Иван Стефанов

СПЕЦ

- Ела! - вика ми Пецата, като ме изслуша да се оплаквам. - Ела, ще те заведа при един баш спец. Майката им ще разкатае на твоите опоненти.
- Ти, - викам, - от де знаеш, че е спец? Те всичките се пробутват за такива. Има ли по- фукливо и по-лъжливо нещо от адвокат. На тоя, дето съм го наел, ми иде да му смачкам физиономията. Само дай, дай и отлагане, отлагане. Та казвай!
- Не спец, ами шаш! От мойто село е. Преди време ни направи хахо.
- Айде бе!
- А да ти разправя какво направи, па тогава викай айде. Баща му си живее на село. Пенсия. Човърка дворчето и си гледа десетина овчици. И за млекце, и за месце, и най-вече, че на есен ги продава и закърпва пенсийката. Миналата година, една нощ циганора му свил пет от овчичките. Видели ги, чули ги, гонили ги, но ни циганор, ни овце. Потънали в ноща. Обажда се дядото на сина си в града и му вика: “Съди ги! И да ги осъдиш тия мискини.” И завел синът дело. Минало време, получил дядото призовка и се явил в съда, да види как ще му видят сметката на циганора. И какво мислиш че видял?
Там, в съда, синът на дядото се явил, като адвокат-защитник на циганора и какво правил, какво струвал, но съдията оправдал циганите. Дядото гледал и слушал като треснат. Мозъкът му не проумявал това което става. Но като изрекъл съдията, че мангалите са невинни и свободни, дядката не изтраял и завикал:
- Мискинин с мискинин! Да те гледам като писано яйце, да стоим гладни, да те изуча и ти …
Та, викал дядото, махнал с ръце и запрашил по коридора като не преставал да говори:
- Да ме направиш за смях! Как ще се прибера в село и как ще слушам какво говорят хората? Синът ми, мискининът му с мискинин, да обвинява мен и да защитава циганите.
Върви дядото и не спира да се възмущава, а след него притичва адвокатът и се опитва да му каже нещо.
- Махай се оттук! - рипа дядото. - Да не съм те видял повече! Да не си стъпил на село! Нямам вече син!
Притичва адвокатът ту отляво, ту отдясно, ту отпред, ту отзад, но дядката не спира.
Излизат отвън. Дядото капнал от напрежение и яд, приседнал на една пейчица. Поел си дъх. Не можел вече дума да каже от яд и обида.
Тогава синът успял да се вреди и да каже нещо:
- Колко овце ти откраднаха бе, тате?
- Пет, колко! И това ли не знаеш?
- Какво щеше да ги правиш тия овце?
- Как какво? Щях да ги продам наесен.
- Колко щеше да вземеш за тях?
- Как колко! Най-малко два бона.
- Два!
Бръкнал синът в чантата си, извадил един плик и го подал на баща си.
- Дръж! - рекъл. - Тук са десет бона. Това ми е хонорара за делото, от циганите.
Дядото облещил очи!
- Мой човек! - викам аз. - Ставай! Води при твоя земляк!

——————————

ОРИС

Дворът е голям и от всякъде е застроен. От към улиците, има само два процепа, за две порти, голяма за добитъка и малка за хората. В дъното, до мен, е голямата къща, в която никой не живее. Отдавна там и не се влиза. Живеят в ниска пристройка до нея. По-нататък са хамбари, работилници, навеси, обори. Открай докрай. Непрекъснато се строи нещо, което за нищо не се ползва. В двора рядко влиза външен човек. Не може и да надникне, защото, където не е още застроено, има висока плътна ограда. Дворът е изолиран и ако някой ги потърси, подвиква от улицата. Бяха трима. Мъж, жена и синът им. Той е едър, здраво сложен, силен човек. Тя е дребна, свита женица, с тънко гласче, което се чува, само когато се ядоса, иначе е като няма. Синът е гигант. Надхвърля стоте. Безформена, грозна, отпусната маса от месища, с неслизаща от лицето лигава усмивка. Ръцете му висят, като на горила. Зад тоя вид се крие добродушност, която се задържа години, после, дали че започна да пие, дали от друго, но започна да се озверява, да става агресивен. Възпираха го де с добро, де със сила, но скоро и това не можеше да става. Започна да отвръща и като че ли осъзнаваше силата си.
Животът им минаваше в работа, строежи и непрекъснато обикаляне по доктори. Правеха всичко, та дано се оправи момчето. Резултат, никакъв. Това ги смазваше. Непрекъснатият контакт с него беше непоносимо изтезание. Към тая мъка се добавяше и хорската злост. Затова се бяха затворили и това им тежеше. Контакт подържаха с двама-трима съседи, а по-късно и с мен. По-късно, защото купих това място преди години. Ходех рядко. Обикновено през лятото. Отначало не ме приемаха. Страняха от мен. За тях бях непознат. Постепенно, де за това да се помогне, де виното да се опита, се престрашиха и прекрачиха прага. След това ми станаха чести гости. Почти всяка вечер. Седяхме пред колибата ми, попийвахме по нещо и кротко разговаряхме за това-онова. Постепенно ни допускаха до голямата си мъка. С нищо не можехме да помогнем. С годините той се топеше, жена му изсъхваше, но не спираха да строят. Един ден беше ме извикал да оправя бушоните, че ги стопил с електрожена. Свърших и клекнахме, отпред пред къщата, да обърнем по една малка. Жена му се разтича, засуети и скоро подреди цяла маса. От малка на малка, та се подредихме. Дали от това, че пийнахме, дали че беше предусетил нещо, но той за пръв път се поотпусна и заговори.
- Все се каня да ти кажа, ама де време няма, де не смея, ама аде, като сме седнали, да го направя, че то няма и на кого друг да го кажа. Обърна се към голямата къща, позагледа се, после завъртя очи и на другите страни и пак се обърна към къщата. Посочи с ръка до масата, където стояхме, пое дъх и продължи:
- Тук, на това място ще ме оставиш. Ще ме обърнеш да гледам към къщата. Да видя какво съм направил, преди да ме изнесат. То май друго от мен не остана. Не съм пиян. Нали запомни, тука!
Опитах да го обърна на майтап, но не вървеше. Той замълча и спря да пие.
Скоро го свали тежка болест. За кратко време го смаза. От една страна тя, от друга момчето, което осъзнало, че е безпомощен, започна да го измъчва. Правеше го със зловеща усмивка. Често го изхвърляше на улицата и той стоеше с часове безпомощен, свит от болка и унижение. Не плачеше. Сълзите от очите му сами си течаха. Когато спираха, бавно извърташе глава и дълго, дълго се заглеждаше ту в една, ту в друга от сградите си, но от това място не можеше да види всичките, нито пък имаше сили да се премести.
Отиде си. Изпратихме го от там, пред къщата, с очи към нея, макар и затворени.
Замина си само със спомена за построеното.

——————————

ПЪРВА ЦИГУЛКА

Ожениха се!
По любов, по споразумение или по необходимост.
Кой знай? Събраха се и заживяха заедно.
Тримата!
Да, тримата!
Тя, Той и Цигулката.
Тя беше цигуларка и музиката беше живота и. Той беше обикновен, средностатистически екземпляр. Чиновник. Тя по цял ден свиреше, репетираше и вечер заставаше в оркестъра. Той през деня беше на работа, вечер в къщи, започваше чистене, готвене, пране, пазаруване и всичко което беше нужно. Изпращаше я до концертната зала и я прибираше.
Любов! Идилия!
Прегърнати, усмихнати, щастливи.
Един за друг родени.
Година, две и още няколко.
Случи се лошото.
Повали го удар.
Спасиха го от смърт, но остана почти неподвижен.
Когато го изписаха от болницата, тя не го взе в къщи. Не можела да го гледа. Не можела да изостави музиката.
Прибра го майка му.
Дни, седмици, месеци, година.
Първо се появи само една усмивка, която не слизаше от лицето му. Една тъжна, тъжна, като че ли виновна усмивка, но и дума не можеше да промълви. Бавно, но сигурно се подобряваше.
Проговори.
Стана и проходи!
Тя свиреше, свиреше и животът и минаваше с цигулката. Той не съществуваше за нея.
Годините минаваха. Настъпиха промени.
Закриха оркестъра! Тя остана само с цигулката.
Затвори се в жилището и не се показваше навън. Стана нервна и непоносима. Заболя. Странна болест. Страх от всичко. Не смееше да излезе и хляб да си купи. Примолваше се на някое от съседските деца. Спря и да свири. От страх, че ще я чуе някой и ще влезе. Залиня. Заприлича на скелет. На призрак от друг свят. Скътаните пари свършиха и започна глад. Студ. Мизерия. Единствената и връзка с външният свят беше телефонът, радиото и телевизорът. Телефонът беше прекъснат, че не го плащаше. Някой и открадна антената и вече не можеше и телевизор да гледа. Намрази и радиото. По него свиреха други цигулки.
Сама!
Самодвижещ се скелет, обхванат от страхова невроза.
Не смееше и хляб да отиде да си купи.
И тогава се появи пак той.
С една тъжна, тъжна, като че ли виновна усмивка.
Стъпваше бавно, внимателно.
Подпираше се с бастунче.
Позвъни на вратата.
Носеше хляб.

——————————

МИРАЖ

Тогава…
Млади, влюбени, щастливи…
Вече имена в изкуството ни. И не само в нашето.
Заедно учили. Заедно завършили. Заедно работили, години наред, на тавана на една сграда.
Там било ателието им.
Там били картините им. Натрупали се.
Тя искала да направи изложба.
Подреждала, сортирала, гледала!
Била готова!
Било по време на войната.
Една нощ, когато за пореден път си ги преподреждала, засвирила сирената…
Забили камбаните!
Изскочили навън и хукнали към скривалището, наметнали върху себе си каквото успели да хванат в движение.
А-у-у-уу-ууууу—у !
Ужас и страх! Трясъци! Прах, вой на мотори, избухване на бомби, обезумели хора…
После тишина!
Отново завива сирената.
Излизат, побелели от прах и страх.
Там! Там дето е ателието…
Там вече няма сграда. Огромен куп, от натрошен бетон, тухли, парцали и…парчета разкъсани картини…
Тя полудява!
И скоро напуска тоя свят.

Войната свършва.
За новите властници той е художник от друго време. Буржоазен отпадък. Години наред негови работи не се допускат до изложба, независимо каква и къде. Той е забравен.
Сам! Изоставен, захвърлен…
Вече е друг човек. Друг художник. Пак рисува. Затворен, изолиран. Напред надежда никаква, назад само спомен за една жена.
Рисува, рисува…
Една жена…
Един образ. Странен! Има го, няма го!
Жена! Жена! Пред прозорец. Дo прозорец. Полугръб. Полугола. Леко наметало. Нежно извита глава. Не образ, а видение.
Има го, няма го.
Жена! Стои на прозореца, потънала в безкрайното пространство. Безтелесна, почти невидима, погълната от светлината. Странна картина! Видение!
Картина след картина, образ след образ.
Полуобърната, полузагърната, полувидима, полуневидима, има я, няма я…
Образ, след образ, видение след видение.
На човек в пустиня.
Сам!
Жаден!
Обезумял!
Рисува миражи…
Рисува една жена….
Една любов…
И остана в изкуството с миражи…
Нежени, красиви…прелестни!
Има ги, няма ги…
Като живота му, като любовта му…

——————————

ИНСТИНКТ

Пак съм се вкиснал.
Вчера…
Стар приятел доведе клиент.
Да му направя проект. За къща.
Не! Искаше замък. Голям! Огромен и да прилича на…
Хвърли на масата ми едно списание.
Обърна на една страница и вика.
- Това искам!
Хвърлям едно око. Снимки на нещо от Алпите. Островърхо, извисено, чак до небето. Огромно! Нито замък, нито катедрала. Лошо или хубаво, тяхно си е. За нас е чуждо.
- Това искам! Това ми изчертай! Плаща!
Бръкна в джоба, извади портфейл. Отвори го.
Пълно! Зелени! Едри!
- Плаща!
Припалвам! Попримигвам! Промърморвам:
- Тая сграда е чужда. Не е за твоето място. Там, където ще строиш, сградите имат друг характер, друго настроение, наши са. Това го е правил германец, ти си българин….
- Плаща! Кога ще го изчертаеш и да го взема?
- Не съм чертожник. Архитект съм!
- Плаща! Колко?
Станах!
Затворих списанието и му отворих вратата.
Изръмжа нещо и си замина.
Останахме с моя приятел.
Придърпах кутията с цигари. Празна. Зарових в пепелника да намеря недопушен фас.
Моя приятел ме гледа мълчаливо. Дочувам го:
- Че си шантав знам, ама че си толкова шантав - видях.
Мълча!
Пак той се обажда.
- Да ти тика пари в ръцете…и да ровиш за фасове в пепелника!
Мълча!
Пак той.
- И това го видях с очите си!
Мълча!
Пак той:
- Ти не си за тоя свят!
Мълча! Така е!

Намерих фас. Смачкан! Недопушен!
Като мен!
Припалвам! Пари на пръстите…
Може да ровя за фасове, но… аз съм си Аз!

——————————

ОМРАЗА

Кръчма. Шестима. В ъгъла. На лаф и чашка. Да се видим, да се почерпим. За мое здраве. Че пак прескочих трапа.
Двайсетина години работехме заедно, едно и също. Измисляхме, проектирахме сгради и градове. Едни се построиха, други потънаха в архивите.
След прелюдията от общи лафове, от как си, какво правиш и след първата чашка, един, брадат, ме пита.
- Защо не пиеш? Само мълчиш!
Мълча! Научих се да слушам. Не пия! Инфарктите са два!
След втората чашка разговорът става по- интензивен и по-интересен. Не знаех, че са толкова способни, че са направили толкова много, толкова интересни неща.
След третата чашка…. стана още по-интересно.
Едни намалиха темпото, други поръчаха по четвърта. Брадатият - пета.
Омръзна ми и се надигнах да си тръгвам.
Брадатият ме спира.
- Къде бързаш? Още не сме си казали всичко.
- Не мога да стоя повече. Аз….
- Не съм ти казал всичко.
- Добре, казвай.
И присядам.
Обърна чашата, приведе се към мен и тихо, като шептене, издума.
- Да знаеш, че никого на тоя свят не мразя така, както теб.
Ама че изненада!
- Защо?
- Защото, само като си помисля за теб и ме хваща бяс.
- Ако с нещо съм те засегнал, приеми извинението ми.
- Няма извинение! Пия заради теб. Разбих семейството си заради теб. Нощем не спя заради теб. Затворя очи и виждам теб.
Мълча.
- Мълчиш! И нощем мълчиш. Мълчиш!
Замълча за малко.
- Искам като теб, накъдето и да се обърна, все мен да виждам, все мои сгради.
Дигна чашата и продължи.
- А виждам само теб, само твои сгради. Затова те мразя!
И обърна чашата наведнъж.
- Мразя те!
Прибрах се, но и аз не спах.
Такава оценка на онова, което съм направил, не бях чувал.

——————————

АКСИНИЯ

“…Какви е деца раждала,
раждала, ражда и днес…”

Към ресторанта правим малка зала. За отбрани гости.
На стената между двата прозореца съм изтипосал една ниша. Засводена. В нея Къната трябва да направи фигура. На жена. Богиня. Като гръцките, ама да си е българка. Дяла, чука, майстори, а на мен все още не ми харесва. Това го смущава. Майстор е. Работата е хубава. Права, величествена женска фигура, издялана от дърво. Висока около метър. Хубава, а аз искам още нещо.
Отдръпна се и замълча. Изгледа ме изотдолу.
- Какво не ти харесва?
- Не че не ми харесва, но трябва още нещо.
Трябва, но и аз не знаех какво.
Припалвам цигара от цигара и ….пред очите ми изплува нещо.

…колата лети.
Прав път! Край не се вижда. Накъдето и да обърна очи, поле. Равно, пусто, безкрайно. Степ. Понякога отляво за миг-два проблесне вода. Реката. Другият край не се вижда. И отново степ.
- Володя, - викам по едно време - наближаваме ли?
- Да, Ваня. Наближаваме.
- Колко остава още?
- Малко, Ваня. Я има, я няма триста километра.
Да, съвсем близко.
- Володя, да спрем някъде да дръпнем по един дим и ако има нещо като чешмичка, да пийнем вода и да си понаплискаме лицата.
- Добре. Ей сега!
И спряхме. Съвсем скоро. След някакви си четиридесет минути. Колата изостави правия път, отби по нещо като път, някакви следи по тревата, направи няколко завоя и пред очите гледката се смени. Земята беше хлътнала на няколко метра по ниско.
Заслизахме и спряхме на дъното.
Чешма. Ниска. Чучурът на педя от земята. Отгоре две-три педи зид, от нещо като камък и над него…
Жена! Величествена! Права! Едната ръка отпусната надолу, другата леко свита. На главата венец от цветя.
Не мога да си откъсна очите. Забравих че съм жаден.
Жена! Бронз! Тъмна, зелена до черно патина. И на тая тъмна фигура, блестят като златни изпъкналите гърди. Полирани!
- Тук никой не минава, без да я помилва! - обажда се Володя. - Това е Аксиния.
И ми пояснява, че тук всяка хубава жена е Аксиния. Като Шолоховата.
Пихме вода. Преди да тръгнем и аз помилвах Аксиния. Не разбрах как ръката ми се протегна.
Тая фигура имаше магнетична сила.

След няколко дни Къната звънна и ме извика. Отидох. На статива стоеше богинята. Уж е същата. Гледах, гледах, обикалях около нея и в един момент не разбрах как ръката ми се протегна и я помилва.
На статива стоеше Аксиния. Наша българка.
- Чудесна работа! - откъсна ми се от устата. - Ще изпратя да я вземат.
- Ти решаваш, но врътни един телефон на шефа на галерията.
- Коя?
- Националната. Вчера мина оттук. Иска да ти предложи тая работа да остане при него, а за теб да направя копие. Плаща той.
- Толкова ли я хареса! Може да се разсърди, ама нека при него остане копие.
И отказах. От местен шовинизъм. Сложихме богинята в нишата. Това беше последното нещо, което влезе в залата и тя …се превърна в храм.

…търкулиха се няколко години. За залата и богинята се говореше.
Настъпиха превратни години. Властта се смени. Зае се от други. Започна приватизация и по някое време ресторанта със залата мина в ръцете на новоизлюпен властник.

Един ден минавах покрай сградата. Насреща се зададе стар приятел, журналист. Зарадвахме се.
- Ай да влезем, да пием по едно кафе и да побъбрим! - вика той и влязохме.
Вътре почти пълно. На етажа, отгоре, беше някаква партийна централа, от новоизлюпените. Тук им беше клуба. Седнахме. Шум, врява, спорове, по стените налепени плакати, лозунги. Трещи музика.
Опитахме се да пийнем и да си говорим. Второто беше доста трудно. Окото ми обхождаше залата. Промените са много. Стената, която отделяше малката и голямата зала беше съборена. Насреща между двата прозореца, в нишата, беше празно. Богинята я нямаше… Залата беше кръчма.
Опитахме се да пийнем и да си говорим, но не ставаше. Станахме и си тръгнахме. Отбихме се в тоалетната. Мъжката. Отварям вратата…
…в ъгъла, на пода, зад клекалото, стои богинята. Тъмна фигура от дърво, в жълто зеленикав, плесенясал отенък.
Аксиния! Нашата! Българската!
Опикана отгоре до долу!
Патинирана с пикня!

——————————

ИСТОРИЯ

- Добре! Добре! Силна работа, ама…
Като чуя това “ама” и настръхвам. Нищо не ме пищисва така. Години наред, проект след проект и едно и също. Колкото е по-оригинален, толкова по-голяма е вероятността да се употреби тая думичка.
- Оригинално, добре, ама… И проектът, с цялата си оригиналност и неповторимост, отива на майната си. В коша! В архива. Горе-долу, едно към десет. От десет проекта, девет са в архива и все с някакво ами…

- Ела! - вика ми един ден фараонът по телефона.
Къде на майната си ще ида, та няма да отида. От него по-голям тука няма. Само Господ отгоре и ония от Политбюро. Притичвам. Кани ме с кафенце, как съм, що съм и …
- Възникна един проблем. Решихме тук, че трябва да се заемеш. Време няма.
Та какво мислиш станало? Оная горе, с тюрбана, решила да покани външните министри на седемнайсет страни. У нас. Да си побъбрят, да си пийнат, хапнат и най-важното, да видят, че ехе-е-е, къде сме отишли. Та тя ги поканила у нас, а нашите фукльовци се изрепчили и я склонили да ги посреща тук. Тя обаче си има хора и те прескочили тук, да видят има ли къде да ги посрещнем.
И станал гафа. Няма къде. Няма подходящо пространство. Няма представителна зала. Няма свестен ресторант. И най-важното, време няма. Много неща няма, ама нашите чешити се изрепчили, че всичко ще направят.
И ме извикаха.
Какво ще правя, какво ще струвам, но до еди кога си да има и зала, и то не каква да е, и ресторант, и то не какъв да е, и още ред неща, и то не какви да са. С една дума, не само да се представим, но и акъла да им вземем. Правиш, струваш, демек правя- струвам и ден повече време нямам.
Та изпих кафето.
И за второ смигнах на секретарката.
Третото, четвъртото и другите вече си ги пиех в бърлогата. Така викат на ателието ми. Едно след друго, че и направо от каната.
Объркаха се и дни, и нощи…
Та представяме проекта. За залата. Време за ново строителство няма. Намерих къде и какво да преустройвам. Стана. Запустял и изоставен от години салон се превръщаше в тържествена зала. Величествена. Бях поканил най-добрите от художниците ни, задачата им допадна и наистина стана нещо оригинално. На голямата стена на залата трябваше да се изтипоса един огромен гоблен. Такова чудо у нас никой не беше виждал. Нямаме традиция в това изкуство. И там, на него, изтипосвахме историята на региона. Като се започне от римляните, та до днес. Най-типичното, най-характерното, онова, което прави историята ни.
Хареса им.
Да, ама…
Усетих, че художникът си губи нервите. И той знае какво е това ами…Ритвам го под масата. Трай!
Замълчаха всички. Мълчах и аз, докато цигарата ми догоря и ми опари пръста. И нали съм си опък човек, палнах друга и невинно питам:
- Викате, оригинално, харесва ни, а това ами…?
- Абе, как да го кажем? - вика по едно време фараонът. - Има нещо, което ни смущава.
- Ами, че кажете го.
- Как да го кажем? Портретът! Портретът ни смущава.
- Какво смущаващо има в него? Верен, точен. Исторически документиран. Какво смущава?
Там сред ония елементи на историята, нанесени на гоблена имаше и един портрет. На Тотлебен. Не е възможно да се говори за историята на региона и да не се спомене името му. В така наречената Плевенска епопея името му е на първо място. Без него епопеята е можела да стане и трагедия. Та там, по средата, в дясно художникът беше го изрисувал в естествен размер. Само главата и под нея беше поставил лавров венец. На живите той се слагал на главата, а на мъртвите под образа.
- Та, какво - викам - Ви смущава?
Той продължава:
- Абе, хубаво, ама тая пуста прилика.
Да, приликата е смущаваща. Тотлебен и Сталин си приличат като две капки вода. Различават се само по отличителните знаци и униформата.
- Да - викам. - Приличат си, но не Тотлебен прилича на Сталин, а Сталин прилича на Тотлебен. Той се е родил по-късно. Пък и - продължавам, - може и да се опита известно ретуширане, промяна…
- Може, ама има и друго. Нали знаете, че Тотлебен е германец. Преселник в Поволжието. В Одеса, на приморския булевард имало негов паметник. Та, когато германците превзели Одеса, сложили на рамената му германски пагони, а на главата фуражка и пред него дефилирали. Парад на победата.
Мълчание. Пак аз го нарушавам.
- Ами - правя се на хахо, - Тотлебен какво е виновен, че му оказват такава чест?
- Германец!
- За българите е олицетворение на Плевенската епопея - продължавам аз.
- Да, ама…
Художникът е на път да изкукурига. Рендосах му един крак под масата и викам.
- Няма проблем!
Всички наостриха уши.
- Няма проблем - продължавам. - Ще махнем портрета.
- Е, това е друго! - обажда се някой.
Спасих гоблена!
Но повече от седмица накуцвах, защото тоя път художникът ме рендоса по крака под масата. Яко ме рендоса. Вечерта се нарисувахме. Той ту ме прегръща, ту ме отблъсква. Ту съм най-големият приятел, ту съм…. А, да го прескоча какво съм.
- Как можа? Та това беше пъпът на гоблена!
- Мълчи! - ръмжа аз. - Спасихме ли гоблена? Спасихме го!
- Ами там, на мястото на портрета, какво ще сложа. Теб ли да изтипосам?
- Може и мен, ама засега нека си остане само лавровият венец.
- Как тъй само венецът?
- Ами, ей тъй - викам. - Като го гледа грамотен човек ще се замисли защо е този венец, а за неграмотен ще си е петно от гоблена.
Обърна чашата до дъно, изгледа ме изотдолу и простена.
- Онождахме й майката на историята!
Тръсна чашата пред мен и изръмжа.
- Наливай! Прав си. Спасихме гоблена, а тя, историята ни винаги си е била курвенска.

——————————

БЯЛ ЛИСТ НА БЯЛА СТЕНА

И тоя път пак същото.
- Още! Почовъркай още!
И отминава. Отива при следващия. Минава. От статив на статив, от човек на човек. Тук пипне, там каже нещо и на стативите една след друга оживяват картина след картина. А при мен все едно!
- Още!
Още, още, ама да знаеш какво е това още. Забивам очи в платното. Тя е. Пълна прилика. Стои пред нас на нисък подиум, седнала на обърнат обратно стол и подпряла с ръка брадичката си. Русокоса нимфа. Гола. Изящна. Тя там, ние пред и около нея, мацаме по платната. Мацаме и изтриваме, час след час, ден след ден. Учим се. В кратките почивки, тя намята халата, привързва колана и се измъкваме на терасата да дръпнем по един два дима. Палим, де от моите, де от нейните. Интересна жена. Дошла от оня край на света. Направили язовир над селото им и ги изгонили от там. Тогава дошла. Тук работа, там работа, та при нас модел.
Красива, изящна като богиня. И мълчалива като богиня. Сякаш няма глас.
Тя е, а той, още та още!
Още, ама какво? Започвам да прибирам. Мина пак покрай мен.
- Като свършиш, ела при мен! И пак отмина.
След десетина минути влизам. Стая. Бая голяма. Бюро, затрупано с какво ли не и от другата страна статив. Голям. На него няма нищо.
- Сядай!
И сядам на стола пред него.
- Искам от теб нещо, но като че ли или аз неправилно ти го казвам, или ти неправилно го разбираш. Усещам, че като кажа още, започваш да се дразниш. По-добра от твоята рисунка няма, а пък аз още, та още. Замълча за малко, после взе един бял лист от бюрото, стана и го закачи с едно габърче на стената до статива. Обърна се и вика.
- Искам да ми нарисуваш тоя лист, тук на тая стена.
Усмихвам се. Ама че задача. Бял лист, на бяла стена, закачен с габърче. Майтап. Четири линии и една точка за габърчето. И готово.
Готово, ама преди да го изрека, той изчезна. Дигна си чукалата и изчезна. Придърпвам лист и го закрепям на статива. Бял лист. И на него трябва да изпиша пак бял лист. Ама че майтап си прави дядото с мен. Измайтапи се и фъсна навън. Тук остана само едно облаче дим от лулата му. Не я вади от устата си. Захапал я от едната страна на устата си и непрекъснато виси там. Сигурно на това място няма зъб. Странен човек. Рядко говори и то съвсем кратко. По някоя и друга дума. Малко, а се запомнят.
Шеф. Художник. Голям художник. А аз съм хлапе. На двайсетина. Рошав. Бръснат, недобръснат. Ял, недоял. Спал, недоспал. Вечно гладен.
Какво ли иска дядото? Майтапи ли се? Да му нарисувам едно бяло листче, закачено с габърче на бялата стена. Стените в голямата зала са накичени само с мои работи. Свали ги от статива и хоп на стената. Една след друга, една до друга. Все мои. От доста време усещам, че това дразни другите. И на тях им пише високи оценки, но само мен изтипосва на стената. Демек, добри сте, ами вижте тези. Нещо такова. И това ме ласкаеше. Щом ги слага там за пример, значи са добри. И лека-полека, някак си неусетно, започнах да се подхлъзвам. Започнах и аз да се харесвам. Нали съм там за пример. Съзнавах, че все по-често, прекалено бързо привършвам работата си и изчезвам навън да се радвам на живота и на някои други неща, предимно от женски род.
Когато започна с това „още”, отначало не му обръщах внимание, но неусетно с времето то започна да ме дразни. Какво още да правя? Картината е завършена! А той още!
Тоя ден, след обед, прекарах пред статива в кабинета му, като ту се вглеждах в бялото листче на стената, ту блеех през прозореца навън. Листа пред мен си остана чист и също бял. Измъкнах се навън, обикалях по улиците, шляех се тук и там и се прибрах. Уж спах. Спах, но пред очите ми стоеше все едно бяло листче, на бяла стена.
Сутринта застанах отново пред него. Очите ми не се откъсват от него. Ръката стои протегната към статива. Не разбрах кога съм започнал да драскам по листа. Времето беше престанало да съществува за мен. Очите ми не се откъсваха от листа на статива. Там се беше изместила бялата стена с белият лист на нея, закачен с едно габърче.
- Стига! Не пипай повече! И отвори прозореца, че ще се удушим от пушек.
Не съм разбрал кога е влязъл. Станах. Отворих прозореца. Отдръпнах се заднишком. Очите ми не се откъсваха от статива. Там, на него, беше закачен бял лист, на бяла стена. От отвореният прозорец лъхна и листа като че прошумоля.
- Стига! Не пипай повече!
И нищо повече не ми каза.
Извъртяха се една ли, две ли седмици и отново сме в залата. Ние пред стативите, нимфата пред нас в средата. Полугола, русокоса, прелестна.
И започваме да цапаме платната. Да пренасяме красотата и на тях.
Денят измина. За пръв път аз не завършвам работата си още на първия сеанс. Не го довърших и на другия ден, на втория сеанс. Измина и трети ден. На четвъртия, последен сеанс, започнах да усещам, че зад мен става нещо. Ту един, ту двама, а после по няколко души се спираха отзад. Не говореха. Гледаха и отиваха пред стативите си.
Времето изтече. Сега минава Той. От статив на статив, от човек на човек и казва последната си дума. Оценява. Най-после застава и зад мен. Оставил ме е последен. Надигам се да стана. Усещам ръката му на рамото си. Леко ме натиска. Усещам че зад него и отстрани са всички. Мълчат.
Сеансът приключи. Звънецът звъни. Залата опустява.
Нимфата слиза от подиума. Приближава се. Не откъсва очи от статива. От него гледа жена с разкошна руса коса и едни големи, много големи и бездънни, пълни с мъка очи. Едни устни, които като че ли искат да кажат нещо.
Станах. Бръкнах за цигари. Запалихме.
Чувам гласа й.
- Подари ми я? Ще си я окача в стаята и вече няма да си говоря сама.
Това беше първата ми картина, която не бе закачена на стената. Там остана една друга.
Един бял лист, на бяла стена.

——————————

ДИЛЕМА

Някога ме учеше…
После станахме приятели…
Вика ме, да се видим, да си побъбрим…
И се видяхме, и си побъбрихме …
И ме разсмя…
Майтапчия си беше…
Че то бива майтап, бива, ама той ме шашна!
От института, дето калъпят такива като мен…
И дето той му е шефът,…ме канят за професор!
Ей това е майтап!
И се разсмях, и викнах по едно, да черпя за майтапа…
А той, отпива от чашата и ме убеждава, че не е майтап, а че са решили да въведат нова дисциплина…
И го разпитвам, на какво ще уча хлапетата…
Отпи пак от чашата, изгледа ме и вика:
- Ще разправяш, ще говориш за неща, като в оная история, де ми я разправя преди време…
- Коя бе, аратлик?
- Оная, за птицата, с многото очи…

Вътре сме!
В залата!
Всички!
Необичаен изпит!
Прави се, преди да започнем дипломните проекти…
За няколко часа, трябва да направим проект…
Такъв, какъвто нормално се прави за месеци…
А сега, за няколко часа, да покажеш…
Можеш ли да мислиш, има ли нещо в пипето ти…
И обявиха задачата!
„хижа за сто места, високо в Балкана…”
И затвориха вратата!
И всички се приведоха и задраскаха по листовете…
И аз се приведох…
Но ръката не иска нищо да драска…
В главата кипи…
Но към ръката, никакъв импулс…
…„къде ли е това, в Балкана, равно ли е, стръмно ли е, урва ли е, трева ли е, скали ли са…”
В главата кипи, времето лети, ръката не мърда…
И листът, и бял, и чист…
И по някое време, усетих, че не съм в залата…
Отлетях някъде надалеч, надалеч…
Там, де някога, „кога овчарче бях и стадото пасях”…
И кога то се кротне, и запасе…
Ние, хлапетата, лудувахме, щурувахме, гонехме се по зъберите, по скалите, надвиснали над Джендема…
И кога се уморим от лудории…
Присядахме на някой зъбер и не откъсвахме очи…
И сега усетих, че отлетях и съм на един зъбер…
И приседнах, и се загледах….
И на ляво, и на дясно, и напред, и нагоре, и надолу…
И ми идеше да полетя…
И се видях, като птица…
Но странна, не с две, а с много, много очи…
Че то тук, не можеш да гледаш само в една посока…
Иска ти се да виждаш всичко и от веднъж…
И отляво, и отдясно, и отпред, и нагоре, и надолу…
И не усетих, кога ръката задраска…
И на листа се появи птица…
И не каква да е…!
Орел!
И огромен…
И не с две очи.
С много…
Прозорец до прозорец…
И драсках, драсках…
И на листа кацна птица…
С много очи…
Но… звънецът иззвъня!
Времето изтече!
И ми завъртяха една тройка по милост!

След няколко месеца съм на работа.
Ще измислям къщи, ще прекроявам градове…
Измина месец…
Един ден на масата ми сложиха папка…
Програма за проект…
Никой не искал да го прави…
Далече било, стръмно било, време нямали..
Та аз, най-младото…
Разгърнах папката,… и чета, и не вярвам…
Шега или провидение…!
„хижа за сто места, високо в Балкана…”
Шега ли, майтап ли, но след няколко дни, с тия дето поръчват проекта и отбор специалисти сме в Балкана…
Искат да е там, но са се спрели само на района…
Точното място ще избираме сега…
Че то трябва и да е достъпно, и да е удобно, и да има място, и за ски, и да има вода, и да има гледки…
И да са такива, че да не се забравят.
И обикаляхме три дни…
И мълчах, и никъде не се спрях…
Дотогава, кога се изправихме пред ръба на Джендема, и приседнах на един зъбер, и не откъсвах очи…
Ни отляво, ни отдясно, ни отпред, ни отгоре, ни отдолу…и съм издумал:
- Тук!
И ме гледаха като смахнат…
Но се заслушаха, кога заговорих за птица..
За орел, но не с две, а с много очи, зареяни в бездната долу, в скалите отсреща, с козите по тях, във върха над тях…
И акъла ли им взех, акъла ли си загубиха …
Но ми повярваха…
И я изградиха!
На зъбера, от който исках да полетя…
Аз не полетях…
Но многооката птица полетя…
И прелетя и планини, и граници…
И продължава да лети!
Та сега, що да правя?
Да се съглася ли, да откажа ли?
Ако говоря такива неща, дали няма да ми се смеят…?
Ще мога ли…?
Трябва ли да се обяснява…?
Че кога нещо започнеш, без значение, дали ще пееш, дали ще рисуваш, дали ще пишеш, дали сграда ще измисляш…
Трябва да полетиш!
И без страх!
Ако и отдолу да е бездна…
Ако и отпред да е връх…
Политай!
И никога натам, дето друг е летял!
Макар, че ни в небето, ни в изкуството път има…
И ако в небето и диря не остава…
То в изкуството може и да остане…
Тогава за какво да говоря?
За какво да разправям?
На какво да ги уча?
Да летят?
Че кой и как учи птиците…?
Нали просто ги изхвърлят от гнездото…
А да им казвам ли или да премълча?
Че птиците ги гърмят, кога излетят…
Че Икар изгоря…
Кога полетя…
И отказах…
И мястото още е свободно…

——————————

ЕХО ОТДАЛЕЧЕ…

Случват се неща, които не се забравят..
Ще ти разправя нещо, ама не се смей.
И да не се измамиш да го кажеш на жената!
Ще ме разсипе от подигравки.
Та…
Започна да се строи една сграда по мой проект.
И то не къде да е, ами в Ада!
Не се смей!
Не бъркам! Сграда на ръба на Джендема!
А Джендем е Ад!
Трудно място! Почти недостъпно. До там само една пътечка и то за добитъка на селото отдолу.
И никой не иска да я строи!
Та натопиха трудоваците.
Изпратиха една рота, млади момчета.
Турчета от Делиормана.
Ни строили, ни строеж видели!
Кога отидох, като ги изпратиха, първото, което ми казаха тия, дето ги изпратили, е че са отбор юнаци - кой убил баща си, кой изнасилил майка си….
Та да внимавам!
Ти сигурно не знаеш какво е това трудовак.
Човек, които отбива редовната войнишка служба, но на които му зачисляват не пушка, а кирка и лопата.
Хора второ качество.
Стотина души!
Трима офицери и един доктор.

Там съм!
И се започна….
И трябваше доста често да прескачам там, и да обяснявам, и да ги уча …
И често преспивах там.
В бараките за тях. Друго място нямаше.
И лека, полека, от ден на ден, от дума на дума, с тоя, с оня, за това, за онова…
Започнах да пиша писма!
Тия момчета не знаеха, ни да пишат, ни да четат.
Та пишех и то не какви да е, а любовни писма.
И до Айшето, и до Фатмето, и до Джамилето…
И от Юснито, и от Алито, и от Салито…
И така по цяла вечер.
Присядаха до мен един след друг…
А когато донасяха писма, тогава пък ги четях.
Чадо мило, аз дето никога, и едно писъмце и от едно редче не съм написал на моето Злато, вече не знаех колко писма написах, колко пъти се „обяснявах” в любов, колко пъти обещавах, че само да се върна и ще я взема…
И на Айшето, и на Фатмето, и на Джамилето …
И към писмата добавях и рисунки.
На момчетата.
В колко ли соби, в колко ли одаи, са закачени…
В колко ли ракли се кътат писмата писани от мен…
Изниза се година и нещо…
Отношенията ми с тия момчета бяха странни.
Уважаваха ли ме, плашеха ли се от мен!
Бях малко по-голям от тях. Току-що бях завършил.
За писмата ли ме зачитаха, затова че командирите ми козируваха и изпълняваха нарежданията ми…
Не знаех!

Един ден пропищя телефонът и …
Спешно да замина. Имало проблем на обекта.
Беше вече късно, но тръгнах. Ще изпреваря нощта.
Да, ама…
Беше преваляло…
На един завой изскочи камион, занесе се и се преметна…
Доде измъкна шофьора, доде дойде КАТ, доде изместят камиона, доде се освободи пътя… и закъснях.
Пристигнах по тъмно.
Метнах раницата на товарният лифт, махнах на пазача да звънне по телефона до горе, че тръгвам и тръгнах…
И вече бях някъде по средата на пътя, когато…
Небето изчезна!
И на крачка не се вижда.
Дочу се грозен грохот.
Небето се затресе. Няма отделни светкавици. Няма отделни гръмотевици. Зловещ непрекъснат грохот и небето подскача, ту нагоре, ту надолу, ту проблеснало, ту черно… Всичко тътне, всичко трепери.
Ад! Не е сгрешил оня, дето го е кръстил така.
Заплющя и дъжд!
Спрях. Нищо не се вижда. Познавам мястото. Няколко крачки наляво и съм в пропастта. Няколко крачки надясно и съм в дълбоко дере. Там вече бучи пороят.
И земя, и небе се тресат…
И се свличат и вода, и камъни, и дървета…
И привидения!
Храсти ли, пънове ли, скали ли, зверове ли…
Чудовища!
И се стъписах!
И настръхнах!
Смразяващ тътен и блясък!
Нещо се мерна…
Отгоре…
От урвата…
Призрак или …човек!
Отново мрак и тътен…
И пак проблясък, и пак видях…
И чух!
Някой викаше!
Извиках с все сила:
- Тук съм!
И отгоре, от стръмното, отекнаха гласове..
- Къде, къде къде-е-е-е-е-е …?
Отново блясък…
Хора! Много..
Един до друг…
Носят се…
С пороя, с камънаците, с дърветата…
И ме заобиколиха, и ме награбиха, и ме понесоха…
Вечеряли, когато пазачът отдолу звъннал …
Настръхнали…
И скочили!
Стотина млади момчета …
Отгоре, от високото, видели какво се задава и полетели по урвите да ме търсят…
И ме внесоха в бараката, и ме разсъблякоха до голо, и ме увиха с едно одеяло, и ме настаниха до огромният варел-кюмбе, и опънаха ръце да ми сушат партакешите…
И от тоя ден, до завършването на строежа, когато и да отида, по което и да е време, никога не бях сам.
Щом пристигна долу и телефонът извести, че съм дошъл, отгоре се понасят викове…
И ехото ги повтаря многократно.
И стотина момчета, скачат и политат надолу по урвите…
Награбват багажа ми и тръгваме нагоре…
И вървим, и си бъбрим, и ми разправят..
И за Айшето, и за Фатмето, и за Джамилето…
И сме там!
И като свърши денят..
И като настъпи вечерта…
И като притихне всичко…
И като приседнем до варела-кюмбе…
В огромната барака…
И като заговорят…
И Юснито, и Алито, и Салито…
От тук, от Джендема, се понася някакво ехо…
И отива на далеч, на далеч…
А като притихнем..
От там, от много, от много далече…
От Делиормана!
Достига друго ехо…
От Айшето, от Фатмето , от Джамилето …
А заспи!
А забрави!

——————————

ЕХО ОТ ДЖЕНДЕМА

Двоумих се и то не малко…
Да ида ли, да не ида ли?
И ми се искаше…
И ми беше обидно…
Но тръгнах…
Чакаше ме път.
Познавах го!
Стотици пъти го минавах през последните пет години.
Ще пристигна на време.
Високо в Балкана, под най-високият му връх се строеше хижа. Аз я измислих. И не само като образ, но и мястото избрах. Кацна на един скален масив, надвиснал над Джендема. Не сграда, а птица, разперила криле. На тия скали само птица може да кацне…
Зад нея поляна…
Пред нея пропаст без дъно…
И не гледка…
А прелест!
Днес тържествено откриват обекта!
За мен не се сетиха…
И забравиха, и не искат да знаят колко пъти, и зиме, и лете пълзях до там и с каква мъка беше изграждането.
Забравиха как беше посрещнат проектът, когато се появи, какво признание получи…
Не особено…
Просто в професията за мен се заговори…
Затова се и двоумих…
Но тръгнах!
Неканен!
Нежелан!
Тръгнах да си видя рожбата…
Птицата на скалите, над Джендема!
Да видя здраво ли е кацнала, ще полети ли…
Беше преваляло.
Забавих се. Закъснявах. Но и за къде ли бързах.
Пристигнах пред Джендема.
Дошли са много хора. Претъпкано с коли и автобуси. Оставих колата и запъплих по пътеката за обекта.
Бавно. Не бързах. Отгоре, от скалните зъбери се носеха звуци. Колкото приближавах, толкова се усилват…
Речи, музика, викове…!
Многократно повтаряни от ехото на Джендема…
Вървях…
И пристигнах…
До сградата оставаха около двеста крачки.
А около нея - огромна маса народ.
Хиляди!
Дошли от къде ли не.
Туристи, любители, строители и какви ли не.
И всички гледаха към терасата пред хижата.
Там се беше изтипосал…
Елитът на нацията!
И един от баш елита…
Застанал пред микрофон, говореше…
И ръкопляскания, и викове на възторг…
И той започна да обявява наградите!
На тоя това, на оня онова, на тоя толкова, на оня еди-колко си, на тоя бронз, на оня сребро, на друг злато…
Четеше от списък и излизаха човек след човек и окичваше гърди след гърди, с ордени, с медали…
И връчваше документ след документ за наградите…
Един от обявените за награда не беше дошъл…
Привършваше…
И тогава се доближих до тълпата…
Спрях накрая, кротко се изправих и нервно запалих…
И в мига, когато оня на трибуната обяви последната награда, някой пред мен се обърна, видя ме, прошепна нещо на оня до него, и той се обърна, и той пошепна нещо на друг до него и стана нещо…
Огромната маса народ вече не гледаше към трибуната!
Беше се обърнала назад!
И се понесе, първо нещо като шепот, а след това …
- Архитектът, архитектът, архитектът… на хижата!
И масата от хора се размърда, и между мен и трибуната се отвори тясна пътека. Няма и метър!
И един срещу друг застанаха, оня де беше измислил хижата-птица и ония от трибуната, дето бяха забравили това…
И там настъпи смущение!
Привеждат се един към друг и да си шепнат нещо…
А тълпата ревеше:
- Архитектът!
Но отговаряше само ехото от Джендема.
- Тектът, тектът, тектът тектът…
Многократно!
И на такъв вик и на такова ехо не можеш да мълчиш..
И оня пред микрофона дигна ръка и ме покани…
Миг ли, два ли, три ли, да тръгна ли, да им тегля ли една майна. Имам ли, нямам ли достойнство, ще си плюя ли на лицето и ще направя ли крачка…
Но тълпата вече не викаше.
Тя ревеше!
И пристъпих!
И тръгнах!
И ме обгръщаха ръце и чувах думи… и стигнах…
И се качих на трибуната!
Джендемът ечеше!
Подаде ми ръка, прегърна ме през рамо, дигна другата ръка и обяви с тържествен глас:
- На архитекта, златен орден…
Джендемът ечеше!
И закачи нещо на гърдите ми и тихо ми рече:
- Документът ще ти го изпратя, като се върна в София.
Окичиха ме с ордена на оня, дето не беше дошъл!
Но тълпата не разбра и ревеше…
И Джендемът ечеше!
Възторг! Признание! Почит!
На всекиго заслуженото.
И ме прегръщаха, и ми честитяха и се радваха…

Минаха години…
Онова парче, дето минаваше за златно, така и не знаех къде съм го захвърлил.
Документ за правото да имам ордена не дойде….
Аз получих ордена, друг е получил документа…
Да имаш нещо, да не знаеш, твое ли е, чуждо ли е…
Случва се….
Съдба!
Но…!
Един ден ме прибраха…
Зловещо обвинение!
Обществено опасен!
И адвокатът ми вика, че такова обвинение не може да има и го заяви в съда, но съдията издъни един юмрук на масата и изкрещя:
- И теб ли искаш да осъдя? Враг на народа ли защитаваш?
Него не осъди, но на мен ми лепна бая годинки…
Адвокатът не се уплаши и реши да обжалва….
И ме разпитва и се чуди…
- Абе, човече, ти си име в тая професия, толкова неща си направил, нямаш ли поне една-едничка награда, да я посочим, та дано хване дикиш? А?
Мълча, припалвам …
- Кажи де, нищо ли нямаш?
- Имам една.
- Каква?
- Орден.
- Какъв?
- На труда.
- Какъв?
- Златен.
- Да имаш златен орден на труда и да мълчиш. Ти наистина си сбъркан човек. Къде са документите?
- Нямам.
- Защо?
- Имам орден, ама нямам документ.
- Да не си го намерил на пътя?
- Не! Закичи ми го лично председателят на държавният съвет и ми обеща, че ще изпрати документа, ама не стана.
И му разказах как бях награден…
Изслуша ме и тикна пред мен бял лист:
- Пиши!
И като допуших цигарата написах:
„Другарю еди-кой си, еди-кога си, при откриването на еди-кой си обект, ме закичихте с орден, който беше за друг, ама той не беше дошъл. Закичихте ме и тихичко ми рекохте, че веднага ще ми изпратите документа, че имам право за орден. Ама и досега не знам, да се окичвам ли с ордена или да Ви го върна, като погрешно даден.”
И се подписах!
И адвокатът, и чете, и ме гледа, и се чуди, и се мае…
Но изпрати писмото…
И след три дни…
Получих документ, че съм орденоносец…
И замениха присъдата с условна!
Е, с бая годинки, без граждански права…
Те това е то!
Да не знаеш, колко струва едно парче лъскава ламарина!
И цената му не беше в пари, а в години…
И години, години, като се сетя за тоя обект, за това откриване, дочувам как Джендемът ечеше…
- Архитектът! Архитектът! Архитектът!
Друго признание нямам.
Само едничко…
Но незабравимо!
Неповторимо…
Като ехо от Джендема!

И побелях…
И ни крака, ни сърце ще издържат…
А ми се иска…
А ми се иска…
Да отида до там!
До ръба на Джендема…
До моята птица…
Разперила криле над скалите…
И да се заслушам…
И ми се ще, и ми се иска, и се надявам…
Да чуя ехо от Джендема…
Че човек рано или късно си отива…
И ако не друго, то поне едно ехо да остави…
Ще ми се!
Но го чувам само насън!

Та, ако ти някога отидеш там…
Застани пред моята птица…
Гледай, гледай…
Но се и заслушай!
То, ехото, нали се повтаря многократно…
Ако не е заглъхнало….
Може и да го чуеш…
Вместо мен…

——————————

НА ГОСТИ

От няколко месеца сме новодомци.
Нанесохме се едновременно с трийсетина семейства.
По-голямата част от тях са бивши собственици, живели дълго на това място, докато им съборят къщурките и се познават. Ние сме нови. Само няколко семейства. И сме непознати. Другите знаят за нас от чули-недочули, разбрали-недоразбрали, но за тях сме натрапници, хора с връзки и така сме се уредили да живеем на техните имоти.
Тая неприязън, от началото не се и криеше. Но с времето информацията им се попълваше, де с лошо, де с хубаво и според това се променяха и отношенията им към нас. За другите не знам, но за мен, като разбраха къде работя, промяната стана осезателна. Не от любов естествено, а от вероятността да изкелепирят нещо. Първо започнаха да ни поздравяват и то подчертано вежливо, а след това се посипаха покана след покана за гостуване.
- Че то може ли така, заедно живеем, а не се познаваме?
Тактично и внимателно отклонявахме покана след покана, като се оправдавахме, де с време, де с работа, но интервенцията не секваше. Днес тоя ни кани, утре другия и така непрекъснато. А ние все отбиваме.
Най-настоятелна е жената на първият етаж. Тя, като че ли ни дебнеше. На влизане и на излизане ни пресреща. И веднага започва. Първо бяха само покани, а след това започнаха и упреци.
- Че то бива, бива, ама вашето на нищо не прилича! Все време нямате! Е вярно, че ние сме хора от простолюдието, ама, пък вашето…. Такова големеене…. Ами, че хора сме, да се видим, да се опознаем, че то всичко се случва, човек до човек опира. Да не дава Господ. Ама, на, така е!
И това ако не всеки ден, то през ден, че започнаха и другите.
- Ами, голям човек, голям началник, не ни счита за хора.
Като слушат това, жената и децата едва сдържат смеха си, защото знаят, че никакъв началник не съм. Да, ама иди и им доказвай, че и аз съм арбайтер като тях. После смениха тактиката. Мине, не мине час-два и хоп, гости. Различни, от всичките етаж, но все жени и все за нещо набързо, де за солчица, де за пиперче, де за яйце за застройка на супа и за какво ли не.
И поканите не спират.
Жената започна да мърмори.
- Не се издържа вече. Давай да отидем до тоя, оня, та да ни оставят. Ще ни намразят.
- Права си. Казвай откъде да започнем.
- От долу, от първият етаж. Тая е най-напориста.
И тъй, довечера сме на гости!
Жената ги предупреди и се разтича, заприготвя, че нали на нова къща с празни ръце не се ходи ….и вечерта звъним.
То не е посрещане, не е чудо! Престарали са се. Масата затрупана, с ядене, с пиене. Те са двамата, мъжът и жената. Децата са в друга стая да не пречат. И ние сме двама. Сядаме и правим опит за разговор. За децата, за кой къде работи, за проблемите ни като новодомци и разни други. Разговорът се води на пресекулки, защото през дума през две се прекъсва с покани:
- Ама взимайте де!Ама вие нищо не вземате! Че то бива ли така, я вижте моят Илийчо какво прави! Ако не го спирам, всичко ще омете.
Права е. Илийчо се е монтирал на масата като закован и непрекъснато яде, и пие, като с препълнена уста фъфли, че иначе ще му приседне. Та да си намокри залъка. Друго от него не се чува. Жена му непрекъснато бърбори и подканя. Притичва до кухнята и при всяко ставане от масата му напомня.
- И да не оставиш хората да скучаят
Илийчо не ни оставаше да скучаем. Не беше гледка за изпускане. В едната ръка вилица с мезе, в другата чаша с пиене. Скоро очите му заблестяха. Опитите му да води разговор опираха все в едно и също. Не можели сме да пием, а пък той, снощи, пак имал гости, комшията отгоре и само двамата изпили една дамаджана от пет литра. Това го повтори десетина пъти, а след това вече не разказваше цялата история, а през няколко минути пълно мълчание, през който упорито разглеждаше чашата си, внезапно удряше с юмрук по масата и изломотваше.
- Мамка му да …, изпихме пет кила!
И пак млъкваше, и се съсредоточаваше в чашата си. След малко пак. Бум, с юмрук на масата и.
- Мамка му …, пет кила изпихме!
Опитите на жена му да промени нещата се оказаха безрезултатни, защото, каквото и да започнем да си говорим, то се прекъсваше с… бум по масата и… мамка му… пет кила.
Споглеждаме се с жената и й давам ичмар да ставаме, но тя смига да трая. И трая аз, и нещо в мен се надига, и подскачам при всяко бум и мамка му….
Трая, че ще обидим хората. В един момент, когато хептен прекипях и а да стана, нещо в мен щракна. Ами че защо да ставам? Яденето си е ядене, пиенето си е пиене и най-важното, сеирът си е сеир. Защо да не си го погледаме и да видим докъде ще стигне, и какви ще са следващите действия.
И гледахме, и слушахме, ни много - ни малко. До два след полунощ. Дотогава изтрая жената. Домакинята ни изпрати с упреци, че много бързаме и със сто заръки пак да дойдем. Илийчо не мръдна от масата. От там се чу само едно … бум и мамка му…пет кила.
Прибрахме се мълчаливо. Сутринта сядаме да изпием по едно кафе. Подхвърляме по някоя и друга дума. За малко се умълчахме и изведнъж жената изтърси един юмрук на масата.
Бум!
- Мамка му да…, пет кила изпихме.
И изтърси още един юмрук по масата.
До тук бяха гостите!
Другаде не отидохме!
А моята половинка, мине не мине време и изведнъж, бум по масата и
- Мамка му…!

21.09.2004

——————————

СБОГОМ, ПРИЯТЕЛ!

Малко е да кажа че се изненадах, когато вратата се отвори и той застана пред нея. Столът отхвръкна, прескочих го и кой кого сграбчи не разбрах. От двайсет години не бях го виждал. Откакто завършихме. Тогава се пръснахме из страната. Той си остана в София. Беше си оттам. Първите години чат-пат по телефона се чувахме, а после, аз ли потънах, той ли изчезна, но ни се видяхме, ни се чухме.
След като се напрегръщахме, седнахме и започна едно разпитване, събудиха се спомени, за това, за онова, за тоя, за оня.
Не беше се променил. Същата очарователна усмивка. Същият финес във всичко. Жорето беше естет и на вид, и по душа. През годините на следването не бяхме големи приятели, но се отнасяхме с уважение един към друг. Оригинален екземпляр. Ей го и сега. Дигнал си чукалата и тръгнал да обикаля страната, та да види ония, дето не ги е виждал, откакто сме завършили. Не били много, само четирима, но се запилели по четирите краища на страната. Започнал от южния край, после завил на север покрай морето, шмугнал се в Делиормана и мен оставил за накрая. Разказваше сладко, с неслизаща от лицето, едва забележима усмивка. Разговорът можеше да продължи дълго. Толкова неща имаше да си разправяме, но по едно време Жорето вика.
- Давай да гледам. Те приказките няма да свършат и до утре, а нямам време.
- Какво искаш да гледаш?
- Каквото си направил. Прескочи онова което е публикувано. Следя всичко което излиза от теб. Покажи ми онова, което не знам.
Заизмъквах папки, албуми и започнах да му показвам онова, което през тия двайсетина години съм правил. Гледаше с внимание, прехвърляше лист след лист и от време на време питаше
- Това що не си го показвал? Ами това?
Като прехвърлихме тия неща, Жоро се умълча, доста дълго и изведнъж се обади.
- Здраво си работил. А на мен не ми провървя. Никъде. И в живота, и в професията. Нищо не излезе. Не разбрах как се изтърколи, като на шега. Тук захващах, там захващах. Къде ли не и с какво ли не. И по света поскитах. И там нищо. Семейство не създадох, деца не отгледах. Накрая кацнах при баща ми, нали знаеш, че е художник. Занимава се с приложна работа. Та там пуснах котва. Правех значки, медали, ордени. Нали трябва да се живее.
- Ти, викам, нещо си се вкиснал. Та животът е пред нас. Имаш време да направиш много неща. Пък и на теб ли да обяснявам, че не е важно да натрупаш бройки, а да излезе едно, ама да е. Че колко са тези, който имат по повече от две-три свестни работи в нашата професия. На пръсти се броят. Ти не ми каза защо не създаде семейство.
- Не съм ти казал. Имах жена, ама се разделихме. Та съм сам.
Замълчахме. После той продължи.
- Радвам се, че те видях, но трябва да тръгвам.
Опитите ми да го задържа останаха неуспешни. Разбиваха се във все едно и също:
- Нямам време.
По едно време кипнах.
- Стига с това нямам време!
Изгледа ме дълго, много дълго. На лицето беше застинала прелестната, леко уморена усмивка. Усмихваха се и очите, но в тях блестеше нещо. Не си откъсвах очите от неговите. В тях блестяха сълзи.
- Жоре, какво става с теб?
- Нищо. Обърна се настрана и прекара ръката си по лицето.
- Ще тръгвам. Наистина нямам време. Направих това, което много ми се искаше. Да ви видя. Не ми беше леко. Аз съм болен. Докторът не ми даваше да тръгвам. Нямало да издържа. Приятел е. Имам много малко време. Вече и дните не броя. Отивам си.
Слушах онемял.
Прегърна ме, погледна ме право в очите и съвсем тихо промълви:
- Сбогом, приятел.
Докато го изпратих, не промълвихме и дума.
След двайсетина дни напусна тоя свят.
Не излиза от главата ми това “Сбогом, приятел”.
Колко ли самотен е бил, да тръгне към мен и то не кога да е, а когато няма време да се греши.
Тогава не бяхме приятели. Бяхме състуденти.
Млади, луди, зелени. Прелестни!
Тръгнали бяхме света да обърнем.
Изкуство да правим!
Страшен път! Трънлив, бодлив…

Сега често се усещам, че безгласно си прошепвам:
- Сбогом, приятел!

——————————

ГУГУТКИ

Разправят си бабите. Стоят на припек и си разправят. Какво ли не си измислят. Сега си разправят за гугутките на балкона. Кога дошли, откъде дошли, защо дошли? Защо все на тоя балкон кацат?
А там, зад тоя балкон, доскоро живееха двама старци. Техният свят беше затворен в мъничкото апартаментче на вторият етаж. Връзката им с външният свят беше само през балкончето. Те си живееха тук от десетина, че и повече години, откакто им събориха къщичката и за нея им дадоха това жилище. Бяха сами. Бяха толкова тихи, че ако не знаеш, че там живеят хора, няма и да разбереш. Навън излизаше, и то много рядко, бабата и то само до магазинчето. Дядото не можеше да ходи. При хубаво време успяваше да излезе на балкона. Там кацваха на две ниски столчета и застиваха един до друг. Ще помислиш, че са неподвижни, но ако се вгледаш по-дълго ще видиш, че от време навреме устните мърдат и ръцете нежно се докосват.
Та разправят си бабите…
Баба Айше напуснала тоя свят от клозета. Там моторчето й цъкнало за последен път и душата й излетяла през комина. Не е могла да излезе от другаде, защото бабата леко се наклонила и затиснала вратата. Дядо Айдън, който се припичал на балкона, хич и не разбрал какво е станало. Чак когато му се приходило до клозета и не можел да го отвори, че някой го натискал отвътре, започнал да се сърди и да подканва по-бързо да излиза. Чака той в антрето, чака и се пристисква, че а-а, да направи беля, че на тая възраст трудно се стиска, но от вътре никой не излиза. Започнал да се кара, да я хока, но никой ни отваря, ни излиза. И още по-лошо, никой не отговаря. И натиснал дядото вратата. Тя поддала и тогава видял….
Изпратиха баба Айше по техните обичай.
След тоя случай дядо Айдън като че превъртя. Започна да говори несвързано и не разбираше ни какво го питат, ни какво му казват. Затвори се вътре. Рядко го мяркаха на балкона, когато успееше да се довлече до него. И хората го забравиха.
Че е жив, разбраха по миризмата. Идеше от балкона. От чучурката, която капеше до сами входа на блока, капеше нещо миризливо. Отдолу на изкъртения плочник се събираше локва и тя вонеше. Не капеше вода. Миришеше на пикня. А после започна да мирише още по-на лошо. От съседните балкони, дето са на по-високо, виждали странни неща и започнаха да ги разправят. Дядото използвал балкона за клозет. Започнаха да го хокат, да му се карат, но нищо не се променяше. Старецът безпомощно дигнал ръце над главата си, правеше опит да говори нещо, но нищо не се разбираше.
Беше отправил взор и протягаше ръце към нещо, което беше някъде в облаците.
И му говореше…
После отиваше на балкона, заставаше на средата, където все още можеше да се стъпи, дигаше ръцете нагоре, извиваше главата си назад и дълго, дълго, докато го държаха краката, говореше на някого, който явно беше някъде в облаците.
Отдолу, отгоре, отстрани се носели ругатни, но те се плъзгали покрай странната и гротескна фигура на балкона. Ни той чуваше нещо, ни оня, към когото отправяше взор и простираше ръце, го чуваше.
Първи се окопитиха старите жени. Та те разправяха, че той не смее да влезе в клозета. Едни викаха „от страх”, но не беше това. Там беше издъхнала баба Айше, там я беше видял за последно и той не можеше да забрави това. Отвореше ли вратата и тя заставаше пред него. Обезумял, старецът правеше всичко възможно да се стиска, но то е невъзможно и тогава притича за първи път до балкона.
Една сутрин го намерили под балкона. Събрал сетни сили!
Преметнал през парапета и… политнал към баба Айше.
После пак бабите от блока си разправяха, че на кайсията пред балкона, започнали да кацат две гугутки. Гукали си нещо, гърголяли и …отлитали.
На другият ден пак.
И все там.
Разправят си бабите, ама кой знай…
На баби може ли да се вярва?

17.10.2004

——————————

АРХИВ

Прибирам се.
Гледам в градината, Ириней клекнал на една пейка. Така се беше заблеял, че не ме видя. Подритнах го по протегнатия крак и викам.
- Здрасти, Ириней! Къде си се заблеял?
Сепна се! Подскочи.
- О, здравей! Здравей. Добре, че те виждам. Щях да ти се обаждам.
- За какво съм ти притрябвал?
- Да те питам и да те подсетя нещо.
-А казвай, - викам му аз и присядам до него. - Ама си прибери копитото да не спънеш някого.
- Да, да! Прав си. Гледам те тия дни по телевизията. Сети ли се да си вземеш касетата?
- Каква касета?
- Но, как каква? Със записа естествено! Че как може да не си я вземеш! Та това е изключително!
- Кое е изключително?
- Как кое? Записът естествено. Трийсет и седем минути. Това е изключително. Да ти отделят толкова време! И то в най-гледаното. Непременно си поискай касета.
- И за какъв ми е бяс?
- Как за какъв? За историята! За поколението.
- Дрън, дрън, - викам аз. - Дреме му на поколението за мен, че съм дрънкал някакви си глупости по телевизията.
- Но, как? Не си прав. Всичко трябва да се съхранява. Аз всичко си пазя. И се тревожа много, че идва зима, а не мога да си отида на село.
- Чудо голямо. Ти тая година не си ходил там.
- Не съм. За това се тревожа. Трябва да проверя дали някъде тече. Там ми е голямата част от архива.
- Че какъв архив имаш?
- Как какъв? Голям, естествено. Огромен.
- И какво си събрал?
- Как какво? Всичко естествено!
- Малко е да кажа, че ме учудваш.
- Но, как? Всеки човек трябва да си има архив. Да се знае след време какъв е бил, какво е правил.
- Ти, викам му аз, да не си шантав, та си мислиш, че някой някога ще се интересува за нас? То и сега никой не ни бръсне за пукнат грош, та после ли.
- Учудваш ме! Ами че внуците! Те трябва да знаят какъв е бил дядо им.
- Ама ти имаш ли внуци?
- Но, как? Естествено!
- Ами, че аз те познавам от толкова години и никога не съм те чул да споменеш нещо, ни за внуци, ни за деца, ни за жена. Знам само, че отдавна си се развел и живееш сам.
- Да, така е. Но те все някога ще се заинтересуват. Ще поискат да знаят кой е дядо им.
- Ти сега виждаш ли ги? Какви контакти имаш с тях?
- Не са тука. Отдавна. Най-малкото изобщо не съм го виждал.
- Малко неудобно, но от кога си разведен?
Замисли се, попримигна и отсече.
- От двайсет и шест години, три месеца и четири дни.
- Децата ти при жената ли останаха?
- Естествено!
- Виждаше ли ги?
- Но, как? Естествено. Имах право.
- Та, спомена за архива. Какво си събрал?
- Всичко естествено.
- По-точно.
- И какво по-точно. Всичко! Всичко, което се отнася до мен. Всичко, което ме заобикаля. Записвам, събирам, сортирам и то за толкова години се събра много нещо. Жилището ми е запълнено догоре, до тавана. Вече не мога да минавам. Та затова преди години пренесох част от него на село.
- Смайваш ме. Уж те познавах. А гледай какви чудеса правиш и аз нищо не знам. Разясни ми малко по-подробно какво събираш.
- Но, как? Нали ти казах! Всичко. Вестници, списания, бележки, записки. Записвам всичко. Ето, днес ще запиша, че съм бил с теб. Какво сме говорили, какво сме правили, какво съм те посъветвал. Изобщо да се знае с кого и кога съм бил. С какви хора съм се срещал. Ще отбележа какво е било времето. Какви са новините. Ей, като идвах насам едва не се спънах в една дупка на улицата. На тротоара. Представяш ли си? Дупка - и аз едва не се препънах. А можех да се контузя. Какво стана през пролетта? Спънах се и паднах. Строших си ръката. А можеше и по-лошо да стане. Отидох при лекар. Знаеш ли какво отношение? Бездушно. Описвам всичко това. Нека след време поколенията да знаят как сме живели.
- Ами за кучето описал ли си?
- Но, как? Естествено. Да те ухапе куче и то на центъра на града! Не само съм описал. Събрал съм огромен документален материал, колко бездомни кучета има в града и в страната. Колко хора са ухапани от кучета.
- Ами за политиката събираш ли нещо?
- Но, как? Естествено. За всички политици, за всеки, който се появи имам отделни папки. Събирам всичко, което правят, говорят. Всичко. Нека поколенията знаят какви хора са ни управлявали. Докъде ни докараха. Ето вчера билетът за автобуса поскъпна със седем стотинки. Доматите станаха по два и петдесет. Трябва да се отбележи. Внуците трябва да знаят дядо им при какви условия е живял и може да разберат защо не се е развил по-благоприятно.
- И колко време ти отнема всичко това?
- Но, как? Всичкото естествено. Аз друго не правя. Сутрин отивам в библиотеката, преглеждам всички вестници. Отбелязвам си.
- Ами само записваш ли?
- Не, естествено. Събирам и документи. Вестниците са скъпи и не мога да си ги купувам, ама хората са невежи и знаеш ли колко нещо се изхвърля. На боклука. Събирам. Ей го на, видиш ли оня, дето стана от оная пейка. Остави си вестника. А знаеш ли колко неща има в него?
- И това ти е смисълът на живота?
- Но, как? Естествено!
- И от кога събираш?
- Откакто се помня. Пазя всичките си бележници от училище. Всички контролни. Лентите за отличник, дипломите от кръжоци, книгите, с които съм награждаван. Членски книжки, изказване на събрания, участие в културния живот. Та това е изключително. Нека знаят какъв ученик е бил дядо им. С това могат да се гордеят.
И Ириней надълго и нашироко ми разказваше кога, къде, какво е записал, събрал, подредил. Като ми разказваше какви планове още има и как всичко това някога ще бъде предадено на музеите и как хората с вълнение ще го четат, чак се просълзи. Може би и затова не видя, че станах да си тръгвам.
Разделихме се.
Той отиваше да архивира за историята срещата ни.
Аз бързах да разходя внуците, че се заплеснах и забавих.

25.10.2005

——————————

ЧЕИЗ

Такова чудо не се беше случвало!
Гледаха и не вярваха.
Въртеше брадвата и една по една, насичаше дрехите.
Сутринта, като разбра, че сестрата е пристанала, побесня. Сипеше люти закани и място не си намираше из двора. После влезе в собата и повлече голямата ракла, дето с ръцете си я беше правил и дето година след година се къташе моминската зестра. На сестрата, най-малката. Завлече я на средата на двора, до дръвника и започна да сече. На парчета. Ни молби, ни писъци, ни клетви го спираха. Бяс го беше обзел и никой не смееше да се доближи.
Бесът и брадвата ги държаха настрана.
Него да не послуша!
Брат си!
Да избяга сама!
При оня!
С него се бяха върнали, само преди няколко месеца от фронта. Заедно бяха гнили цяла зима в окопите край Драва, заедно бяха влизали в огъня, заедно бяха близали рани. Заедно бяха израсли. Той тук, а оня, на горния край на селото. Набори! Заедно ги изпращаха, заедно ги посрещнаха, с голяма радост, че някои изобщо не се върнаха. Заедно излизаха и заедно ергенуваха. Дума не беше изрекъл срещу него. Тачеха се, на гости си ходеха, дотогава, кога се разбра, че със сестрата се залюбили. Е, бедни бяха, ама то кой не беше беден тогава. Пък и оттук нали ще занесат нещо. Млади са, ще се оправят някак си. Никой не беше против, само братът не даваше дума да се издума.
Белязан бил, кусур имал. Трудно говореше още от дете. Премяташе думите из устата си, но те трудно излизаха от там. И тя да вземе пелтек! Никога!
Тая сутрин разбраха, че е пристанала.
Насече всичко. Парче цяло не остана.
Нацепи и сандъка.
С една рокля замина сестрата, направо от хорото на мегдана. Позабавиха сватбата, та да постъкмят дрехи, да я облекат, че дребничка беше и други не и ставаха. Без чеиз отиде, кажи-речи гола, но за сватбата се извървя цялото село. Не бяха дарове, не беше чудо. Нямаше къде да ги сложат. Извървя се селото и всеки носеше какво се беше от сърце откъснало. А се беше късало много, че хората много неща ценят, но на малко шапки свалят. Тая невеста не беше слушала хорски думи, не гледаше дребни кусури, а беше гледала човека. Не бе търсила думи да й говорят, а сърце да се отвори.
И се извървяха, шапки да свалят.
Само той не отиде! Ни на сватбата! Ни после!
Не преглъщаше обидата.
Два пъти калесници пращаха. Два пъти врата не им отвори. На третият път сама сестра му отиде, поклон направи и прошка поиска. Прошка за това, че човек обича. Прошка не получи. Пред затворената врата, през сълзи продума.
- Да не ти дава, братко, Господ ни щерка гола да изпратиш, ни снаха гола да посрещнеш. Човек при човек отива. С човек се живее. На сърце не се заповяда.
Що ли беше това, клетва ли, прокоба ли?
Кой ли знай?
Но той никога ни щерка изпрати, ни снаха посрещна.
Останаха без деца.

09.01.2003 г.

——————————

ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ

При мен идваше накрая. Леглото ми беше най-отдалеченото. Като привършеше процедурите присядаше да си побъбрим. И тоя път седна, но нещо не й се говореше. Беше нощна смяна. След малко щеше да си отива, но като че ли не й се ставаше.
- Тежка ли беше нощта?
- Нищо ли не сте чули?
- Снощи пищяха сирените, имаше тупурдия.
- Пак са се гърмели. Докараха един. Направили го на решето. Цяла нощ го кърпиха. После го прехвърлиха при нас.
- Нали сте свикнали с такива неща.
- Така си мислите отвън.
- Познаваш ли го, та си така разстроена?
- Не. Само съм слушала. Златният.
- Кой?
- Златният.
Страшилището на града. Ходеше накичен с злато, та от там му беше и прякора. Едва ли някой знаеше що зулуми е направил. Грабеше, убиваше и все се измъкваше от наказание. Все не стигаха доказателства,все нямаше свидетели. Нищо не го спираше, дори и оскверняване на гробове и обиране на мъртви.
- И ти за тоя изрод ли си се затъжила? Ще оживее ли?
- Умря. На два пъти.
- Че как става това?
- Около час и нещо, като го докараха се отпусна и го отписахме. След известно време изведнъж подскочи като пружина. Опитваше се да ни каже нещо, но нищо не се разбираше. Мърдаше само пръстите на ръцете и се опитваше да ги надигне. Бяха окичени с гривни, пръстени и синджири. Изцъклените му очи гледаха само в тях. Наведох се да чуя какво казва. Думите започнаха да се свързват.
- Пръстите, пръстите…. свалете… всичко. Да не ме ….заровят ….така. Ще ги… отрежат… златото.
- И пак умря.
Замълчахме. След малко се надигна да си ходи и вече права изрече.
- Никой не остава ненаказан. Тоя се върна от оня свят за да избегне присъдата си.

14.01.2004 г.

——————————

САПЬОРЪТ

Рано сутринта се обади пак. През седмицата звънеше почти всеки ден. С неудобство настояваше. Да отида! Непременно! Имало проблеми. Беше ме притиснала работа. Не ми казваше защо настоява. Изпълняваха мой проект за малък младежки дом. Хареса им и го строяха с голямо желание. Искаха да го направят така, както съм го нарисувал, та затова питаха за всичко, което и най-малко им беше неясно. Изпълняваха го обикновени селски майстори, които никога не бяха правили подобно нещо. Само бригадирът, пенсиониран военен, можеше да разчита донякъде чертежи. Никога не отказвах на повикванията им. Сега времето ме подпираше, а и работите, които изпълняваха не бяха от особена сложност.
Малко преди обяд, внимателно и боязливо отвори вратата. Отказа да седне и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
- Дойдох да те взема. Не ми отказвай!
Гласът ли, изражението ли, кой знай какво беше, но не попитах защо, не се оправдах с липса на време, а оставих всичко и тръгнахме.
Огледах какво правеха, изслушах какво ги спира, поясних де какво и как да се довърши и се запътих към колата да се връщам. Бях си загубил времето. Нямаше ни проблем, ни сериозен въпрос. Решили са да се презастраховат. Тръгна с мен и след няколко крачки, отново с неудобство ме помоли.
- Отбий се за малко в училището. Правим нов физкултурен салон. Да го видиш и искам да те попитам нещо.
- Проектът не е мой и не е редно да се намесвам. Обърни се към проектанта.
- Търсим го, ама не идва. Далече било. От София е.
Случваха се и такива неща, та се извърнах и поехме към училището. Можеше да е някоя дреболия от чисто технически характер. Естествено е да им помогна да не се бавят.
Дворът беше пълен с деца, нещо учудващо за тия села наоколо, които бързо и неумолимо запустяваха. Това правеше изключение. Хората се задържаха. Той правеше всичко възможно за това. Отдавна беше кмет и като че ли несменяем. Непрекъснато си го преизбираха. Харесваха си го и имаше защо. Решеше ли да направи нещо, правеше го. За него нямаше врата през която да не може да влезе и през която да не излезе с онова, за което беше дошъл. Някога е бил учител, учел е децата от селото. Сега учеше и големите.
Запътих се към дъното на двора, където се виждаше строежа на салона. Голям. Стоманена конструкция. Дигнали са го бързо. Сградата е почти готова. Оставаха само мазилките и остъкляването. Военният с трима от работниците ни беше изпреварил. Спрях до тях и припалих цигара. Кметът отново пристъпваше от крак на крак и като че не знаеше как, или за какво да ме попита.
Не се наложи да пита, нито да обяснява нещо. Отместих се крачка встрани, захвърлих цигарата и настръхнах. Не можех да отместя очите си. Сградата падаше. По-точно всеки момент щеше да падне. Учудващото беше, че още не е паднала. Стоманените греди, които носеха покрива, отвътре се бяха изкривили и провиснали ужасяващо много. Колоните в горната си част се бяха измъкнали от зидовете. Тази конструкция вече не съществуваше.
Хвърлих око наоколо. Привлечени от любопитство около нас се бяха струпали деца. Инстинктите ми задействаха автоматично. Вече не бях никой за този обект. В момента тук бях единственият който имаше що-годе представа какво става и какво ще стане.
- Отстранете децата! Изолирайте достъпа до сградата. Вътре никой да не влиза. Не се доближавайте по-близко от тук.
А по-нататък? Какво да се прави? Да викам спешно конструктор? Кого? И кой щеше да дойде, като му кажа за какво го викаме? Кой ще поеме отговорността? Време нямаше. Ни да питам, ни да разпитвам, ни планове да гледам, та да разбера къде е сгрешено. Това, което виждах даваше достатъчно информация. Гредите се бяха изкривили и провиснали или от некачествени материали, или от грешно подбрани профили, или от непредвиден товар. Тия разсъждения вероятно съм ги правил на глас, защото бригадирът застана до мен и без да го питам, смутено заобяснява.
- Гредите са по проект. Не сме ги заменяли. Заварките съм ги правил аз. Гарантирам!
- Тогава?
- Покривът. Над гредите има ламарина. Профилирана, а над нея трябваше да се постави лек бетон. Не знаехме какво е това лек бетон и питахме на няколко пъти проектанта да ни каже с какво да го направим.
- И какво ви обясни?
- Ами, да го правим с по-малко цимент.
- Има ли го някъде записано? Има ли заповед?
- Не искаше да дойде. Говореше само по телефона.
Отново изтръпнах. Лек бетон с по-малко цимент?
- Колко сантиметра е дебелината на бетона?
- Ами над ламарината десет сантиметра и профилът толкова.
Този товар смазваше сградата, а безотговорността на един човек смазваше тези, които я строяха. Провисването беше зловещо. То променяше цялата геометрия на конструкцията. Да се подпира? С какво? Кой би посмял да влезе вътре? Надигне ли се една греда, товарът ще се прехвърли на другите, а те само това чакат.
- Кога наляхте бетона?
- Вчера. До късно вечерта.
Още не е втвърдил достатъчно. Но как да се махне? Подпиране? Крикове? Откъде? Но единственият начин да се спаси сградата е, ако по някакъв чудодеен начин се махне ненужният баласт. Как да се стъпи на покрива? И кой? На кого му стиска да нареди?
Петима души, забили очи в земята и като че не смееха да ги дигнат, също чакаха. Чакаха какво ще кажа. Те достатъчно ясно виждаха какво става и какво щеше да стане. И най-странното беше, че в мен виждаха единствената надежда. Затова са ме търсили, затова са звънели всеки ден, затова са чакали, чакали да дойда и да им обясня какво да правят. Тия хора ми вярваха. Не бяха търсили друг. Дойдоха за мен. Тогава за какво съм дошъл, за украса или за сеир. Или за калабалък. Какво да правя? Мога да се измъкна, не съм задължен. Обектът е чужд и не е и по моята специалност.
Можех да се измъкна, но знаех, че докато съм жив ще ме е срам да си спомням за тоя случай. Фасовете хвърчаха един след друг, хвърляни със злоба и яд. От яд, че бях безпомощен, от яд, че не можех да помогна с нищо, от яд, че някакъв мискинин се беше скрил зад телефонен разговор и нямаше никакъв документ, с който да бъде притиснат за безотговорността и неграмотността си, затова, че тия хора тук щяха да понесат цялата отговорност. И не най-тежко за тях щеше да е, че ще плащат падналата сграда. Страшното за тях е, че щяха да паднат в очите на другите. Хора като тях не преглъщат такова нещо.
- Къде има телефон?
- До входа.
Прокраднала ми се щура мисъл. Командирът на летището ми беше приятел. Ако ми изпрати един хеликоптер и на него се увеси човек, може да опитаме да се откъртят още незаякналите ивици от бетон. И друг път бях прибягвал до услугите на военните. Тогава ми трябваха танкове. Дойдоха с три огромни машини и свършиха работа.
Няма го. Опитах се да обясня на дежурния офицер за какво го търся и може ли сам да направи нещо. Единственото сигурно нещо което ми казваше, беше, че нищо няма да стане. Правех отчаяни усилия да го склоня. Трябвало да се обади на тоя, на оня и т.н. Не разбрах колко продължи тоя отчаян разговор. Излязох навън и през зъби изплюх сдъвкания фас. Отпред бяха само четиримата. Стояха на същото място, но не гледаха в земята, а бяха вперили очи в сградата.
Там, на покрива, стоеше човек! В ръцете си държеше лост. Почти изкрещях.
- Слизай! Луд ли си?
Отгоре, от високото, човекът заби очите си в мен.
- Дали съм луд не знам, но че съм виновен, съм сигурен.
Наведе се и подпъхна лоста между ламарината и бетона. Напъна внимателно и първото парче се откърти. Остави лоста внимателно, дигна парчето бетон и го захвърли на двора. И продължи. Нямаше нужда да викам. Нямаше нужда да заплашвам. Тоя от нищо вече нямаше страх. Беше победил и себе си. Нямаше да слезе от покрива, защото нямаше да понесе срама. Стоеше горе и над него беше само онова, дето му викат чест и достойнство. Беше слушал отчаяния ми разговор с летеца, беше разбрал, че съм безпомощен да му помогна, но беше разбрал и това, че единственият начин да се спаси сградата, е да се свали бетона. Неговата грешка. Нямаше ни време, ни навик да се оправдава с друг. Тоя рано пенсиониран подполковник от запаса не беше пенсионирал ни съвест, ни морал. Цял живот беше учил младите на това и сега изнасяше поредния урок за мъжество, но не за другите , а за себе си.
Не, тоя нямаше да слезе!
- Спри за малко. Върви по зида и отиди на средата на крайната греда. Започни от там.
Разбра ме. Отгоре ритмично падаха парче след парче от бетон. Когато премина на третата греда, до него се изправи още един човек. Освободените от товара греди видимо се надигнаха. Не са били увредени непоправимо.
Горе вече бяха трима.
Четвъртият беше кметът.
Вече падаше мрак. Това, което ставаше горе ме беше погълнало дотолкова, че ни един път не се бях обърнал назад. Около сградата и в двора цареше гробна тишина. Нарушаваха я само ритмичните трясъци от падащите блокове. Горе, на покрива, вече не бяха само четирима.
По някое време се обърнах назад за нещо. Дворът беше пълен с хора. Човек до човек. Мъже, жени, деца. Стояха мълчаливи и безмълвни с очи вперени горе. Когато и последното парче тресна на асфалта, от двора се изтръгна звук, като от изпуснат сгъстен въздух.
От покрива бяха слезли всички. Още се отръскваха и от страх, и от прах. Някой пусна шише с вино. После второ. Кметът отпи и ми го подаде.
- Добре че дойде.
- Май че бях само за калабалък.
Отпих и подадох на бригадира. Надигна го и го свали от устата си, когато в него не остана нищо.
Отговори вместо кмета:
- Ако не беше дошъл, нямаше да има калабалък. Ще дадеш ли един цигар?
- Че от кога пропуши?
- От снощи.
- Не съм те питал какъв беше в армията?
- Сапьор. .
- Вадил ли си мини?
Изгледа ме, преглътна дима от цигарата, леко се усмихна и чак тогава отговори:
- Отдавна не бях вадил.

12.2003 г.

——————————

КЪСМЕТ

Голям съм късметлия! С късмет съм се родил, с него си вървя. На боклук да ме хвърлят, пак ще оцелея. Е, то само аз си знам как оцелявам. Знаеш ли оня виц, дето заекът бягал през глава? Пита го лиса защо, а той вика:
- Скопяват лъвовете.
- Ами ти да не си лъв?
- Не съм, ама като ти резнат ония работи, иди доказвай, че не си.
Хич не ми е до смях, като се сетя за тоя виц. Не съм лъв, ама стават и грешки.
Преди време нещо я бях закъсал и съм провесил нос. И не щеш ли, обажда се един познат. Не прокопса в занаята, ама му провървя на другаде.
Та с тоя познат, доде работехме заедно, в едно стайче, има-няма три на три, събирахме стотинки за по едно кафенце да пийнем. После, на келеша му с келеш, така му провървя, че изхвърча нагоре като руска ракета. Голям човек стана. Изхвърча, ама чат-пат се сеща за мен. Дали от носталгия, дали да ми покаже що е? Кой знай? Не питам.
Звънне секретарката му по телефона.
- Шефа пита пие ли ти се кафе. Ако искаш, слез долу.
Ще сляза, ами, как няма да сляза. Ако не сляза, ни кафе ще пия, ни цигари са останали. А сляза ли, хоп, мерцедесът закове пред мен. Точно шест минути му трябват за закове на летището. Пред хеликоптера. Той вече чака. Мятаме се и след трийсетина, четирийсет минути, според времето и според това откъде му разрешават да лети, сме на другото летище. На онова дето му викат “вип”. Там чака джип. Какъв ти джип! То е по-скоро танк. И сме там. Другаде не ходи. Тук било най-шик. Влизаме и се курдисваме на масата. Тя е само за него. И започваме. Забравих да ти кажа, че никога не сме сами. При моя приятел има ред. На два метра пред него вървят двама. Отзад същото. Та като седнем на масата, тия сядат на две други маси, отстрани. И се озъртат.
Похапваме и попийваме. Кафето е само повод. Той знае, че винаги съм гладен. После ме връща.
Не беше лошо. Аванта. Ама всичко си има край. Свърши и сега пак събирам стотинки за едно кафе. Свърши, ама голям късмет извадих. Точно на оная маса го гръмнали. Късмет, бе. Какво стана тогава, как стана, аз да откажа аванта, ама на, отказах.
Сега пак си пия кафе. Долу има един гараж. За двайсет стотинки. Толкова е и кафе, ама си го пия, без да се озъртам.
Пийвам си го. Свивам се в ъгъла. Да не бия на очи. За всеки случай. Да не сбърка някой и да ме вземе за лъв. Не че има какво да резнат, ама за всеки случай.
Стават и грешки.

24.01.2006 г.