КАРАНДАША
Когато беше дете, Карандаша мразеше котките и затова неведнъж майка му Люда намираше някое коте, обесено с лико на боядисаната в зелено ограда.
Тя знаеше, че Ричо-Цвеклото ги вършеше тези работи, защото нейният Федя беше само на седем и сам никога нямаше да стори това. Тогава се разплакваше тихо и погребваше поредното коте на полянката до реката.
После баща му инж. Колянов започваше дълга лекция за Господювите създания, за мъките му и страданията, за болките неземни и земни. Ама Цвеклото, който беше само на осем години, заедно с Карандаша, взе та умори цяло котило от четири котенца, току-що прогледнали.
Тогава баща му не му говори три седмици, а майка му Люда ги напусна и си отиде в Русия, защото синът й мразеше най-милите Божии създания…
След толкова години Карандаша се сети за това, хранейки и милвайки две котета на двора и се питаше дали майка му Люда гледаше от небето и дали се радваше, че Карандаша е заобичал тези красиви създания, както казваше тя.
Черното коте беше с отсечена лапичка съвсем в началото на предното ляво краче и трите нокътчета ги нямаше, но въпреки това беше страхотен ловец. И дето се викаше мишка не припарваше в къщата, защото щеше да е уловена. Шаренкото коте беше с увредено оченце, защото някой джелатин като него го беше палил със спирт и затова рунтавата му козина откъм лявата страна на главата и окото беше като ощавена.
В детските си години и Карандаша преживя злополука, защото по време на час по рисуване Деля заби добре подострения си молив в лявото му око и затова той остана едноок…
А майка му, която се бе върнала от Русия, му припомни за неговата жестокост към животинчетата и дори му каза, че трябваше да не е едноок, ами еднорък, та да е още по-белязан.
Карандаша беше инвалид заради изваденото око, а от Общината не му даваха работа, защото получаваше мижава инвалидна пенсия.
От време на време го викаха да нарисува някакъв плакат, защото беше завършил рисувалното училище. Вече и по изборите не го търсеха, защото доносите си ги пишеха на компютър и ги разпространяваха на цветна хартия. Той нямаше никакви роднини живи, само вуйчо му Федя от Русия често го канеше да заживее при тях, но Карандаша отклоняваше неговите покани.
Тогава вуйчо му казваше, че ако има любима и нея щял да приеме във фермата, където отглеждаше диви животни и най-вече кралска сьомга, предимно за износ.
Карандаша също се казваше Федя, защото майка му при раждане го бе кръстила на брат си. Когато се заби острия молив в окото му, той изпита всяка болка от котенцата, които бе измъчвал, а беше само на седем години.
Майка му, която се бе завърнала от Русия, се караше в детската на Деля, а уплашеното момиче плачеше и трепереша от страх. Тогава старшата сестра й даде успокоително и прогони разярената майка на Карандаша, чийто прякор му прикачиха и децата и учителите, защото майка му Люда сто пъти бе споменала карандаш, което означаваше молив на руски.
Карандаша изчезна за известно време, но се появи една неделя в кафенето и разбрахме, че е ходил до Хърватска. Личеше си, че беше преживял неприятни моменти там, защото в кафенето на глас изрече, че ако в света дават проценти инвалидност на лъжците, то почти целият свят ще трябва да бъде пенсиониран.
И най-вече онези първенци от върхушката в политиката, които сами си избираме по време на изборите, за да ни мамят и оплитат в крадливите си обръчи.
Затова беше отпътувал чак в Хърватска при Хвоска, защото и тя беше инвалид и страдаше като него. И беше горката сам-сама, с увредена, изсъхнала и неподвижна дясна ръка.
Пристигна, но още на другия ден си тръгна обратно, защото едноръката Хвоска се оказа напълно здрава. Всичко с бинтованата ръка, която тя му показваше по скайпа се оказа заблуда, въпреки красивите и зелени очи с едри капещи сълзи, които го накараха да събере всичките си спестявания и да отиде при нея.
Всъщност бинтованата й ръка беше неподвижна, когато просеше на гарата, седнала в инвалидната количка с подадена ръка за просия. Щом се прибере, сваляше камуфлажа, стоеше час под топлия душ и хукваше из барове и кафенета.
Карандаша забеляза богатото обзавеждане в апартамента, и докато тя се къпеше метна инвалидната количка от терасата на петия етаж, изплю се и тръгна за автогарата.
През целия път за България мислеше за огромната лъжа, която му бе сторена и тази лъжа го болеше повече от изваденото му око.
Дори си спомни думите й по скайп, че тя е инвалид с ръчица, той с оченце, пък децата им щели да си имат всичко. И точно това го накара да тръгне за чуждата страна.
Днес беше задушница, Черешова задушница - си спомни Карандаша и затова се приготви да отиде до гробищата. Изкъпа се, както някога го къпеше майка му, лъжейки го, че мъртъвците мразят хората да им миришат на лошо. Казваше му, че когато стигнат до гроба на баща му, някои от мъртъвците ще го дръпне при него.
Сега Карандаша се смееше на тези спомени, но тогава го беше страх и изсипваше цялото флаконче от Момина сълза върху себе си.
На гробищата не преля вино, само остави върху сухата пръст на двата гроба по няколко череши и с тих глас каза на майка си Люда, че ще продаде къщата и ще отиде да живее при вуйчо си Федя в Русия.
После запали и на двамата по цигара вместо свещи и усети, че за първи път в живота му се доплака. Вчера бе навършил трийсет и пет години, а беше сам, само с двете котенца в опустялата и празна къща…
Карандаша изчезна, а в къщата заживяха бездомни хора, настанени от общината. Явно, че съветът я беше купил на безценица. Някои от съседите си казваха дано в Русия да му е по-добре, защото тука в България си нямаше никого.
И ето, че веднъж, късно на Софийската централна гара видях брадясал и косясал мъж, който просеше, седнал в олющена инвалидна количка.
Когато му подавах монетата забелязах, че едното му око го нямаше. Скрих се във вътрешното кафене и оттам наблюдавах просяка.
Вече бях убеден, че това е Карандаша, който се беше покрил в София и беше започнал оня, грозния занаят на Хвоска от Хърватска.
След малко дойде едно русоляво момченце, пое количката празна, а Карандаша се скри някъде, но се появи добре наконтен и заедно с момченцето тръгнаха нанякъде.
Проследих ги и разбрах, че живеят в луксозна кооперация на третия етаж, затова се направих на заблуден, който търси сем. Георгиеви.
Позвъних на вратата, където пишеше Зора и Федя Карандашеви и вратата се отвори от красива жена, която ми каза, че във входа, в който живеят, няма такова семейство.
От широко отворената врата се видя луксозното обзавеждане, купено от просията, която Карандаша беше приел за своя професия, дори и прякорът си беше окачил на вратата, като своя и на Хвоска фамилия.
А Хвоска вече се казваше Зора - майка на красивото й момченце, въвлечено в игрите на просията.
Отпъдих разочарованията и размислите и се качих на трамвай номер седем, защото от планинския град бях дошъл на премиера на мой приятел.
Стихосбирката се казваше „Целувам ти ръка” и в мрачните стихотворения не ставаше дума за майка и любима, а за една мъжка благодарност на поета към отрудените ръце на баща му.
Хората го аплодираха, а той, четейки стиховете, на няколко пъти се просълзяваше. Просълзих се и аз, защото в душата ми плувна спомен за инженер Колянов, с когото работехме заедно в мината и беше баща на Карандаша.
Пред бригадата той целуваше ръчиците на детето си, защото го болеше изваденото оченце. И след всяка целувка му казваше, че след малко ще му мине.
Сега тези ръце на Карандаша бяха протегнати за просия и прибираха милостинята на добродушните и милосърдни хора…
