Таньо Клисуров

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Към 3 часа сънят ми ме напуска, завивката отметнал
и тръгва някъде. Къде отива – дявол знай.
И идват твърдите въпроси като хевиметъл,
които удрят в мозъка ми монотонно и безкрай.

И без да съм на президентското кресло или във парламента,
аз трябва за България свой отговор да дам.
Минават пред очите ми провалите като на лента,
паденията и лъжите, планини от срам…

Минават чуждите вини и моите вини минават.
Замижвам, но не мога да се скрия, не.
Залива ме прииждаща гореща лава,
не мога в мрака да повдигна рамене.

Към 3 часа е страшно. Час е за разплата.
Разбудената съвест в мен на съд пак ме зове.
Друг сигурно заслугите натрупани пресмята,
а аз пресмятам само своите грехове.

Виновен съм. Достигнал съм чак до самото дъно.
Любима, дай ми ласката на своята ръка!
Към 3 часа като Христос на кръста съм разпънат.
Така жадувам утрото… Така…

КАК ЛИ?

Всичко се продава: чест и съвест,
идеал срещу имот в замянка.
А народът несъбуден, сънен
предпочита пак да почне дрямка.

Обобщихме: всички са мръсници,
а по-малките – са ни награда.
И по силиконовите цици
цялото ни общество си пада –

вихрят се неспирно от екрана.
Вкус, морал са днеска празни думи.
Смазаха каквото ни остана
джиповете със дебели гуми.

Бъдещето ни в мъгла го тикат.
И дрогирана е младостта ни.
Няма кой тревожно да извика:
„Нацията може да потъне!“

Тя до шия в блатото се мята,
въздух си поема вече с мъка.
И Мюнхаузен да е – за косата
как ли този път ще се измъкне?

* * *

Разкъсани са знамената. Не вярват хората в кумири.
Те лъгани са толкоз пъти, че сякаш техният живот
една илюзия е бил, в която някакви факири
ту гълъб от ръкав са вадили, ту карти крили с ловък ход.

Но лампите в салона светнаха. Наивниците днес ги няма.
Аплодисментите къде са? От сцената – поклон дълбок.
Но публиката си отива, прозряла подлата измама.
Гневът заменя бавно чувството на телешкия ни възторг.

ВЪЗПИРАТ МЕ

Приятелите ми – поетите – накрая
преселиха се в по-добрия свят.
Самотен съм. И те добре го знаят.
Но просто няма връщане назад.

Движението е напред. И значи
спасение от мойта самота
е аз чертата утре да прекрача,
оная, съдбоносната черта.

Но Стойчо Стойчев ме избира мигом
по тайния небесен телефон:
„Приятелю, квартирите не стигат,
избрал си най-неподходящ сезон.”

Кацаров има други аргументи
да ме възпре със строгия си глас:
„Не идвай, неудобен е моментът,
сега усилна жътва е при нас!”

А Жеко Христов най-подир ме слисва,
разбрал кой разговаря с тях:
„Да знаеш, Таньо, тука ще ти липсват
клубът „Пегас”, момичешкия смях…”

И аз, по-младият, будувам нощем
и мрачно си повтарям наизуст:
Не съм узрял, не съм узрял все още
за техния писателски съюз!

И АЗ СЪМ ХАЗЯИН

Хазяин съм, но квартирантите мои
не ми плащат стотинка наем.
Позволяват си да рушат деня ми спокоен.
Възмущавам се. Но взаимно се траем.

Купонът им още сутрин ме сепва,
вдигат врява до бога.
Да звънна в полицията ще е нелепо –
май не притежават дрога.

Правят любов току на прага,
не се срамуват от мен – моралиста.
Ядат, каквото улицата предлага,
не знаят да пазят чисто.

Идва миг: направо да не ги видя
и сърцето с разума спори –
да ги изхвърля, къде ще идат?
Двете лястовици на моя прозорец.

БУРЯ

На юлска буря твоят гняв напомня –
гърми-трещи, но преминава бързо.
И от небесната каменоломна
поръсва само влажен прах из въздуха.

Такава си: усмихваш се след малко,
лъч слънчев към пейзажа ти притуряш.
В съвместния живот съм със закалка
срещу нетрайната семейна буря.

От никакъв чадър не се нуждая,
дори внезапно всичко да се случва,
защото сигурен съм, че накрая
с една прегръдка бурята приключва.