ГРАД
ГРАД
Днес градът ме посрещна
с шума и рева
на моторите.
Разруши без пощада
всичко свято край мен.
И със своите
кули бетонени
скри небето,
скри лазура,
просторите,
скри сияйния
ден.
По гранитен
сивеещ площад
сам вървя,
невиждащ.
нечуващ,
в пустошта
на големия
град.
——————————
ГРАД 2
Градът е голям. Изтъкан е от сива омраза.
Голяма, дълбока е между нас пропастта.
Бетони, асфалти, панели - всичко ни смазва.
Няма кой на кого да протегне любяща ръка.
Тук всеки си крачи безличен, със примирение,
и тайно си мисли за грейнала утрин. Дали?
И глас под сурдинка нашепва вътре у мене,
че слънце не ще да изплува над блока, уви.
Но все пак си пазя в мен спомена за гората,
за червеното утро в небесните широти,
за нощите стихнали в клоните и небесата
надлъж и нашир осеяни с ярки звезди.
От вяра пиян аз тихо, аз тихо се моля,
градът да притихне и за миг, поне миг помълчи,
за да видя малката плочица светла в простора,
за да видя небесните ясни и сини очи.
——————————
***
Вървя сред панели студени и си спомням
ливади
и клони зелени от топлия вятър
люляни.
Спомням си моята детска непокварена
радост,
когато докосвах тревите с разтворени
длани.
А сега сред бетонната пустош потънал,
удавен,
крача самотен, невиждащ, нечуващ и
тих,
забравил детето и от детството мое
забравен.
И търся късчето радост, което от мене си
скрих.
——————————
ДЕЛИРИУМ
Върху екрана на белия таван
аз гледах филм - реален и измислен.
Като във 3 D кино.
Редуваха се като в трилъри на Спилбърг
чудовища с размазани лица,
със уродливи крайници,
с очи с екзотропия.
Лампите въртяха киноленти
със сменящи се всеки миг сюжети.
Мебелите ставаха животни,
придвижващи се в безразборен хаос.
Бях част от всичкото.
Някой ми говореше.
Не знаех кой.
Не познавах никой.
Един умираше.
Друг се появяваше.
Къде бях аз?!
В себе си ли бях?!
С кого говорих?!
Часове ли?!
Дни ли?!
Екранът побеля.
Филмът свърши.
Съкрушен отвърнах
своето сърце смирено
от страстта.
——————————
БЕЗСЪНИЕ
През прозореца гледам
как угасва денят
и пристъпва
на пръсти луната;
как бавно вървяла
в своя есенен път,
заспива уморена
земята.
До прозореца седнал
все гледам навън
и се взирам
невиждащ в тъмата;
дал гръб на умората,
забравил за сън
чакам да сипне
зората.
——————————
СПОМЕН ЗА СЕЛО
Помня как вятър и младост в тебе танцуваха,
как свиреха като с цигулки електрически жици,
как всички сезони с четки в ръцете рисуваха,
как летяха в простора усмивки, облаци, птици.
Помня как тичах на воля по полята зелени
подир старите, с пеещи колелета, каруци,
как слушах вечер в нашата къща стаен и
заспивах под твоите чудни, магически звуци.
Помня щурците как пееха нощем игриво,
(песента им се стелеше възтихо над равнината),
как чувах сърцето си детско, невинно, щастливо,
как пърхаше радостно, като птиче, из здрачината.
Помня как… Нима мога и за миг да забравя
безгрижното, радостно, светлото минало свое.
Днес винаги в тебе се виждам насън, и наяве,
Село на дните ми слънчеви, единствено, мое.
