МУНЯ
За първи път кончето го видяхме в конезавода, чийто изолатор за неуспешни расови коне се намираше на триста метра от последната къща в квартала, където живееше сестра ми.
Щом го зърна двегодишният ми племенник, го нарече Муня, всъщност той на всяко животно от месец насам казваше Муня, защото го бяха водили в зоологическата градина и се беше впечатлил най-много от маймунките, дори ги имитираше.
Ценка, приятелката на сестра ми, хареса името Муня и веднага го прикачи на кончето, дори с тебешир написа в клетката на дъската: „Муня - кръстено от двегодишния Йордан” …
Когато пуснаха Муня в двора да се разхожда, Ценка пое малкия Йордан през мрежата и го остави пред Муня, тогава тя го подуши, побутна го с влажната си муцунка и се затича с всичка сила с високо вдигната опашка към другия край на двора.
За Муня беше голяма радост, когато ни видеше наредени до оградата, заедно с малкия ми племенник. Той й допадаше, играеше си с нея, затова само за няколко дни Муня свикна с името си и щом я повикаше някой, пристигаше на мига.
Ценка беше зоотехник и затова работеше в конезавода, освен това тя обичаше много конете и дори казваше на сестра ми, че май в предишния си живот е била расова кобила.
След две седмици Данчо и Муня маршируваха заедно, дори беше свикнала да коленичи с лявото си краче, а дясното го изпружваше напред. После клатеше красивата си малка главица и цвилеше с тънкото си гласче.
Отстрани Дането й ръкопляскаше с ръчички, а тя се изправяше изведнъж и побягваше към другия край на двора. Ценка и сестра ми се смееха високо и солидарно казваха, че детето и кончето стават за цирка.
Когато прибираше Муня, Ценка й казваше, че е станала циркаджийка, а Муня клатеше напред глава одобрително и чак тогава започваше да се храни …
На другия ден шаренката Муня още отдалече ми махаше с глава за поздрав, после дотърчаваше на галоп до телената ограда, за да ни подуши и цвилейки да ни каже: „Здравейте, приятели”. Главата й беше на ситни петна, повечето в кафяво, а гривата й беше руса, чак към широката и почти черна задница си личеше в нея, че тече арабската кръв на як жребец.
Аз си мислех, че и при хората е така, защото някои се мислеха за расови хора от сой. А като бръкнеш едно поколение назад, миналото им изплува като л.йно в бистра вода. Партийният от съседния град, горкият, превърташе, събличаше се по наполеонки и тръгваше за селото, където се беше родил.
А селото беше далече, чак близо до Крива паланка, откъдето се беше изселил родът му. Не знам какви ги бе вършил, но неговото поколение се състоеше от алкохолици, а внуците му, както казваше леля Дена, бяха всичките тралала.
Да, ама тях не ги отлъчиха като умната кобилка Муня, която не влизаше в стандартите за расови коне… Онази пасмина от надебелели души грозеше не само човешкия род, но и природата, която ни бе сътворила по тъй наречения космичен знак, заради кармата човешка…
Вече бях забравил за Муня, пък и племенникът Йордан завършваше Английската гимназия и по този повод бяхме на гости на сестра ми. Там заварих и Цена, която правеше голяма торта - „Ветрило от шоколад”, и не даваше на никой да застава пред телевизора. Тя гледаше конните състезания, където тяхното конче Мун водеше във временната класация. Когато прекъснаха вече състезанието, Ценка каза на Данчо:
- Виждаш ли, синът на твоята Муня как се оправя. Да знаеш, че утре ще е победител…
Чаках Ценка да привърши с тортата и я попитах, дали наистина това е онази Муня, която и аз помнех…
Тогава Ценето ми разказа, че като поотраснала Муня, я изпратили в общия кюп на конете, които след определена възраст ги убиват и от телата им правят трупно брашно. Но Муня се отдала на един расов айгър, който е бил оставен на доизживяване там, въпреки че е бил шампион и бил спечелил много купи, а и купища пари за конезавода…
Когато усетили, че Муня е бременна не я продали на циганите за няколко лева, а я оставили да роди.
- При раждането Муня си отиде от този свят, но остави Мун, който също беше изхвърлен като майка си и отлъчен от расовите коне. Беше черен с лъскава козина, а оченцата му широки и умни, по-важното беше това, че разбираше човешкия ни език и имаше доверие на гледача. Веднъж във фермата дойде руският специалист Генадий, който беше прочут жокей, обходи всичките ферми на конезавода и изведнъж очите му се спряха на Мун. Тогава кончето беше на повече от една година и тънките му крачета с бели дамги, ниско в копитата, го правеха още по-голям красавец. Затова ни разпоредиха да изпратим кръв на Мун в специална лаборатория и да го преместим при елитните коне. Генадий се оказа прав, защото в Мун течеше аристократичната кръв на истински арабски жребец. Той беше приел гените на баща си -прочут състезател на времето…
Ценка на другия ден ликуваше, защото Мун за трета поредна година беше шампион и превъзхождаше опонентите си по всичко, защото беше роден от Муня, онази невзрачна кобила с красиви очи и още по-красива грива, която вятърът рошеше, когато Муня летеше в силен галоп към всеки, който беше обикнала още от малко конче…
Дойдоха гостите на Йордан, а той като наперен жребец се пъчеше пред момичетата, които го целуваха, поднасяйки му цветя и подаръци за рождения ден и завършването на училище…
Беше ми хубаво при младите, но в техните очи виждах очите на Муня, а в русите коси на момичетата съзирах и си представях развяната грива на кончето… Но знаех от Ценка, че 0,6 см на дължина и 0,3 см на височина не й бяха достигнали да я причислят към расовите коне и да я нарекат елитна.
При нас хората е друго, може да те виждат, че си тралала, но не казват, че си побъркан, а че си с „психично разстройство”… Останалите хора с недъзи ги наричат „инвалиди” и скрито ги мразят, а уж ги приобщават към обществото на България…
