Георги Н. Николов

Поезията, в цялата си цветна многозначност, отразява смисъла на битието. И разбира се - мястото на отделната личност в неговата човешка мозайка. Ролята на отделния човек в социалната й и емоционална гама сред кипежа на живия живот, или в усамотение.

В борба с предизвикателствата на своето време, или, надраствайки ги - в опит да обобщи трайните морални категории на екзистенциалното съществуване, неподвластни на никакви обществени трусове, политически власти и мимолетни хорски амбиции…

Тези изводи са застъпени с пълна сила и в новата стихосбирка на Ваня Душева „Коренът на звука”, изд. „Богианна”, С., 2020 г.

Включените по страниците й стойностни творби показват рядка за днешната ни литература философска вглъбеност; острота на наблюденията за света и неговите послания и - чрез потока на мисълта - ярка тяхна интерпретация чрез магията на словото и безкрайните му стилистични възможности. В монологична изповедност, близка до съзнанието на читателите от различни възрасти.

В лириката на Ваня се отразяват с дълбок психологизъм редица интелектуални въпроси, вълнуващи всеки от нас. Защо се раждаме и каква е ролята ни на планетата Земя? Що е това „вечна истина” и как да я отличим от лъстивите песни на странни съвременни „прорицатели”?

Какво радва съвременника в модерния ХХI в. и какво го гнети, скрито дълбоко в диплите на алиенираната му душа.

А още: как да отличим доброто от злото чрез повелите на Създателя, комуто сме само несъвършен образ и подобие. И може ли биологичната ни същност, вкопчена в полета на мисълта, също да се сдобие с безсмъртие?

Животът е кошер от атоми
сгъстени
във формата на човек.
Когато тялото се разпадне
атомите се връщат в Хаоса,
над Бездната,
над Водата,
за да се вградят
отново
в Светлина.

В книгата на Ваня Душева могъщо диша одухотворената природа със своите годишни времена - по понятна аналогия същите, съпровождащи безброй поколения от люлката до последния път към вечността.

От кипежа на младостта до беловласата есен, не можеща да чуе вече песента на пролетните птици, нито пък да съзре обаянието на раззеленената гора. Кръвта не кипва и пред зова на безспирните морски вълни, зовящи да се потопим в далечното, неизвестното, мамещото, безсмъртното.

Какво пък - всичко си има начало и край, но след края настъпва ли ново начало? Може би някъде в друго измерение, там, непосредствено край неугасимите звезди.

Или - а защо не - чрез чудотворно възкресение в пазвата на чернозема, приютил завинаги лица, съдби, сбъднати и несбъднати желания?

Когато ме замерват с кал
ми напомнят,
че от кал съм направена.

И в пръст ще се превърна.

А пръстта е утроба,
от която никне
жито.

Важно място в стихосбирката „Коренът на звука” заема идеята за хармоничното, неантагонистично съжителство между човеците. За взаимното доверие помежду им и готовността да поемеш дял от товара на чуждото страдание, облекчавайки ближния от нечакани тегоби.

Така отделната личност се извисява над грубостите на реалността и се самопречиства. Със скрижалите на алтруизма изгражда общество на равни сред равните, всеки загрижен за благополучието на останалите. Наистина, сега това изглежда като утопия, отдавна застинала назад в развитието си поради несъвършенствата на индивида.

Но симпатията и емпатията вървят ръка за ръка и все някога ще победят грубостта, завистта, егоизма, алчността на отсрещния.

Защото коловозът на духовната история е осеян с аурата на светли умове, поставили началото на нещо по-добро и съвършено, в което човек за човека не е вълк, нито изгодно самопроменяща се величина:

Много станаха тези предателства.
Кой ли приятел
закри с длан очите ми,
че стана толкова тъмно.
Денят ми не храни година,
а годините станаха къси.

Специално искам да откроя в този сборник цикъла „Тристишия” - шепа плодни зърна от философското мироздание на Ваня.

Своеобразни импресии с дълбока подтекстова метафоричност, в които се потапяме неусетно, съзерцавайки изреченото пестеливо, ала със силата на вътрешните авторови послания: „Милувка. През краката преминава змия”; „Лятна вечер. По лунната пътека плува гларус”, „Във кристала на висулката - дъга” и т.н.

Разбира се, още много може да се говори за новата стихосбирка на Ваня Душева, но тя трябва непременно да бъде прочетена.

Защото по страниците й откриваме и нашите вълнения, нашите прозрения, нашите надежди и виждания за света.

Книгата неусетно грабва вниманието ни и ние ставаме частица от творбите, включени в нея, виждаме себе си, водени по пътищата на отреденото ни време от майсторското перо на Ваня Душева…