навремето, на среща с Николай Хайтов в Смолян, аз му поисках автограф. Помолих го да напише нещо за нашия театър, понеже току-що беше изгледал „Празникът”, негова пиеса, в която играх главната роля.

Той написа следното: „Не знам какво е миналото на театъра, не знам какво ще е неговото бъдеще, но днес той има артисти с редки и щастливи възможности”.

Професията ми е прекрасна. Обичам я. Не искам и никога не съм играл себе си. Целта ми е била да се въплътя в душата на друг. В това е голямата мисия на твореца.

март 2005 - септември 2015 г.