Георги Майоров

Самото връщане на писателя Светозар Казанджиев към имената на безподобни възрожденци от Родопите в книгата „Незабравимите забравени” (ИК „Проглед”, 2019) доказва, че те не са забравени.

По-вярно ще е да кажем, че част от тях не са достатъчно огласявани. Приживе от скромност не са се изтъквали пред обществото като икони.

Авторът също не си позволява това, а влиза дълбоко в моралните им устои, за да прозрем тяхната извисеност. Той е честен и правдиво разпряга товара на делото им.

Родени и в най-затънтените колибарски селца, но с отворена душа да прегърнат света. И с основание ги намираме за герои. Той влага вътрешното си усещане за несъизмеримото им родолюбие.

Описателно разкрива характерите и отличителните им черти на възрожденци. „Изворите” в Родопите са толкова дълбоки, че само верен родолюбец като Светозар Казанджиев може да пие от тях с чисто сърце.

Подобно на своите герои и той е сеизмограф за техните вътрешни трусове и търсения.

Защо ли? Защото тези първопроходци допринасят не само за стопанското и културното въздигане на родопчани, но привличат погледа на цяла България - към историческото време, към отличителните български народни традиции и обичаи, към хубостта и благия трудолюбив нрав на тези щастливо страдащи българи.

И Родопите стават прозорец за проглеждането на нацията към трагедиите и широтата на доброто в Славеевата планина.

С право изтъква, че от тяхната доброчестина са обвеяни големи родолюбци като Петко Рачев Славейков, който след публикациите на Васил Дечев във в. „Народний глас” още през далечната 1883-а година се отправя за да види „китното и борбено Чепеларе”. Защото тези смели мъже греят тъй светло и в тъмното.

Накратко начело са:

Христо Попконстантинов, превърнал ,,своята клета съдба… и страданието” в блясък.
Стою Шишков - направил родопопсихологията във витрина за оглеждане на Отечеството.
Васил Дечев - разкрил магията на родопското слово.

Редом с тези устремени в делото великани идват още до тридесет и три подобни на тях имена, включително и наши съвременници, разнесли славата на България по света.

В живота им има и много романтика, но романтика като дело. Сякаш вградени в един идеен монумент с впечатляващия сказ. Преливат се есеистичната публицистика с белетристичната романистика и е огромеен труд от 430 страници. Предвижда и втора книга.

Да се превъплъти в тяхното битийно амплоа на просветители, родоповеди, писатели, учени, художници, артисти, музиканти, певци и свещеници е прекомерно трудна задача за едно и също перо, но я изпълнява блестящо с ръка на сърцето си.

Не оглежда само светлата им личност, той рисува духът им и с акварелно благи багрила раздипля душата им.

Книга наистина „Христоматия” за ония, които имат късогледо и далтонистко виждане на планината и родопчани. Същевременно и епопея за незабравянето им. Преклонение пред онези величави мъже и жени, сътворили съвременния облик на Родопите.

Те и днес будят съзнанието ни като училищен звенец за попиване на тези уроци към високо самосъзнание и отлика от бездуховността. Хора с трепетно сърце и безбрежна душевност, тънко уловени от автора.

Той навлиза дълбоко в материята, която ще описва, от нея извлича жива истина и духовна извисеност, които превраща в словесно изкуство. Чар и неустоимо въображение мистично ни тегли нагоре, за да се изравним с планината.

Планината на духа, в която Светозар Казанджиев влиза ребром, със своя вътрешна болка, радост и възторг.

Синтез и плътност на образите, потопени в една негова широта на мисълта. В хомосферата на героите като чистота на морала, естетическа простота и великолепие в цялостната им култура.

С развързана от ограничения мисъл, той ширва характерите на големите родопчани в тяхното личностно достолепие.

Към тях открехва прозорец и от отзивите на съподвижници, приятели и ценители на родопската красота и топлота, на високото изкуство.

На много от описаните личности имам част от книгите, не са ми непознати, но аз само се докосвам до тях, а Светозар е разкрил тяхната жива същност, душевната им необязденост, неповторимата им морална и естетическа красота.

Както тези народопсихолози опитомяват дивотата на Родопите, така и авторът опитомява нашите диви представи за нея, за да приемем в сърцата си тяхното свято дело. Сам в живота си е събарял прегради, подобни на техните.

С тяхното верую също е следвал пътя си и се обогатявал и от личните си контакти с много от тях.

Авторът описва малко известни черти от характерите им, тяхното дарование, неотстъпчивост и твърдост до пределни граници, за които претърпяват и временен крах в кариерата, но истината пак побеждава и продължават своя строго начертан път.

Таланти от всички регистри на изкуството.

И като родопчанин вярно усеща ритъма на сърцата им като свой ритъм и акордира словото си с тяхното. Слово палнато от мъдростта на родопчани и хубостта на планината. Дива по природа, луда по живот. И се явява като послание към България и на България към света.

Колкото е благ и възхитителен авторът, толкова понякога е яростен срещу предателството на родопския дух и родовите корени на помрачените българи.

С голямо въодушевление описва мъките и гордостта на строителите на новия град Смолян. Изгражда един словесен паметник, непреходен за вековете. Книга писана години, а изречена сякаш на един дъх.

Затова и Антон Дончев казва: „Трябва да се качим не на Мусала, а на Луната и оттам да погледнем как свети Родопа върху кълбото на Земята”. Споделя го честното сърце на големия писател.

Талант, морал, живот, кръв и чистота на героите са слети в една магия на българския език. Където трябва е яростен, задъхан, но не със задавен глас. Глас на ярък протест и бунтарство, на жалост и възторг от несправедливата участ на героите му.

За да заглуши техните вопли. В повечето случаи недостигнали до държавните чиновници и техните политически мухоловци. С тапи в ушите. Които слушат и служат само на себе си, непроумяващи какво е захлас по красотата на духа.

Авторът не надава гласа на болката, рисува нейното невидимо съдържание като заклятие и проклятие на злото, за да го прати в отвъдното.

С тази книга Светозар Казанджиев записва Родопите и родопчани в летописа на вечността. Да ни грее Южно слънце и да ни опива Родопска вселена.