Мирослава Панайотова

Посрещнахме Нова година… Е, и?, би казал Румен Стоянов.

Опитвах се да задържа опорите, които ми бяха служили досега. Но всички покрай мен пробиваха защитната ми маска, въпреки моите усилия.

На връщане пътувах с една жена, която се прекръсти, преди да тръгне влакът, после извади две дебели книги и химикал. Зачете се в първата. Видях, че от време на време бършеше сълзи в ъгълчетата на очите си. После си постави слушалките и се заслуша в някаква музика. Може би беше народна, но не бях сигурна.

Не се опитах да я заговоря, защото прецених, че и бездруго тя е прекарала празника като мен. В очите й се четеше отчаяние. Реших, че ще бъде много по-добре, ако и двете се отдадем на мислите си, които не бяха никак весели.

Тя стискаше своите опори - книгите и слушалките - както удавникът се хваща за сламка, и се усмихваше с някаква много вдъхновена усмивка /аз спях с “моите книги”/. Като я гледах как се държи за книгите, я почувствах много близка. Жена на средна възраст, изрусена като мен, с видими бръчки, без много възможности.

Лошото е, че в такива мигове ясно осъзнаваме това. Аз гледах пейзажа през прозореца и въпреки всичко констатирах мислено красотата му.

Изпуших три цигари в коридора.

По едно време тя извади баница. Помислих си, че ако ми предложи, ще откажа. После си казах, че е по-общително да ми предложи, дори да откажа. Тя като че ли прочете мислите ми и попита:

- Искате ли…?

- Не. И аз имам, но не съм гладна - отвърнах леко притеснена, че ми се наложи да говоря.

Тя също ме поглеждаше косо и ме преценяваше. Сигурно разбра, че съм като нея - самотница и фантазьорка, защото по-спокойно се отдаде на отчаянието си.

Така си мълчахме с нея около три часа.

Преди да слезе, тя ми пожела “спорна година”.

Аз й казах:

- Да се сбъднат всичките ви желания!

Тя не промени израза на лицето си, нито погледа си, дори леко поклати глава и вдигна рамене.