Роза Боянова

***
Две реки пишат край дома на баща ми
името на победата.

Колко отдавна се научиха да четат
дъщерите му -
два лебеда…

Останаха мостовете от него строени -
единият - от недялан камък -
не усеща водата как от обич го рони;
другият - от въжета и въздух изплетен -
люлка от съдбата подгонена.

Но какво можеш да победиш
за един живот само?!

От първия мост падна смъртта,
под втория още лови пъстърви.
Не ти посяга ако я храниш,
не идва ако не я изпъдиш.

Спира пред къщи берачката на коприва -
красива
като приказка.

И какъв късмет, че сама
в моето стихотворение
влиза.

Приятелите ми спират да пият,
децата са изумени:
Наистина ли не се опарва принцът,
щом нея прегръща,
вместо мене?

***
Хайде тържествено да посрещнем
и тази загуба!
Всеки от нас е
въоръжено дете.
Да не влизаме в самотата си
по-дълбоко
и по-отчаяно.
Животът не е
чак толкова лош
човек.

***
Защото бе завързана съдбата ти
за гърлото на спящата китара,
не трябваше с глас да те будя
(как в прегръдката се мяташе!),
не исках още да те имам
даром.
Изтръпнала -
като перо, което бавно пада -
най-тънката ти струна можех само да издърпам -
дано отрони звук -
като въздишка гладък
и лек като любовно пърхане.

Залязваше си кротко в тебе жаждата,
сънуваше все кладенци за вино,
а някаква жена от мен изваждаше
с памук душата ти
и с устни я повиваше.

Тъй късно идвам…
Но ако сега във мен надникнеш,
ще видиш как окото на живота ми се насълзява.
Уплашен кон е миналото
и ако за миг спре,
ще разбере:
не се боя от ангелите и от дявола.

Защото бе завързана,
съдбата ти
юздата скъса.
И копитата дори не знаят накъде ще те отвее…

Оставам тук -
следа, за никъде не бързаща -
нито да стъпче туй, което е било,
нито да чака
бъдещето да поникне в нея.

ТЪГАТА ИМА СМИСЪЛ ВИНАГИ

А радостта тъй дълго търси основанията си…

Животът се натрапва,
трупа символи,
реди смирение подир смирение
и тон след тон -
отеква музиката му велика
в храма,
в който се родихме,
сега се молим,
а след време ще заспим.

Тъгата има смисъл винаги.
И траурната дреха й отива,
избелва отчаяние ръцете,
а погледът -
избистрен от сълзи -
навън изтича.
Там няколко надежди го очакват,
в праха петичките им боси
чертаят смешни знаци
(рисунките на бедността),
без да разбират тъжния им смисъл.

ЗНАЦИ

Учудена ще се изправя някой ден:
Отиде си, отиде си животът!
Сякаш любим ме изостави,
преди да народя деца,
преди да скътам дом
за кратките му връщания.

Въпросите превиват гръб над мен
и от какво ме пазят?
Стихът
с език на гладно куче
дланите ми дращи.
Но някъде встрани от листа
точното решение се спотаява.

Отвъд, отвъд реалното,
спокойно крачи смисълът на земните неща,
причините си зная,
последствията изчислява,
разумно носи тежестта си
все надолу и надолу.

А мъдростта мълчи под ореола на тъгата.

Смалява се, смалява се пътечката към залеза
и токчето ми тънко слага точка
на туй което бях,
сега не съм,
а след това…

***
Но тръгва си поетът
от тялото на чужденеца
и го оставя празно -
като коруба на върба,
съборена от мравки,
суха въпросителна срещу живота.

Деца неблагодарни,
как се обръщат срещу него думите!
Далеч след тях
духът накуцва -
една тояжка е окото му за този свят
и му посочва пътя…

Поетът се завръща в мен
и на съдба прилича цялото му идване.

Нощта, по-дълга от един живот,
си ляга кротко
до нозете на стиха ми.