Иван Стефанов

ГОЛЕМИНАТА НА СВЕТА

Зави по улицата.
Отмина първата къща и спря пред една изкривена, провиснала дворна врата, от която преди години излезе, а на нея остана една плачеща жена.
Някога, преди години, кога влезе през тая врата, той си нямаше нищо. Смътно си спомняше, че баща му някога замина войник, но не се върна. Отгледа го майка му, но не издържа и си замина от тоя свят.
Събраха се и заживяха в малката къща, с една стая.
Тогава тя, освен хубост, имаше и дворче, с малка къща, останали от баща й, който се върна от войната, но без крак, не издържа и година, и остана сама с майка си и с непоносимата беднотия.
И майка й не издържа, та си остана сама!
Беше след оная, първата война, беше беднотия и мизерия, и много млади хора напускаха селото и заминаваха по света да припечелят нещо, та кат се върнат, да преживеят. И той реши да замине, работа някъде да намери, пари да събере и не го спряха ни рев, ни сълзи, ни молби.
Къде ли не обикаля, къде ли не търси!
Голям беше светът!
От време на време хабер по какво свари, пращаше, но колкото по-далеч отиваше, все по-рядко се обаждаше и не разбра как минаха годините! Обикаляше, но не забравяше какво тук остави и мечтаеше да се върне.
Скиташе по света, а тук, Рада остана сама, с дете на ръце! Роди се скоро, след като той замина. Кръсти го на него! Сега беше в казармата и скоро щеше да се върне.
Притисна вратата, отвори я и тя тъжно изскърца.
Насреща, вратата на едничката стая на къщата се отвори и излезе Рада! Стоеше пред врата, не мърдаше, гледаше и не вярваше!
Нима Петър се е върнал!
Той ли е, друг ли е?
И прилича, и не прилича!
Разплака се, развика се!
Насъбраха се хора, да видят що е станало!
Питат, разпитват - и той разправя къде е бил, що е правил, що е видял, какво е работил, какво е спечелил.
Един мъж разправяше, една жена плачеше!
Нощта напредна, хората се прибраха и пред малката къща останаха двама. Тя поприбра, що бе изнесла да почерпи и тръгна към вратата на къщата.
Той тръгна след нея.
Тя се обърна и изрече:
- Добре беше дошъл, Петре, посрещнах те, с каквото можах, сега си иди! Нямаше те кога ми трябваше, та свикнах сама. Тук, в тая къща е тясно, препълнена е с мъка, няма място за друг. Иди си!
Влезе в стаята и затвори вратата!
Пред нея остана един мъж, обиколил света, видял и научил много, но едва сега разбра, че светът не бил толкова голям, че се събира в една стая, зад една врата, но да го видиш, трябва някой да я отвори.

И стана непоносимо тихо.
Само луната отгоре видя и чу, как една провиснала дворна врата проскърца, проплака и се отвори.
Един мъж излезе и тръгна за никъде.

НОСТАЛГИЯ

Отидох…
Срещнахме се…
Едно хлапе под трийсет, де си мисли, че всичко знае…
И един мъж над осемдесет години…
Елегантен, изящно облечен човек, в нещо, което тук ни можеш да намериш, ни да купиш и ако случайно ти падне от небето, ще те приберат на едно място да обясняваш…
В ръката бастун…
Подпира нефелен крак!
Заговори на език, уж наш, ама…!
Поиска да се видим! Видял нещо, де съм го бил аз направил, така му казали, та да поговорим…
Дошъл си тук наскоро…
Някога, кога свършила оная, първата война, в която го запратили, кога нямал и двайсет, и от която оцелял по чудо, и откогато влачи тоя крак, се прибрал у дома и заварил и глад, и мизерия, и студ…
Та тогава, много хора се дигнали и се пръснали по света, да намерят късче хлебец, да преживеят, да оживеят …
И той нарамил торбичката с партакешите и тръгнал из Европата, ама там не сколасал, та като събрал стотинки, метнал се на едно параходче и… чак в Америката.
Какво ли не работил, къде ли не слугувал и на земята, и под земята и когато загубил всякаква надежда, се случило…
Срещнал я!
Ни по-хубава, ни по-добра бил виждал…
И се залюбили, и се събрали, и заживели…
Имала си нещо и от дядо, и от баща останало…
И той се захванал, и денем, и нощем…
Работел, работел и го удвоил, и го утроил …
Само едно помрачавало дните - останали сами…
Денем от обект на обект, от големи по-големи…
Денем, те поглъщали и време, и мисли…
Но нощем…
Нощем сънувал, бълнувал и се разхождал по сокаците на едно градче, де го напуснал преди много, много години…
Случило се и най-лошото…
И жена му го напуснала…
Заминала за оня свят!
И останал сам!
Само с пари и сънища…
И не изтраял, изоставил всичко и се върнал тук, да види наяве сънищата си и да си умре там, де се е родил….
Говореше тихо, бавно, спокойно…
Дошъл си и тръгнал към уличката си, към къщата си …
И видял само големи, големи блокове, от сиви, сиви, панели…
Та купил едно местенце накрая на градчето, да си построи нещо, да си доживее там, та да му направя проект…
И повече нищо не казваше …
Тръгнахме из градчето, вървяхме от улица на улица, там дето се беше позапазило нещо от ония времена, когато са правели къщи, които не се забравят и не питах, само гледах, къде погледът му ще се позабави за секунда или две повече, къде ще отмине без поглед да извие…
И ми се стори, че вече знаех какво иска…
Та направих проекта! На две етажчета…
На това място, по планове, ни по-високо, ни по ниско…
И започна да се строи, и изписаха, и докараха откъде ли не, че и отвъд океана свръх скъпи и материали, и мебели…
С процедури, със строене, изниза се година…
Доде строили и кога ходех, и кога не ходех, все там стоял, и нищо не казвал, и дума не проронвал…
Вече привършваха строежа, кога разбрах, че гледал, гледал, но никога вътре в сградата не влязъл …
Гледал само отвън!
И един ден, пак съм там. Нямаше го.
Обикалям, гледам и от главата ми не излиза…
Защо той не влиза вътре?
Обикалям, гледам, питам се и се ръгам в ребрата …
Какво направи ти бе, пишман архитектче? Какво искаше човекът? Палат ли искаше? Ако това е искал, защо се е домъкнал тук? Та там си ги е имал! Какво му предложи? Това къща ли е или напудрена кукла? Налепил си я, с от тук-от там откраднато по нещо, да изглежда уж нашенска…
Той за кукла ли да гледа си е дошъл?
Кукла ли е сънувал?
И ми идеше да вия като недобито куче!
И цигарите свършиха…
Гледам, гледам, обикалям и се блъснах в майстора…
Тоя, де строеше. Стара кримка! Аз го препоръчах!
Дръпнах го за ръката, замъкнах го отстрани на сградата, отмерих крачки напред, крачки встрани и изръмжах:
Тук, тук, зид - толкова висок…!
Тук, тук - прозорчета! Тук врата! Такива…!
Под длан над земята!
И покрив, и таван ще направиш, от дървени греди, но на ръка дялани, и покриваш отгоре с каменни плочи…
Стреха!
Ей до тук!
Тук, в ъгъла - оджак! Голям! Да се побере човек в него…
Врати и прозорци - от дъски, на ръка рендосани …
Ковани с цигански пирони!
И тъмни, до черно…!
Стени - бели, бели като сняг…
И на тях лавици, и те от дърво, и те на ръка правени…
А на тях…!
Върви, ходи, обикаляй, плащай, кради, ако трябва…
Но бели тасове и сахани, от бакър изковани…
От циганин калайдисани…
Нареди ги! Там!

И той ме гледаше, гледаше, па си ме и знаеше…
Та хвърли недопушената цигара, свирна на момчетата си и започнаха, и го направиха, само за месец и нещо…
Малка спретната къщурка…
И кога завършиха всичко…
Гостът, оттатък океана, напуснал хотела, де пребивавал и се пренесъл тук, но се нанесъл не в луксозната, скъпата къща, а в ниската, прихлупена къщурка…
Наел жена да му помага, да почиства…
В другата сграда влизала само тя - да обърше паяжините…
Той стоял с часове или пред огъня в оджака, или под стряхата, оная от греди, на ръка дялани, приседнал на дървено трикрако столче - и то на ръка дялано…
Една сутрин жената като дошла, отвън го нямало…
Потропала на вратата …
Няма го!
И натиснала, и влязла…
И го видяла, прилегнал пред оджака, пред огнището…
В което сивеела угаснала жар…
Зад него обърнато, дървено, трикрако столче…
На ръка дялано…

Та тогава ме глобиха - променил съм утвърдения план…
Не бяха прави! За друго трябваше да съм глобен!
Не бях разбрал какво иска човекът от мен…
Защо си е дошъл…?
Досетих се, ама късно, кога му прахосах времето - цяла година, да се прави нещо голямо, но ненужно…
Не беше дошъл за него…
Беше дошъл, да види сънищата си наяве…
Преди да умре…

ТЕОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

Пак сме там!
Как къде?
В кръчмата, на масата, в ъгъла!
Двамата!
Поливаме петдесетте му години!
Отпиваме, аз мълча, той с прекъсване:
- Петдесет! Отзад нищо! Работа и нищо друго! Не разбрах как се извъртя времето! На коя чаша ли съм? Не е важно! Годината, на която съм и времето, де лети най-бързо, това е важното! Как да не се напия? Отдавна се усъмних, че не светлината, а времето е най-бързото и освен това скоростта му расте не с годините, а със секундите. Замислих се, размислих се, е, и пийнах, и се сетих, че някога някакъв си евреин изтипосал една формула като приел, че светлината е най-бързото нещо и създал някаква теория за някаква относителност.
И така излязло!
Някакви кванти ли, манти ли го оспорили, та се загледал във формулата на евреина и открил, че нещо не е в ред! Не светлината, а времето е най-бързото нещо, освен това, тя примигне, просветне, изчезне и дори и сянка не остава, а времето не го виждаш, но го усещаш! Има ли те тук, има те и във времето, а не в светлината. Оставил ли си нещо, оставаш в времето!
Отпи и продължи:
- Абсурдна зависимост, но тя е вечността. Има те тук, оставаш, няма те тук, няма те и във времето. То е най-шантавото нещо и не само най-бързото, но и най-абсурдното! То, проклетото, е като копирен апарат, има ли нещо, направил ли си нещо, щрак и го запечатва завинаги, няма ли нищо, пак щрак, но листът си остава бял.
Замислил се, размислил се, обърнал чашка-две, поразместил нещо из формулата на евреина и тя стана - Х = У n !
Х било онова, дето оставало във времето!
У било, което си направил, ако е нещо!
n било, колко смислено е онова от игрека !
И няма никаква относителност!
И теорията станала, не на някаква си относителност, а на вечността!
Отпи, обърна чашата и продължи:
- А, кажи нещо против откритието ми? То не ме оставя! Що съм, като това де съм направил, клони към нулата? Нула и на квадрат да я дигаш, и на ента да я мяташ, все си е нула!
Взе празната чаша, протегна ръка и вика да налея.
И наливахме, и отпивахме, и поливахме, и една нула на петдесет, и една теория, и се напихме, а че теорията е вярна и че по-бързо нещо от времето няма, се уверихме, кога ни изхвърлиха от кръчмата!

ДУЕЛ

Прибрах се…
И оставих подаръка, който ми дадоха днес…
В надупчена отгоре кутия за обувки…
Хлапетата я отвориха…
Вътре - три топчета, като от пинг-понг, ама пухкави, пухкави и бели, бели, жълти, и с крачета и с човчици…
Цвърчене, подскачане, смях, радост…
От ръце в ръце, от стая в стая….
Прегръщане, целуване, тичане…
- Виж, виж, виж…!
- Колко е сладко!
- Колко е пухкаво!

Затъркаляха се дните…
Перушината на пилците потъмня, засивя, на главата на едното се появи гребенче, отдолу - мингушчета…
Кокошчици! Миниатюрни! Малко по-големи от пъдпъдъци - две момета и едно момче!
И хлапетата си ги кръстиха Мими, Лили и Пъчо!
Мимито и Лилито бяха мълчаливи, но не и Пъчо.
Той беше все наежен, все изпъчен…
Започна да издава и звуци. Първо неясни и слаби, но постепенно се усилиха и звучеше някакво къл-кълкане, ама особено, сякаш не можеше да произнесе буквичката „р”.
Започна и да подскача… и да се курдисва на парапета на терасата.
Заживяха там.
Кълват си зрънца, попляскват с крилца и се разхождат…
Една сутрин, рано-рано, още преди да се показал Слънчо от терасата се понесе:
- Ку-ку-игу-у-у-у-у-у-у-уу-у …!
И от тоя ден, всяка сутрин пилето посрещаше Слънцето!
Все по-силно и все по-продължително!
- Ку-ку-игу-у-у-у-у-у-у-у-уу-у-у-у-у-у-у-у-у-уу-у …!
Това предизвикваше смях, но и събуждаше всички, и у дома, и над дома, и около дома…
Комшиите се смееха, но скоро и започнаха да мърморят, че ако в делничен ден няма нужда от часовник да ги буди, в почивни дни нашият приятел не ги оставя да си поспят с неговото кукуигане. То преминаваше и през стъкла, и през стени, и през етажи, и започваше още преди да се е зазорило и продължаваше доде Слънчо се покаже…
И още един проблем възникна - кога сме си вкъщи, добре, ама кога шавнем нанякъде за повече от ден…
Какво да правим с пилците?
И щем - не щем, решихме и ги занесохме на село.
Да ги пуснем из двора и да си живуркат на широко.
Пристигане, посрещане, разтоварваме…
Двор - голям, двор - широк…
По средата двайсетина кокошки и едри, и големи, и шарени, и бели, и черни, и жълти и червени…
Събрали се накуп, привели глави и си кълват зрънца.
До тях, навирил глава, се е изпъчил петел!
Шарен, пъстър, гащат, опашат, перчемлия!
Великан!
Носеше му се славата, че откакто се оперил и заякнал, ни в един от комшийските дворове петел не останал. Прескачал от двор в двор, през дувари и плетове…
И беше станал петел на махалата!

Та разтоварихме багажа и вадим кутията с пилците…
Като ги видя, баща ми вика:
- Не ги пускай! Оня бандит ще утрепе това пиле.
Ама кой да слуша!
Пуснахме пилците и те се кротнаха край нас.
На десетина метра са другите - големите кокошки …
Пред тях е петелът великан.
Гостите скоро се окопитиха и момичетата се завъртяха из краката ни. Пъчо стоеше без да мърда, но насочил глава и очи към средата на двора, където бяха другите кокошки.
По някое време, докато ние си бъбрим, как сме, как пътувахме, до кога сме…
Пъчо направи крачки към средата на двора…
Петелът-великан настръхна!
Изпъчи се и тръгна към нас.
- Хвани си пилето!
Ама доде го изрече баща ми, то подскочи и кацна на крачка пред великана…
Той ядно закъркори, плесна с крила и направи крачка…
То отскочи…
И пак!
Той направи крачка, то отскочи…
Той наляво, то надясно, той напред, то назад…
Зловещ танц!
Какъв ти танц!
Настръхнали, един срещу друг стояха двама гладиатори!
Миг ли, два ли, повече ли…
Гледаме, не мръдваме, не продумваме…
В един миг, когато великанът плесна с криле и се хвърли към Дребосъка, той изпляска с крилца, подскочи и…
Кацна на гърба му!
За миг великанът замръзна!
После се изпъчи, ядно тръсна глава, навири я нагоре и завъртя назад…
И Дребосъко заби човката си в нея…
Великанът стоеше неподвижен като вцепенен…
И Дребосъко не помръдваше.
Миг ли, два ли, повече ли…
И главата на великана започна бавно, бавно, да се свежда все по-надолу и по-надолу…
А с нея и Дребосъко…
Когато тя се допря до земята…
Дребосъко изпляска с крилца и скочи пред нея…
Миг ли, два ли, повече ли…
Един вцепенен великан… опрял глава в земята, не помръдваше….
Един дребосък се отръска, навири глава изпищя едно:
- Кукуригу- ау…!
И се приближи до купа от големите кокошки.
И с грациозна походка направи кръг около тях…
И после с навирена глава тръгна из двора…
И кокошките тръгнаха след него…
Вървяха, кълвяха, къркореха и заобикаляха един неподвижен и замръзнал великан, с човка допряна в земята…

И от тоя ден…
Ден след ден…
Един дребосък…
Развеждаше из двора и пазеше харема си …
Той на крачка пред тях…
Великанът на крачка след тях…
Той наперен и гордо навирил глава!
Оня покорно навел глава до земята…

Заминахме си…
След месец и нещо пак прескочихме…
Посрещна ни Дребосъко.
Навирил глава и повел харема…
Отзад нямаше никой!
Питам баща ми:
- Къде е големият петел?
- Заклах го!
- Защо?
- Дожаля ми!

СОМНАМБУЛ

По тъмна доба…
Посред нощ…
Кога всичко притихне…
Заспивам и аз!
И ставам!
И тръгвам!
Със затворени очи.
И обикалям!
Улици с китни дувари, с къщи-алтъни по тях…
Всяка нощ!
И все там!
Вървя! Гледам!
Със затворени очи.
Сега ли ги виждам или никога не съм ги забравил, че минаха там най-чудните години?
И странни мисли шетат из главата…
Защо ли, защо ли там са се родили?
И Оня, де изрече: „Сам съм, други няма!”
И Оня, де не знаем, де му се кости белеят…
Защо ли са толкоз големи?
Не хора, а титани…!
Дали за туй, че кога са очи отворили, кога са стъпка направили, къщи-алтъни са видели, на улици пендари са стъпили. С тия, де са ги градили, хляб са делили…
Вървя! Гледам!
И сенки край мене прелитат…
И прозрачни, и ефирни и титанични!
Но…мълчаливи!
И се питам, и мечтая…
Дали някога, дали пак…?
В някой град…
На някоя улица…
Къщи-алтъни ще направят…
Та кога някой мине от там…
Не улица, не къщи да вижда…
А златни пендари на женска гръд…!
Дали?

Ще съмне вече!
Ще отворя очи!
Ще стана!
Ще тръгна по улици шумни, със зловещи панели, край стъклени силози, край палати от мрамор…
Ще вървя, ще вървя и ще мечтая…
Да настане вечер…
Да изгрее месец….
Да прилегна…
Очи да затворя.
И пак да тръгна….

Слънце, смили се!
Болен см!
Забави се!
Денят е дълъг…
Дали ще издържа?
До нощта!
И пак да тръгна, и пак там…
По улици дивни, с къщи- алтъни…
И сенки….. мълчаливи.

ГОЛЯМАТА КЪЩА

Ако минеш през това село, не можеш да не я видиш, да не я изгледаш.
Не заради това, че щеш-не щеш, минаваш покрай нея, а защото друга такава няма. Не и заради това, че е голяма, има и по-големи. Заглеждаш се в нея, защото е необичайна, не прилича на другите. Те са еднотипни, като че извадени от един калъп, нещо като конфекция, а тая е друго.
Уж нищо особено, пак стаи, пак покрив, пак стени, но ти приковава очите.
Също, като кога срещнеш хубава жена, уж нищо особено, а не усещаш как се извъртиш и я изгледаш, защото само едното мяркане не е стигнало за любопитното ти око. Обърнеш се и не знаеш какво те привлякло - дали походка, дали снага, дали очи. То тия неща си ги има всяка жена, ама не се обръщаш след всяка. Та и в тая къща има нещо такова. Уж като другите, а те кара да се обърнеш. Обърнеш се и дълго не я забравяш. Майстор е пипал. С мерак е правена.
И с пари и за много челяд.
От вътре дворът беше задигнат. Беше се оформила тераса, която надвисваше над тротоара. Отделяше я красива метална решетка. Тя от край до край беше обвита от трендафил. Червен. Беше като стена, изваяна от зелено и червено.
Обикновено на терасата стоеше стара жена, леко напълняла от годните, облечена в черна, дълга дреха. Светло оставаше само лицето й, което на тъмния фон изглеждаше неестествено бяло. Тя рядко се движеше. Седеше пред къщата и през пролуките на стената от трендафил наблюдаваше света. С годините тя все повече и повече се застояваше там и аз почти не можех да си я представя, че се движи.
Годините я бяха приковали към терасата.
Други същества в тая къща и тоя двор не виждах.
Като минавах покрай двора поспирах. Къщата ме привличаше. Оглеждах я и от време на време посягах да погаля розите. От години се канех да си посадя в двора от тях, но все нещо пречеше. Де забравях, де закъснявах, че то не ставаше кога искаш, а кога може.
Беше забелязала това и зад стената ме подпря глас:
- Като че много харесваш моите рози? Винаги спираш пред тях.
- Все се каня да си посадя и аз, ама все не става. Ще ми дадеш ли от твоите?
- Ще ти дам, ама сега няма да стане нищо. Ще ти извадя корени наесен.
От тоя ден, при всяко минаване, все се спирах и все по-често си бъбрехме. Тя стоеше все тъй неподвижна, седнала на терасата, пред стената от рози.
Стълбите към етажа бяха покрити с лишеи от мъх. Към него никой не ходеше. Къщата беше необитаема. Жената живееше в една съвсем ниска пристройка в дъното на двора, далече от шума на улицата. На терасата излизаше при хубаво време и стоеше с часове, безмълвна и замръзнала като камък.
Чакаше с години. Синът - по света. Снахата - в града. Дъщерята - и тя по света. Децата - с нея. Очите й се изгледаха, но портата все по рядко изскърцваше.
Тя старееше, къщата пустееше.
Късно есента, прескочих до селото, да поприбера туй-онуй, за през зимата и като свърших работата се сетих за розите, та прескочих да взема коренищата. Терасата беше пуста. Зеленият плет беше повяхнал. Над портичката висеше, завързана за пръчките на решетката, лентичка от черен плат.
На другата година една вечер, бях клекнал пред камината и се готвех да драсна кибрита на клечурляка. Не успях. Някой тропна на вратата и кучето се хвърли с лай към нея. Тропаше непознат човек. Станах. Сопнах се на песа и отворих вратата.
Непознат! Приблизително на моята възраст. Бяла риза, бял панталон. Широк черен колан, с лъскав монограм. Не е от тук.
- Влизай!
Седнахме до огнището. Запалих огъня.
- Казаха ми, че си бил архитект. Затова идвам. Решил съм да разширя къщата, та ми трябва план.
Това беше втората ми среща с голямата и хубава къща на центъра. При мен беше дошъл синът на старата жена. Скитосвал по света много години. Обиколил кажи-речи всички страни. Кръстосвал беше морета и океани по цялото кълбо. Цели двайсет и пет години. Сега се прибрал. Решил да стегне къщата и да я поразшири, че като се приберат децата, да има за всекиго по нещо. Те не са си идвали скоро, ама все някой ден ще си дойдат.
- Двама сина имам. По-големият е в Испания. Вече кара дванайста година. Провървяло му. Има си малко магазинче в Мадрид. Изкарвал добри пари. Ожени се преди години за испанка. Имат си момченце. Не съм го виждал още. По-малкият е в Германия. Замина при брат си, но не му тръгнало в Испания, та се прехвърлил при швабите. Там бил добре. И той е женен. За унгарка. Имат си две момченца. Видях ги преди три години. Бях в Хамбург с кораба, та дойдоха, да се видим. Жената не изтраяла тук сама, та заминала и тя при големия. Намерил й работа. Та сега съм тук сам, ама рано или късно ще се приберат. Та затова искам да поразширя къщата, да има за всички място.
Две лета капитанът строеше. Разшири къщата. Трендафилът отново се свести и обгърна решетката. Като че ли нищо не се беше променило.
Само някои незначителни неща.
Сега на терасата не стоеше старата жена, облечена в черно и поглед впит към портата, а капитанът. Той стоеше на същото място, седнал на ниско столче, побелял и облечен в неизменното бяло, пристегнат с черния колан, с монограм от лъскава котва. В ръката си държеше незапалена цигара, която от време на време с несъзнателно движение поднасяше към устата си. Не можеше да пуши. Мореше го астмата.
Само несъзнателното, ритмично повдигане на ръката го различаваше от голям каменен блок. От бял мрамор. На тоя блок от време на време просветваха очи, вперени някъде през стената от кърваво червен трендафил.
Вечер, като притъмнееше, капитанът ставаше и бавно се запътваше към дъното на двора. Там се прибираше в малката, ниска пристройка и дочакваше следващия ден.
Тогава ставаше.
Влизаше в голямата къща.
Обикаляше стая след стая и забърсваше ту тук, ту там някоя провиснала паяжина.
Стъпалата към къщата отново се покриха с мъх и лишей.
Привечер, на терасата застиваше един бял, мраморен блок.
С черен колан, със златна котва….

12.02.2004 г.

САХАРА

А бяхме млади…
Луди, щури, рошави…
По-умни, по-способни от нас нямаше!
Майката ще му разкатаем на света!
Ще види той какво е Изкуство!
Завършихме! И се пръснахме! И започнахме!
Да правим Изкуство!
Да проектираме сгради, да изграждаме градове, да променим света!
Започнахме! Битка след битка!
По именни и безименни височини.
И щурмувахме, и се отбранявахме, и падахме, и ставахме, и все повече и повече оредявахме. Едни паднаха и не станаха, други отстъпиха и се скриха, трети дезертираха.
По именни и безименни височини останаха шепа безумци.
И падаха, един след друг ….и все в гръб ударени.
Годините се трупаха, мераклиите да правят изкуство намаляваха. Все повече и повече започнаха да правят друго. Най-вече ставаха началници. Професия! За началници! Вече не правеха изкуство, започнаха да утвърждават проекти, да казват кое е и кое не изкуство.
Годините се въртяха, все по-рядко и по-рядко се споменаваше, че някой нещо е направил. Все по-често се споменаваше кой каква служба е заел.

И за Антон се заговори кога стана Началник!
По някое време изчезна. Казваха, че се запилял на работа някъде из Африка. И го забравихме.
Появи се, след години. Зализал косъма.
И разправяше…
- Друго е там! Тук трудно се работи. Тук изкуство не може да се прави. Там! Само да искаш, само да можеш.
И на дълго и на широко разказваше колко проекта е направил, колко сгради са построени по тия проекти…
- Там, при един оазис в Сахара, направих едно комплексче. Трийсетина сгради. Хотели, жилища и какво ли още не…
И надълго и на широко разказваше колко са интересни, какво впечатление правели…
Времето си минаваше. Антон разправяше…
За комплексчето!
Вече не беше комплексче. Вече беше град. Сградите вече не бяха трийсетина. Продължаваха да изникват все нови и нови, и все по негови проекти. Изникваха хотели, театри. Появи се и опера.
Градът растеше!
Антон, приседнал на масата, обръщаше чашка след чашка и изграждаше обект след обект…
Там! В Сахара! До оазиса!
Строеше мечтите си и виждаше миража им.
И обръщаше чашка след чашка.
Годините минаваха…
Градът растеше…
Там!
В Сахара!
В пустинята!
До един безименен Оазис…

Беше и си остана млад!
Не отстъпи!
Ни от именна, ни от безименна височина…

ПЕСЕНТА НА АВЛИГАТА

Някъде към началото на лятото,в двора дойде една птица. Красиво нещо. Цялата в жълто. Като пламък. Само контурът на крилата й в черно. Поразходи се по тревата и подскочи. Подплаши я кучето. На другият ден пак дойде. Все по-дълго се застояваше. Скастрих песа и той не скачаше като дойде. После стоеше по цял ден. Разхождаше се самотна и като че ли тъжна. Не чух звук от нея. Само привечер, когато излиташе и потъваше в храсталака отсреща, изпъпъркваше с крилата. Загадка ми беше тая птица. Другите идват по две, по три, а някои и по цяло ято. Цвърчат, пеят, гонят се, а тая беше като сянка. Така изминаха, кажи-речи, три седмици. Идваше. Тихо и безмълвно се разхождаше, от време на време клъвваше нещо и отново застиваше като замръзнала. И глава не мърдаше. Стоеше отпусната, сякаш е тежко болна. Един ден изчезна. Нямаше я два три дена. Отиде си, викам, птичето. Язък! И изведнъж що да видиш. Нещо се стрелна високо над поляната, изпъпърка остро, разнесе се плътен, мек, кадифян, като бълбукане на вода звук и на средата на поляната кацна хубавицата. Блестеше от красота. Като че ли вътре в нея имаше запалена лампа. Крилата й трепереха леко и нежно, като листа на трепетлика при полъх на ветрец. Грациозно се завъртя на едно място, разпери крила и плисна още по-силна светлина. В гърлото й нещо забълбука. Мелодично, нежно. Някакви прелестни звуци. Отгоре, над дърветата, звукът се повтори. По тревата се плъзна сянка и преди да дигна очи, до моята хубавица кацна още една. По-голяма и още по-огнена. На поляната едно до друго стояха две малки слънца и се огряваха едно друго. Постояха кратко време неподвижни, след това новият гост направи няколко кръга около моята принцеса. Тя продължаваше да стои на едно място, само бавно си въртеше главата след него.
После и тя тръгна. Тръгна и двамата вървяха в кръг, като омагьосани. По някое време спряха, застанаха един до друг, долепили крила и в безмълвната тишина се понесе песен. Меки, топли, кадифяни звуци.
Тогава чух песента на авлигата.

14.10.2005

БОКЛУЦИ

Пак ме жилнаха!
Дали го правят нарочно или без да съм там пак за това си говорят?
Но се впримчвам! Неведнъж забелязвах, че де по един, де по двама, уж между другото се шмугват зад преградата и потъват в завършените зали. Гледат, шушукат, подсмиват се и после при всеки случай ми подхвърлят:
- Абе, шефе, що ни мъчиш? Защо искаш все хубаво да го правим? Ами не виждаш ли оттатък, като го направихме, какви боклуци са наредили?
Още несвършил един, друг подема:
- Цапаници! Сякаш патки са си трили краката от куришки.
И така, един след друг, един през друг:
- Ама има и шашкъни да им плащат. За оная, голямата, на първият етаж, разправят, че му дали пари за два апартамента.
- Абе, идиотщини! Нацапондрил един кльощав задник и хоп, хилядарката. А тук блъскай цял месец за сто лева.
- Тя затова няма де се оправи тая държава.
- За какво са си губили времето да учат? Че то това и без да учиш, можеш да го цапаш.
И така, кажи-речи всеки ден. Сега строят втората част на галерията. Първата я откриха преди два месеца. Изкарана, недоизкарана, наредиха картините. Стана една изложба за чудо и приказ. Не само, че работите бяха много и участваха много хора, и българи и чужденци. Изложбата беше попаднала на времето. Темата й беше благодат. Тя беше по случай стогдишнината от освобождението на града. Такава респектираща изложба от години не беше се виждала.
А тия хора тук, които построиха галерията, негодуваха и роптаеха. Какъв смисъл имало да се хабят пари и да си губят времето. Че за тия пари можело да се направи друго. Ами колко хора нямало къде да живеят, а тук хвърлили пари да събират боклуци.
- Ама, шефе, и ти, къде ти беше акълът? Вместо тая глупост да беше измислил още стотина апартаментчета! А пък уж си акъллия…
Не пропускат да ме ухапят!
За тях едва ли не съм най-виновният, че правят тая глупост. А не са лоши хора. Работим заедно от много години. Все по мои обекти са. Повечето са избягали от селата. В текезесетата хляб няма, а в града се вреждат само за най-черната работа. Кога идваха, не разбираха нищо от строителство. На много неща ги учех. Бяха свикнали да виждат как захвърлям дрехата настрана и хващам някой инструмент. Друг начин, освен да му покажеш, няма. Та отношенията ни бяха странни.
И аз, и те бяхме едно. Строители! Аз рисувах къщите, те ги изпълняваха. Ни аз без тях, ни те без мен. Никой от тях не ми беше подчинен, но никой не ми викаше другояче освен „шефе”.
Така си вървяха нещата. Разбирахме се. А сега, на, ядосват ме. Уж ги уча как по-хубаво да направим това или онова, а на най-важното не са научени. Да се радват на онова, което правят. Ама да стане това, трябват много неща. И най-черната и трудна работа е приятна, ако това, което ще стане ти харесва. Ако има смисъл.
А при нас сега нещата са опак. Аз му викам направи го така и така, а той ми вика:
- Ами какво като е грозно? Таман ще си пасне с ония боклуци вътре. Абе, шефе, карай да върви.
Та пак ме жилнаха.
Стоят насядали по стъпалата отпред и се припичат. В почивка са.
- Шефе, абе, няма ли скоро да сменят тая изложба?
- Що, бе?
- Ами тая я знаем наизуст. Да направят друга, та да има на какво да се смеем. Ама да е някоя с повече голи задници. И цици да има.
Какво да ги правиш?
И изведнъж ми хрумна една щуротия. Обръщам се и викам:
- Гледам, че от време на време прескачате оттатък да се посмеете. Имате ли нещо против да отидем един път заедно?
- Дадено бе, шефе! Само кажи и сме там. А да се разсмееш и ти, та да не ни се караш.
- Ами тогава да тръгваме.
Миг на объркване, миг на стъписване и един по един започнаха да стават.
- Ами, айде, като е за майтап - да тръгваме.
И тръгнахме. Заобиколихме отпред и влязохме във залата. Събраха се накуп. Шумяха като кошер и подхвърляха закачки. Застанах пред тях и ги помолих да млъкнат.
- Имам една молба към вас. Съберете се по-нагъсто, защото говоря тихо. Като тръгнем, десет минути, никой нищо да не пита и ако можете не говорете.
- Ами после?
- После правете, каквото си искате.
Влязохме. Поведох ги от картина на картина, от скулптура на скулптура, и за всяка подхвърлях по някоя и друга дума. Де повече, де по-малко. На някои места преминавах по-бързо, на други се задържах повече. И непрекъснато говорех. Разказвах и за картините и за художниците, и за кое как, и защо е направено.
Всъщност аз не помня какво съм говорил, ни тогава, ни сега.
Десетте минути изминаха, но не разбрах кога. Не разбрах и кога е изминал ни половин час, ни цял час. Единственото, което усещах беше, че все по-плътно и по-плътно ме обграждат. Когато заобиколихме залите и слязохме отвън, по инстинкт погледнах часовника. Час и половина.
Ни въпрос, ни дума!
Бръкнах в джоба да извадя цигари. Кутията беше празна и я смачках. Пред мен изведнъж се насочиха много ръце с кутии от цигари. Изпушихме по една-две и се разделихме.
Към края на седмицата отново минах на обекта. По някое време един от тях ме дръпна настрана:
- Момчетата искат да те помолят за нещо.
- Казвай!
- Може ли още един път да разгледаме изложбата с теб?
- Когато кажете.
- Питат, може ли в неделя.
- Защо тогава? Можем по всяко време и през седмицата.
- Тогава е почивен ден, а те искат да доведат жените и децата.
Пак зарових в джоба. За цигари.
Изглежда нещо става с мен.
А пък уж съм темерут.

18.02.2004

ШЕРБЕТ

Коридорът беше дълъг, дълъг…
И от ляво и дясно стаи, стаи…
И във всяка от тях хора, хора…
Отдолу имаше още няколко коридора, а пък отгоре не ги знаеш колко са.
Много народ. И все учени, все с големи тапии. Тук работеха, ама кой какво правеше, си знаеха в съседните стаи, по комшийски. Така си и прескачаха на гости. Ту в тая стая, ту в оная, ту с повод, ту без повод. То повод винаги се намираше. Най-често ставаше просто да се убие скуката. Достатъчно беше да се разбере, че шефовете са излезли. И започваше едно черпене, едно пийване, едни приказки и отиде, та се не видя…
Досред нощ!
Дотогава, защото тия чаровни мигове започваха след обед. Защото следобедното време не е за работа! То си е от бога дадено за почивка, за дрямка. Ами че то и животните по това време спират да пасат и си полягват - и да приживят, и да си дремнат. А и човекът нали и той си е все пак животно. Та в такива мигове, а някой се прозял и а друг се провикнал.
- Абе, не закъсняхме ли?
За броени минути някоя по-голяма маса се очиства и от тук - от там, от тоя шкаф, от онова чекмедже, от чанти от пликове, се заизмъкват ту това, ту онова, ама все за хапване и за пийване.
- А наздраве!
Поводът и причината се уточняваха по късно, ама далеч не винаги. Тоя народ от детските си години, от пионерската организация беше закодирал в съзнанието си лозунга „Винаги готов!”. И го спазваше. Никой никого не ощетяваше. Всеки носеше каквото има и каквото най-добре прави.
Тук се даваха най-компетентните оценки за трушии, на ракии, на вина и разбира се и на жените. Дето са ги правили де. Похвалите не се пестяха. И ако реално погледнем, тия хора живееха за тия похвали. Да не ти харесат туршията, да я обявят за скапана, това означава да изгониш жена си. А ако не ти харесат виното, по-добре скочи от прозореца. Ама такива случаи нямаше. Тук всичко се харесваше и всичко се ликвидираше. Ликвидираха дори и шарана на Пешо макетиста. Той беше крастав рибар. Не се прибираше от реките.
Веднъж хванал един огромен шаран. Толкова голям, че да не повярваш. Затова и го гледаха и опипваха, защото от Пешо всичко можеш да очакваш. Де да го знаеш дали не е направил макет и така да го е нашарил, че да лапнеш въдицата. А пък, а си я лапнал и докато си жив ще си мезе в устата на тия зевзеци. Та затова опипваха. Няма лъжа, няма измама. Шаран и освен голям - истински. Тая оценка спаси шарана от изяждане и Пешо го препарира. Разцепи го, разпра го, кисна го в различни вонящи препарати, изсуши го и го окачи на стената.
Реликва.
Стоя там има-няма десетина години. Заприлича на египетска мумия. От прахоляк и мръсотия полепнала по него, вече не се познаваше каква риба е.
Видяха му сметката една нощ по малките часове. Свършило мезето, а имало още вино. Да отидат да вземат няма откъде, навсякъде затворено, а пък и краката им подкосени. И се сетил някой за шарана на Пешо. Сетили се и му видели сметката.
Няколко дни след това плюеха и наляво, и надясно, и се жабуреха с какво ли не, защото воняха на порове.
След тоя случай баба Мара чистачката си заключваше джапанките. Не знаеш какво може да ги сполети.
И така си вървеше от година на година, от следобед до следобед. Никой никого не ощетяваше. Днес за един, утре за друг. Пинтии и скрънзи не издържаха на тоя ритъм.
Ама Шекера издържа. И кажи-речи цяла година. Физиономията му ли, името му ли ни подлъгаха. То и тя, и то бяха сладникави и лепкави. Кажи-речи цяла година никога и нищо не донесе. Караше на аванта. Подхвърляха му уж на майтап, та да се досети, ама не. Започнаха да се хващат на бас може ли някой да измами Шекера да почерпи, па макар и една лимонада. Никой не можа да спечели баса. Бяха единодушни, че на Шекера в дупето му и пирон не можеш да вкараш. Взеха го на мезе, подиграваха го, но той си караше на аванта. Имаше нюх на куче и се вмъкваше, щом масата се зареди.
После това вече не правеше впечатление. Навлеци, колкото искаш. Бяха се отказали от баса, когато той ги шашна. Беше малко позакъснял и влезе, когато на масата градусът се беше дигнал.
Влезе и за шаш на всички измъкна от чантата си една половинлитрова бутилка с нещо жълтеникаво и с величествен жест го сложи на масата.
- Днес черпя аз!
Около масата онемяха. Шекера черпи! Като се окопитиха започнаха да разпитват:
- За какво бе, Шекер? Да нямаш мъжко? Да не си ударил кьоравото? Да не си спечелил от тотото?
И тъй нататък, и тъй нататък….
А Шекера мълчи! Мълчи, но си личи, че едва се сдържа да не разкаже. Ще се пръсне от напрежение. Ама нека и ние да се изпотим.
Отвориха неговата бутилка и я разляха по чашите. То само покриха дъната им, ама нейсе. Шекера черпи!
- А сега кажи, Шекер! Кажи и да полеем. Че то трябва да е чудо станало.
Шекера попримига, окашля се и най-после започна:
- Най-после го спечелих! Това беше последното дело. Много се проточи, ама го спечелих. Нека се пукнат от яд.
А сега де! Никой не беше чул Шекера да се съди за нещо с някого или него да съдят. Той си беше една дребна мижтурка. Покланяше се на всеки и винаги на лицето му беше залепена шекерена усмивка. Божа кравичка. То друго за него почти не знаехме. Баща нямаше. Починал отдавна. Живееше със сестра си и майка си. Тя го беше отгледала и тя го беше издържала да следва. И толкова!
- Какво дело бе, Шекер? С кого си се съдил?
- С дъртата и сестрата. Ама ги осъдих. Ще се опитват да ме лъжат, ама на мен тия не минават. Къщата е моя. Миналата година ги осъдих. Остана да разделим покъщнината, ама те инат. Не щат. После са разбрахме, ама остана само мивката. Ама днес приключи всичко. Осъдих ги и мивката е моя.
Някой се окопити от вцепенението.
- Каква мивка бе, Шекер?
- Кухненската, коя! По право се падаше на мен. А те не я дават. Да останела за тях.
- И как всичко си взел? Ами те къде ще живеят?
- Те да си мислят. Аз си взех моето.
Беше станало съвсем тихо. Само игличката на грамофона отдавна стигнала до края, стържеше отвратително.
Пръв се окопити Пешо. Свали ръката си, в която държеше чашата, присегна за шишето на Шекера, взе го, много внимателно изля чашата в него и го подаде на Шекера:
- Дръж! Да не стигаме до съд. И това е твое.
Отиде до вратата и я отвори.
Тоя ден свършихме много рано. На масата остана и мезе недоядено, и вино недопито.
Не вървяха след шербета, който пихме.

06.02.2004 г.

ПРИСЪДАТА

Панелният комплекс е толкова зловещ, че дори и порутената къщичка, с някакви остатъци от дворче, оставена по недоразумение на изживяване, изглежда, като оазис в пустиня. Забравиха да я съборят и тя остана необитаема. Бавно, но неумолимо запустява. В тая гротестна среда хората са се отчуждили и се разминават като сенки. Нищо не ги интересува и никой не се учуди, че един ден, комина на къщата запуши.
Там се бяха настанили бездомни клошари.
Жена, която приличаше на плашило и мъж, като изваден от архивен филм. Дрехите им вероятно бяха от кофите за боклук. Движеха се из комплекса безмълвни и самотни, като приведения. Неотстъпно ги следваше бездомно куче. Тримата станаха неизменна част от пейзажа. Сред запустението и буренаците изглеждаха незабележими. Светът не съществуваше за тях извън кофите за боклук. С часове ровеха из тях и от време на време тъпчеха по нещо в торбите си. Понякога проблеми им създаваха циганите, които също тършуваха, но срещу тях реагираше само кучето като грозно се озъбваше.
И толкова.
Разминаваха се, но в такива дни самотниците се прибираха с празни торби и най-много да влачеха по някой прокъсан кашон.
Дните се търкаляха, времето се менеше, а според него се променяше и комплексът. Оживяваше при свястно време и запустяваше при лошо. Променяха се и клошарите. Когато валеше, се замятаха с опърпани, прокъсани мушами и съвсем заприличваха на призраци. Често се покриваха заедно, като с по една ръка държаха краищата, а с другите ровеха из кофите.
Сливаха се и не се разбираше един ли са или двама.
Може би затова и никой не разбра кога останаха само мъжът и кучето.
Пак обикаляха по цял ден и като че ли нищо не беше се променило. Бяха като застинали във времето. Само при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че походката и стойката на клошаря се изменя. Имаше тежки увреждания на прешлените и беше подвластен на времето. При хубаво време ходеше изправен, макар и внимателно, но при лошо се прегърбваше и изглеждаше като препариран. Често спираше някъде из пущинака и стоеше дълго, неподвижен и безмълвен. В черните си дрехи изглеждаше като дънер на отсечено дърво. Изтърбушеното бомбе, с широка периферия, наподобяваше на гъба, поникнала на главата му. Не помръдваше.
Рядко, внезапно, като че ли да отпъди нещо неприятно, рязко замахваше с ръка и веднага конвулсивно се свиваше. Реакцията му беше като при лош сън. При особено лошо време изобщо не излизаше. Клекваше пред къщата и с часове стоеше неподвижен. Само от време на време погалваше кучето с ръката си, която не сваляше от главата му. И пак пълно мълчание. Отстрани човек можеше да го вземе за ням.
Двамата сякаш живееха извън този свят и в друго време.
Един мрачен, студен и потискащ ден клошарят беше излязъл пред къщата. Стоеше на парчето асфалт пред нея, в гротескно театрална поза, заканително размахваше ръка и сипеше тежки, грозни обиди към някого, който вероятно беше зад храсталака и затова не се виждаше.
Оня, дето го беше ядосал, беше негодник, серсемин, простак, говедо. Спираше за малко, колкото да си поеме дъх, замахваше заканително с ръка и отново същите обвинения.
Това продължи доста време, но никой не му отговаряше. Градусът на гнева се дигаше. Към обвиненията се прибавяха и въпроси. Изричаше ги на пресекулки със задавен от яд глас.
- Кой си?
- Какво си?
- Кой ти дава право?
- Как можа? А?
- Кажи бе, как се гони човек?
Спря за малко, направи опит да се изпъчи, но нещо го сряза отзад, в кръста и той гротескно се сви. Сложи ръката си отзад, понадигна глава и пресекливо, задавен от гняв извика:
- Как се гони жена, бе?
- Как?
- Ти знаеш ли какво е жена?
Прекъсване за малко и пак…
- Как?
- Знаеш ли какво е къща без жена?
Замълча, попристьпи, замахна с ръка като че ли отсече нещо и отново извика:
- Къща без жена е като ден без слънце!
След тоя вик рязко се сви и като че ли смали.
Изправи се бавно, внимателно, като повтаряше:
- Като ден без слънце, като ден без слънце…
Обърна се и тръгна към къщата.
Гласът затихваше и вече се чуваше само:
- Без сльнце, без слънце….
Пристъпи прага и влезе вътре.
Сам!
Отпред нямаше никой!
Само един мрачен, студен, облачен ден
Беше се осъдил и влезе да изтърпи присъдата.
След него провлече крак и кучето.

12.12.2002 г.

ЕЛИ

Най-после свърших всичко за което бях дошъл и можех да се смъкна в кафенето да му цапна някое и друго кафе. Устата ми пресъхнаха от говорене. Долу беше почти празно. Седнах на една маса под асмата и придърпах пепелника. Дойде момичето и поръчах. Докато припаля, очите ми обходиха масите. Пусто. По това време, малко след обяд нямаше хора. Ще го пия сам. Само на съседната маса седеше жена. Беше си подпряла главата с ръцете. Гледаше право в мен. Не сваляше очи. Странна жена. Възрастна. Вероятно към седемдесетте. Напълно побеляла, но някакво странно побеляване, неравномерно, на кичури. Буйни и непокорни, те закриваха част от лицето. А то, сухо, пепеляво-сиво, като че ли е покрито с циментова замазка.
Отпих, изпуснах някое и друго кълбо дим. Жената не сваляше очи от мен. Не мърдаше, сякаш беше застинала на мястото си. Масата пред нея беше празна. Какви ли не работи се случват, та продължих да отпивам и опитвах да се съсредоточа в моите проблеми. Но нещо се беше закачило в съзнанието ми и ща не ща, от време на време поглеждах към оная маса. Жената не помръдваше и не сваляше очите си от мен. Дори не забелязвах и премигване. Някаква абсурдна съсредоточеност, като че ли ме хипнотизираше. Изпих кафето, платих на момичето и станах да си тръгвам. И жената от масата стана. Направи крачка-две и застана пред мен. Устата й се отвориха едва забележимо:
- А пък аз те познах. Ти не ме позна. Видях те, когато влезе в сградата и седнах да те чакам.
В главата ми се преметна мисъл. Чакала е повече от четири часа. Едва забележимо се усмихна и в тоя миг се вцепених. Папката от ръцете ми плесна на земята.
- Ели! - едва успях да кажа и не разбрах кой кого прегърна.
- Не ме позна. Много съм се променила. И аз не мога да се позная. Не смея да погледна стари снимки.
- Сядай, Ели, сядай! - не можех да си откъсна очите от нея. Тя нямаше петдесет. Не бях я виждал от много време. Заедно завършихме. Шест години бяхме един до друг. Беше чаровна. Никой не оспорваше, че е най-хубавото момиче на института. Имаше нежно, валчесто лице и едни буйни непокорни коси. Вечно забързана, вечно закъсняла. Вечно нещо спешно не свършила.
- Откога казваш, че чакаш?
- Откакто влезе горе.
- Защо не ми се обади?
- Не посмях.
- И си седнала тук да чакаш?
Момичето се изправи до нас.
- Има ли нещо за ядене?
- Има.
- Носи бързо и от най-хубавото.
- Ама защо? - опита се да се намеси Ели, но момичето се беше завъртяло.
- Ти си прегладняла.
След около петнайсетина минути, докато пиех второто кафе тя похапна.
- А сега разказвай!
- Какво да ти разкажа? Нима не го виждаш?
- Какво си преживяла, Ели?
- По-леко е да ти кажа какво не съм преживяла. Аз не живях. Гледах как другите живеят. Моето не беше и кучешки живот.
Очите ми не се отделяха от нея, а мислите ми скачаха далече назад, някъде преди трийсетина години. Не се разделяхме. Бяхме най-малките от випуска, тя сред момичетата, аз от всички. Бях прескочил казармата. Караше ме да й викам кака. Не пропускаше да ме издебне и да ми направи едно фльогче на ушите. Пламваха като опарени. Връщах й го, ако я стигна, с една запалка по задника. Ако успеех, десетина минути се почесваше отзад. Това продължи, докато се залюби с един от другия факултет. Не се разделяха. Все заедно и все прегърнати. Малко преди да завършим, се ожениха.
- Кажи, как преживявате с инженера?
Изгледа ме и тъжно се усмихна.
- Разделихме се. Само пет години бяхме заедно.
- Защо бе, Ели? Та толкова се обичахте.
- Аз съм виновна. Много ми се искаше да се издигна. Да напредна в професията. Нали помниш колко амбициозна бях. Та цял ден на работа, знаеш и там какво напрежение е. Вечер като се върна, сядам отново, де частпром, де конкурс. Време за нищо не остава. Ни да сготвя, ни да почистя, ни детето да гледам. Всичко той прави. Изтрая пет години. А аз ни конкурс спечелих, ни семейство запазих и най-лошото е, че и детето не опазих. Момиченце.
- Знаеш ли, Ели, отдавна съм стигнал до извода, че тая професия не е за жени. В нея или потъваш и забравяш за света, или от теб нищо не става.
- Късно го разбрах. Омъжих се втори път. Пак инженер. Много трудно вървеше. Той имаше дете от първата си жена и все за него мислеше. И той излезе амбициозен. Все по срещи, все по конгреси, по заседания. Виждахме се, да се не забравим. Бяхме съквартиранти. Разделихме се мирно и кротко.
Известно време замълчахме. Не смеех да попитам за нищо.
Тя сама продължи.
- Преди години потретих. Тоя път не беше за инженер. Художник. Отначало всичко тръгна добре. Разбирахме се. Разбираше се и с дъщерята. Тя вече беше голяма. Не разбрах как израсна. Аз все тичам, де тук, де там, нали ме знаеш каква съм заплесия. И все с тая луда мисъл - да се наложа като специалист. Та тя израсна, кажи-речи, сама.
Отново замълча. Поръчах още кафе.
- А сега в ред ли е всичко?
В мен се впиха едни безумно тъжни очи.
- В ред е. Нали ти казах, че се разбираше с дъщерята.
- Какво по- добро от това?
- Няма по-добро. Така се разбираха, че ме оставиха сама.
- Не те разбрах, Ели?
- Напусна ме и се ожени за нея.

Пред мен беше едно сиво, пепеляво лице, покрито с бяла, недоизбеляла коса. Зад тях се криеше една изпепелена душа. От нея надничаха две безкрайно тъжни очи, потънали като че ли в мъгла. Не посмях нищо повече да попитам.
Сложих ръка върху нейната и замълчахме.

17.02.2004 г.

СУЕТА

Ама като съм се вкиснал, като съм се разкиснал! Нищо не ми се прави, нищо не ми се гледа. Всичко ми е криво. А съм пипнал да правя нещо, от немай къде и то на нищо става. Изправил съм се до прозореца и съм се зазяпал в дърветата отсреща. Уж гледам, ама не съм сигурен дали виждам нещо. Очите ми - там, акълът - на другаде. Блуждае, ту напред, ту назад във времето.
Вкиснал съм се!
Това проклето време как се изниза. Като че ли отлетя. Натрупаха се години. Работа, работа и пак работа. Години след години, проекти след проекти, намерения, амбиции и… не смея да погледна назад. Нищо! Май че нищичко от мене не остана. Стотици квадратни метри хартия, стотици хиляди кубици бетон, но като че си останаха само кубиците бетон натрупани по мои проекти. А как ми се искаше поне нещичко изградено по моите драсканици да стане нещо… Абе какво да стане? Друго! Различно. Да му се радват хората, не само че е направено, а защото го харесват. Да проговори.
Да, ама не се случи.
- Абе, дъртолане, ти не чуваш ли че звъни телефона? - Златото. - Чух го отвън. Пак ли блееш и не си на тоя свят? Дръж!
И ми тикна слушалката.
Обаждат се от един от обектите ми. Искат да прескоча до там. Имали нещо да питат.
- Добре - викам - ще дойда.
- Ей, добре, че те извикаха, да поизлезеш, да се поразмърдаш, че на нищо не приличаш. Тръгвай!
И тръгнах.

Тоя обект беше на другия край на града. Строеше се вече доста години. Трудно вървеше. Преди години, градските власти раздадоха тия терени на различни предприятия, да се застроят като жилищни кооперации. Основната част, най-голямата, беше дадена на един от най-големите заводи в града. Започнах проектите. Един ден при мен идва директорът на завода. Мъж на средна възраст, интелигентна физиономия. Побъбрихме за това - за онова, изяснихме колко на брой, колко големи, колко еди какви си жилища, за колко време и каквото още трябваше. Стана да си тръгва. Изправи се, изгледа ме продължително и без да сваля очи от мен промълви:
- Имам една молба.
- Казвай - викам аз.
Замълча. Наведе очи. Дигна ги и чак тогава продума:
- Направи най-хубавото, което можеш. С тия хора, които ще живеят там, съм работил много години. Станахме приятели. Искам да имат най-хубавите жилища. Да са щастливи…
И пак замълча. Обаждам се аз:
- Ще се опитам. Като нахвърлям проекта, ще ви се обаждам да дойдете да го видите, да го обсъждаме.
- Това няма да стане скоро. Обектът е голям.
- Предполагам, че до месец и половина-два ще имам нещо за гледане.
В мен се бяха впили две очи. Големи, тъжни, бездънни. Не откъсвах очите си от тях. Дочувам:
- Това е добре. Ще идват моите хора. Да гледат.
- Защо само те?
- Аз няма да мога да дойда.
И не дойде! Знаел е за зловещата си болест.
Идваха другите и от тях научих, че вече го няма.
Тая негова молба не ме напускаше. Работех, драсках, късах лист след лист, сменях образ след образ и все не ми харесваше. Трябваше да направя нещо хубаво, нещо много хубаво, а на нищо не се спирах. Все нещо не ми харесваше, все нещо ме дразнеше. Исках, исках! Драсках, късах лист след лист и често там на листа ми се мяркаше образът му. От там ме гледаха големи, бездънни, тъжни очи. И като че ли чувах:
- Направи най-хубавото, което можеш. Те са ми приятели.

Хванах тролея и се отправих към обекта. Никога не бях ходил до там така. Все с колата. За по-бързо. Все време няма. Сега време колкото щеш.
Спирка след спирка. Приближи тролеят до някоя и шофьорът се обърне и викне:
- Спирка “Шипка”.
Спира. Качват се, слизат хора и продължава. След малко пак се обърне.
- Спирка “Дунав”! - и продължава.
Спирка след спирка. Заблеял съм се през прозореца. На следващата трябва да слизам. Надигам се. Шофьорът се извръща…
- Спирка “Хубавите блокове”.
Трепнах. Трябва да слизам. До тук съм. Пристигнах. Ама тоя какви ги дрънка? Каква спирка? И не слязох. Отминахме. Стоях като препариран. След още две спирки тролеят завъртя обратно и се понесе към центъра. И отново:
- Спирка…
Наближавахме. Следващата е. Целият съм в слух. Лошо ли чух одеве?
Наближаваме.
Шофьорът се обръща:
- Спирка “Хубавите блокове”.
Слизам. Пред тях съм. Пред моите безсънни нощи, пред купищата накъсана хартия. Пред моите години.
И вече никога не ходя на тоя обект с колата си. Само с тролей. И като че ли доста честичко прескачам до там.
Ами какво да правя. Суета. Човешко е.

КОШМАР

Пристигаме на колибата в село. Не сме идвали повече от седмица. Още не съм прибрал багажа.
Влиза комшията отсреща.
Влиза и вика1
- Сядай! Остави багажа и сядай!
Придърпваме столове и се курдисваме един срещу друг.
- Дай да запалим и да ти кажа какво стана.
Припалихме. Придърпа надълго, пухна няколко кълбета, впери очи в мен. Приведи се и съвсем тихичко вика;
- От мен да знаеш, никога, ама никога, за нищо да не посягаш на дете. Дете можеш само да го помилваш и да му се радваш.
Гледам го с недоумение.
- Какво е станало бе, комшу?
- Оня ден стана. Отзад, зад тебе, в двора на комшията ти. Изгоря сеното. Разпищяха се, наскачахме, тичаме да гасим.
- Успяхте ли да го изгасите?
- Майната му на сеното! Успяхме! Ама…
Мозъкът ми щрака. Да гасиш сено! В края на лятото почти във всеки двор докарваха бали със сено. Отзад, в двора на комшията бяха складирани две купи, високи четири-пет метра. С това през зимата хранеше животинките си. Купите бяха близко до къщата и почти една до друга. Има няма два метра между тях.
Сухо сено! Барут! Не кибрит, а само небрежно хвърлен фас и всичко отива по дяволите.
- Та там, тогава, какво видях, комшу, да не ти дава господ да го видиш.
- Казвай де, стига си мрънкал и усуквал. Какво стана? Нали сте го угасили.
- Угасихме го. Но каквото видяхме, не беше за гледане.
- Или разправяй, или те гоня.
- Та като се развикаха, като се разпищяха, като наискачахме, кой с гащи, кой без гащи, кой какво докопал в движение и кой през вратата, кой направо през оградата, дотичахме до купите. Огънят пращи, пламъците се извиват нагоре, тежък смрад и дим обгърнал всичко. Загребах с кофата от коритото на чешмата вода и се приближих да я лисна върху огъня. Приближих и се вцепених.
И пак млъкна.
- Или продължавай, или те гоня. Дръж, запали още една.
Спокойният ми и малко муден комшу явно се вълнуваше много. Припали, вдъхна.
- Да не ти дава Господ, комшу, такова нещо да видиш! Между двете купи сено, сред огнените езици и пушек стоеше внучето ми. Има-няма шест години. Момчето. Стои и не мърда. Скачай насам, Ицко - викам му аз. - Не мърда. Лиснах кофата, скочих напред в пушилката и го дърпам. Аз дърпам и то се дърпа. Аз към мен, то наобратно.
- Стой - викам - Ице. Насам! А то крачка назад. Очите му обезумели.
-Ела! - викам. Не мърда.
- Няма да дойда! Ще ме бият. Ще ме бият - и заплака. Не знам как го измъкнах. Опърлено, опушено, изгорено и все едно вика:
- Ще ме бият.
То, милото, си играло и драснало клечка кибрит.
Припалвам и аз отново. Отдавна съм се наслушал на заплахи и побоища. Тия отзад непрекъснато заплашваха и биеха децата. Не чувах друго, освен „ще те пребия мискинино, ела тук говедо”. И бой, бой за нищо. Тия деца не знаеха какво е нежност, какво е милувка.
Отново припалвам.
Комшу е млъкнал.
Пред очите ми е зловещата картина. Огън, смрад, пушилка и сред тях…. дете.
И там за него е по-малко страшно, от това че ще го бият.
Привел съм се и съм притворил очи. Картината ме стъписва.
Комшу продума:
- Да не си дигнал ръка на дете.

30.09.2008

ЛИЛИУМ

Дворът е запустял. Буренясал.
На поляната пред къщата стърчи един лилиум. Крещящо хубав. Ухаещ,… но отровен.
Не може да не погледнеш към тоя двор. Хубост!
Отдавна не съм идвал тук. Идвам само като мине зимата и се стопли. Преди не можех да отмина тоя двор. Не можех да не спра. Залепвах се на оградата и свирвах като индианец. Ако не са излезли навън и са някъде из двора или вътре в къщата, излизаха. Първо той, после тя. Широко се усмихва и отваря портата.
- Влизай!
И влизам. Повежда ме. Отляво, отдясно, отпред, навсякъде цветя. В саксии, в тревата, на земята по прозорците, окачени, провиснали, плъзнали. Навсякъде цветя. Отпред до оградата, на зелена полянка е само едно. Крещящо хубаво. Ухаещо. Лилиум.
И не можем да не приклекнем на масичката и да не обърнем по едно кафенце, да не поприказваме за цветя. Тая жена и тоя мъж са по-шантави от мен.
Сега отминавам. Не смея да погледна натам. От оня ден. Подочух нещо. Сега го видях!
И това ми се случи! Да говориш с човек и да не смееш да го погледнеш в лицето.
Няма го. Лицето! Дялано, кърпено, лепено! Зловещи белези. А говори с човек и гледай в това лице. И той избягва да ме гледа. Навел е глава, не дига очи.
Изви се да припали нова цигара. Страшно лице. Раните зараснали, но белезите са ужасни. Сякла го с ръжен. Грабнала го от огнището и заблъскала където й видят очите. Насякла главата като зелка. Само се свивал и правил опити с ръце да пази главата. И те насечени.
Дошла пак пияна.
- Парите и приписвай къщата! Парите и къщата!
Опитал се да обяснява, че пари няма, че къщата и без това ще е нейна.
- Няма време. Трябват ни пари да купим кола. Ще продадем къщата.
- Ами аз къде ще живея?
Отговорът е с ръжена. Тя удря, той се свива и пада на земята. Той стене, тя крещи и удря. Крещи и тогава наизлезли комшиите. Налетяла и на тях, но успели да я озаптят. Дошла и полиция.
Та разправят комшиите. Щом се домъкнела от града и започвал бой. Жена му не издържала. Миналата година си отишла от тоя свят. Градината започнала да запустява. Напук на всичко, само там на средата на поляната цъфтеше и грееше един лилиум. Чудно красиво цвете. Цъфти и ухае.
Нямали си дете и след години мъка и самота взели отнякъде мъничко, съвсем мъничко бебе. Момиченце. И заживели с него. То станало смисълът на живота им. Мъничко, хубаво, прелестно. И колкото растяло, все по-хубаво ставало.
- Хубаво - вика една от бабите на улицата, - ама знае ли човек какво взема. То нали викат, че и куче да вземеш, от сой да е, ама знаеш ли му соя. Казва ли ти някой.
- Хубаво - вика друга, - хубаво, ама колкото хубаво, пустото, толкова и урсуз.
- Хубаво - усещам се, че си мърморя и аз. Хубаво като оня лилиум.
Хубав е проклетникът. Хубав, ама отровен.

ПРОТОТИПЪТ

След обед…
Поизморени, поспираме работата. Побъбряме. Де за това, де за онова.
И Пантелей обича да чете. И си споделяме.
Чешем си езиците…
- Ти, - вика ми той един ден, - наистина ли считаш, че това е най-хубавата ни книга?
-Да! За тоя век това е най-значимата ни творба.
- Интересно хлапе си!
Прав е, че съм още хлапе. Той е пред пенсия.
Замълчаваме за известно време.
Обажда се.
- А какво знаеш автора?
- И нещо, и нищо! Знам, че е бил известен преди девети, че после нещо му се случило, че доста време от него нищо не е отпечатано. Излезе тази книга и после книгите му се заредиха една след друга.
Замълчахме!
И изведнъж пита.
- С колата ли си?
- Да. Отпред е.
- Да прескочим до едно място и да продължим там разговора?
Изглеждам го! Необичайно предложение!
Смъкваме се на улицата. Мятаме се на колата.
- Накъде?
- Право на запад. Трийсет и седем километра.
Засмивам се. И потеглям.
Малко повече от половин час и сме Там!
В неговото градче. Малко, спретнато, красиво… и с най-хубавите моми!
Спираме!
Тясна! Стръмна! Крива уличка! Малко дворче. Къщичка. Етажче, подигнато на около метър над уличката.
Влизаме!
Дървена порта …. и китна мала градинка.

- Ела!
И ме поведе. Стръмна стълба от груб камък. Спуска се покрай стената. Врата! Коридор. Отляво и отдясно врати за мази, в дъното, стълбище за етажа. Полумрак! Стълбата нагоре е стръмна. От камък. Изкачва на площадката, от която завива за етажа. Площадката е около метър и нещо. Под нея, отдолу, има само една дървена маса, на сериозна възраст. На средата й стои полуръждясало ламаринено канче, пълно с разтопена лой.
Стърчи прегорял фитил.
Мълча! Не ме е довел да ми покаже мазата си!
Обърна се към мен.
- Оная книга, за която казваш, че е най-голямата ни творба, е написана тук.
Ококорвам се! Пантелей не говори празни приказки!
Продължава!
- След девети го прибират. Разминава се с разстрела. Интернират го тук. Настаниха го у нас. В мазето. После дойде жена му. Живееха в тая маза отзад. Тогава ме прибраха в казармата. Като се върнах, нашите разправяха…
- Тук, на тая маса, на това кандило, написал книгата. Писал тук, за да не пречи на жена си.
Мълча!
Картина от Караваджо!
Ивица светлина под външната врата…
Маза! Коридор! Стълба! Полумрак!
Под стълбата, груба дървена маса….
Не откъсвам очи! Замъгляват се!
…не виждат полуръждясало ламаринено канче, с разтопена лой, с прегорял фитил…
На масата е…„Железният светилник”!

Пантелей говори…
Аз не чувам …

ТАПИЯ

Тоя случай не ми излиза от главата.
Един ден, преди години, се завръщаме от един наш конгрес.
Свършиха споровете. От време на време, едва не се хващахме за гушите. И все за едно. Какво е това изкуство и как да го майсторим?
Не се смей! Ако знаеш колко време сме загубили през годините да си чешем езиците и то само на тая тема. Какво е? Що е?
Тръгнахме си. Натъпкахме се в микробусчето и запрашихме към Балкана. Там, точно преди да започнем да се катерим, е моето селце. Естествено, най-хубавото на света. Бяхме пътували почти два часа и викам на тайфата.
- Предлагам Ви час почивка и по глътка вино. Шофьоре, свий наляво! Двеста-триста метра и сме в селото. Не е много дълго, само някакви си четири километра и сме пред дома.
Спираме. Каменен зид почти четири метра, дървена порта…
Отварям портата и викам.
- Влизайте! И тръгвам през двора.
Да влизат, ама не влизат. Стоят пред портата, и зяпат, и наляво, и надясно, и нагоре и надолу, че то там е не стръмно, ами много стръмно. Зидове, къщи, плевни, навеси. Абе, село!
- Айде, бе! - викам отново. - Айде, че виното ще изветрее.
Айде, ама никой не мърда. Стоят, въртят се наляво, надясно и непрекъснато си бъбрят.
Е, като не влизат, да не влизат. Ще надникна аз, ще се видя със старите, ще им взема едно щише с вино да пият из път. Какво ли пък и ще правят като влязат. Селска къщичка. Едно етажче, до него саичка за животинките и нищо друго. Така е, мърморя си, ама ми стана криво. Градски чада са, израснали са в големи градове, какво ли може да ги заинтерисува тук.
Така и направих. Набързо-набързо се посрещнахме със старците, взех шишенцето и бам - при ония пред портата.
Още бъбрят, още се въртят.
- Ами - викам - да тръгваме. Поканих ви, не влязохте, да поемаме.
И тук, чадо, стана нещо стрнно. Най-възрастният, най-уважаваният ни колега се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и вика:
- Какво тръгване? Още не сме влезли.
- Че колко пъти ви каних? Помислих, че бързате.
- Сбъркал си, моето момче. Не мръднахме от тук, защото се ошашавихме. Едва тук проумяхме защо ти не приличаш на другите архитекти. Защо твоите проекти и сгради са други. Ти, чадо мило, си взел диплома от института, ама тапията ти е от тук.
Тупна ме по рамото и пак:
- А сега води! Да видим какво е и там вътре, щом тук пред тоя дувар и тая порта ни взе акъла. Води!
И поведох. И се нагледаха. И се напиха.
Странни хора. Уж са професионалисти и то големи. Зазяпаха се в една малка селска къщурка, в едно малко селско дворче и…. какво само говореха.
Та си мисля толкова години, виното ли им взе акъла или онова, дето видяха. Онова, дето баща ми, дядо ми и прадядо ми бяха правили с голи ръчички. И така го правили, че аз от него съм взел тапия за архитект.
Кой знай? Нали разправят, че във виното е истината.
А пиха. Яко пиха. И не стояха дълго. Само до сутринта. И когато се натъпкаха в микробуса, накараха шофьора да обиколи селцето.
Та от тогава се върти тая щура мисъл в главата ми. Откъде ми е тапията? От института ли, от тука ли?
Божа работа!

ЧУДО

Бяха се хванали за гушите. Преди години започнаха да си строят жилища. Заедно, като приятели, на едно място, в едно блокче. Започнаха всичко с голям мерак, с голяма радост, че се бяха измъчили да живеят тук и там, на чуждо или свое, но и тясно, и неудобно, и скъпо.
И започнаха. И колкото повече време минаваше, толкова повече се озлобяваха един срещу друг. Тоя крал, оня не плащал, друг не работел, трети лъжел и какво ли още не.
Тия озверени един срещу друг хора, които не си и говореха, щяха да живеят един до друг, един над друг, щяха да влизат от един вход, децата им щяха да играят на едно дворче.
След няколко години строителство, най-после сградата е завършена. Следват процедури по приемането й и те щяха да влязат да заживеят в нея.
Започнаха процедурите! Назначена е последната комисия. Минават специалисти, оглеждат, спорят, счепкват се, записват, препоръчат, нареждат и накрая, един след друг подписват, че приемат сградата.
Накрая трябва и аз да сложа подпис. Строиха сградата по мой проект. Без него другите не струват нищо. Че бяха променили доста неща при строителството, че доста неща бяха лошо изпълнени и още какво ли не, беше без значение. Трябваше да подпиша.
И денят минава. Събираме се в едно от жилищата да приключим операцията по приемането. Приготвили хорицата една голяма маса, натрупали я и с хапване и с пйване. Нещо като подкуп, но те твърдят, че е от благодарност.
По чашка, по мезенце и следват подпис след подпис. Протоколът пристига накрая и при мен.
Минута, две, три, а може и повече да минаха. Аз не мръдвам. Усещам, че стаята се наелектризира. Тия хора, които чакаха да влязат и да заживеят в сградата, бяха впили очи в мен.
Ще подпиша ли или ще чакат още месеци и още нови процедури. Тия хора, които от години не си говореха и се мразеха до непоносимост, се бяха слели в едно. Сега цялата им омраза и злоба беше съсредоточена към мен.
Те не ми бяха чужди. Години наред се срещах многократно с всеки от тях. Правех всичко възможно сградата да се изгради, както трябва, да не отидат нахалост парите, трудът и живота им. Жилищата бяха хубави, но омразата помежду им беше непоносима.
Станах. Искам нещо да им кажа, но в главата ми беше празно. Зловещо мълчание.
Миг, два…и нещо проблесна в главата ми. Взех чаша дигнах я:
- Не знам дали знаете днес какъв празник е. Християнски. Аз съм еретик, но тоя празник винаги ме е привличал. На тоя ден хората си прощават един на друг. Докато работехме заедно, не един път се счепквахме с тоя или оня. Възможно е да съм обидил и засегнал някого от вас. Днес аз се извинявам на всички. Пожелавам ви да сте щастливи в новите си жилища.
Обърнах чашата и подписах протокола.
Едни изръкопляскаха, други се засмяха, но в стаята нещо се промени.
Стана тихо. Учудващо тихо. Непоносимо.
…и една миловидна жена, взе чаша, стана, дигна я, поклони се наляво, надясно и съвсем тихо продума:
- И аз ви моля да ме извините.
След кратко мълчание я последва друг.
И стана нещо невероятно. Тия хора, които допреди няколко минути не се поглеждаха и не се понасяха, дигаха чаши, покланяха се един на друг…
Прощаваха си.
Някой от жените заплакаха.
Започнаха да се прегръщат.
Стана чудо!
И аз вече не съм еретик.

14.11.2007

РЕЗИЛ

- Не се заричай! Само това не прави. За резил можеш да станеш по всяко време и всяка възраст. Ще ти разкажа как аз се омаскарих и то така, че бая време не смеех да отида и цигари да си купя. От срам.
Едно лято, тогава когато правих колибата на село, се случи много горещо. Събрал бях няколко приятели да помагат. Горещо, горещо, та желязо да топиш. Шурти от нас пот, с шепи да я събираш. Като наближи обед, хващам една туба и прескачам до кръчмата на центъра, да я заредя с бира. Продават само наливна. Влизам вътре, мятам тубата на тезгяха и още не съм се подпрял на него, кръчмарката ми тиква под носа пълна кана. Да не скучая, доде чакам да се нацърка бира в тубата, че тя, проклетата, се пени и едва-едва цъцри.
Един ден, таман съм навирил каната, та да угася огъня и отвътре, и отвън, един глас ме пресече:
- Така е. Голям началник. Сам си пие. Едно наздраве не вика. Ами, нали сме си второ качество.
Обръщам се. На масата в ъгъла седнали четирима. Това е строителната бригада на селото.
- Не ви видях. Извинявайте.
- Ай, от нас да мине, извинен си. Наде, я дай по една от мен.
И Надето ми натика под носа една кана. Дигам.
-А на здраве! - Навирвам и после си облизвам джуките, наквасени с пяна. Изпих каната и няма как, не съм дръвник:
-Наде, - викам й - хвърли по една от мен.
Хвърля Надето още по една. Още не сме я обърнали, и се обажда друг:
- По една и от мен.
Доде се нацъцри тубата, се изредиха всички, все с по едничка.
Най-после Надето врътва крана на бурето и ми тика тубата. Плащам и изчезвам. Вън като се напекло! Асфалтът трепери. Понасям се към нас, че окъснях. Бързам, ама усещам, че нещо кълките ми почнаха да се пресвиват, стъпките ми станаха чевръсти и ситни, като на нестнарка. А, викам си на ум, дано успея да се домъкна до вкъщи. Домъкнах се, ама да ти призная, през последните метри очите ми се изцъклиха от напрежение, та чак ще изхвръкнат. Едва успях да затворя вратата. До клозета не стигнах. И таман да изохкам от блаженство, жената ме подпира:
- Не те е срам. Препикаваш вратата като куче.
Е, какво да правя? Направих се, че не чух.
На другият ден, пак по обяд, пак с тубата, съм пак при кръчмарката. И ония там. И пак се започна. А една от мен, а една от тоя, а една от оня и а - никого да не обидиш, и пак се наквасих, сякаш съм прал чергите на чешмата.
И пак най-после тая проклета туба се напълни и най-после се понесох към къщи. Понесох се, ама усещам, че жарта под краката ми е още по-гореща и не вървя, ами подскачам. Подскачам и си викам, а дано успея да се домъкна, па макар и до портата. Викам си, ама не стана. На ъгъла, до къщата на Кусура, разбрах, че няма да я бъде. Огледах се насам-натам, като крадлив. Живо пиле няма. Няма как. Приятел ми е, ама му препиках къщата. Прибрах се спокойно. Само от време на време се обръщах да се огледам.
На третия ден, пак по обед, пак съм там. Тоя път бяха петима, та обърнах шест кани с моята почерпка. Още в кръчмата усетих, че кълките ми притреперват, ама викам си, до Кусура ще устискам. Викам си, ама не стана. Като ме перна онова слънце отпред, едва слязох от стъпалата и започнах да хвърлям белтъци и наляво, и надясно. Тоя път не карах нестинарско, ами приличаше на ръченица. Пак по един белтък наляво-надясно. Пусто. Няма никой. И се залепих на стената на кръчмата. Ооо-х! Който не е бил на такъв зор, той не знае какво е блаженство.
И в тоя блажен миг на освобождаване, когато и очите ти се насълзят… сякаш ме заляха със студена вода.
- Как не те е срам? Аз те мислех за културен човек.
Не смеех ни да мръдна, ни да шавна, ни да се обадя. Усетих само, че нещо течеше по кълката ми. И наляво, и надясно се огледах и нищо нямаше, ама кой да се сети и нагоре да погледне. Спрял съм точно под прозореца на кметицата.
Глава не смея да подигна. Да има как в земята да потъна от срам.
И колко ли още щях да стоя като препариран, ако отзад от стълбите не се чу спасителен глас.
- Я стига, ма! Какво се заяждаш с човека? Твоят мъж и до там не може да стигне и почва още от стълбите.
- Ей това е! Както не знаеш кога и как ще се орезелиш, така и не знаеш откъде ще ти дойде спасението.

20.01.2006

ИНТЕРВЮ

- Шефът ме изпрати при теб. Иска за неделният брой да има нещо интересно.
- Той май, че се сеща за мен кога няма с какво да си попълни страниците. Кажи сега какво иска да му разправям?
- Каза ми да ти задам само един въпрос.
- Думай!
- Кое от това, което ти се е случвало, ти е направило особено силно впечатление и не можеш да го забравиш?
- Ама че въпросче! Че то какво ли не се случва на човек - и лошо, и хубаво. Много неща не се забравят. Искаш не искаш, по някое време щръкнат в главата ти.
Седим на масата, препичаме се на слънцето и от време, навреме надигаме чашките.
Интересен въпрос!
Чашките свършиха и не съм видял кога момичето е смигнало на сервитьорката и пред нас кацнаха още две чашки.
Замислям се!
Пред очите ми се завъртат какви ли не щуротии, какви ли не истории.
И весели, и тъжни, и нелепи, и гротескни, но …
- Ще ти разкажа нещо. Не съм сигурен дали е интересно, още по-несигурен съм дали мога да ти го разкажа.
Преди години….
Един приятел. Военен. На няколко пъти ми казваше, че иска да отидем до селото му. Имало там някакъв проблем. Да дам някакъв съвет как да постъпят, какво да правят. Един ден се метнахме на джипа му и запрашихме за там.
Хубаво село. Голямо. Запазено. Не е далече и от града.
И той, и жена му, са от там. Живеят в града.
Пристигаме. Джипът завъртя по няколко улици и спря пред една двуетажна сграда с голям двор. Малко училище.
Слизаме от колата и той повежда навътре през двора.
- Жената работи тук. Директор е на училището.
Искат да разширят училището. Това вече не стигало за децата. Ставали все повече. Та, да кажа може ли, какво да правят, какво да искат, накъде да го разширяват, колко пари да търсят и още такива неща.
Училище за Особени деца!
Захвърлени, изоставени….
Побъбрихме, поумувахме.
Излизаме.
Из двора ходят или седят деца. Доста. Малки. Вероятно до трети клас.
На двора е спряла кола. Товарна, неголяма. Шофьорът се качи в кабината. Моторът изръмжа.
На средата на двора стояха няколко деца. Когато колата заръмжа, те се оттеглиха настрана. Остана само едно. То вероятно нямаше десет години. Беше дребно, много, много слабо.
Шофьорът видя, че децата се отместиха, натисна газта и даде назад.
- Спри! - извиках. - Дете!
Удари спирачката. Подаде глава от прозорчето и викна:
- Не виждаш ли колата бе, момченце? Защо не се премести?
Детето не помръдваше от мястото си.
Слабо, слабо, кльощаво…
Една наведена глава…
- Дръпни се настрана бе, момченце. Дръпни се, да не те смажа.
То изправи глава.
Две големи очи…
Един тъжен глас.
- Нищо бе, чиче! Карай! За мене няма кой да плаче.

Допихме чашите и се разделихме.
В неделния брой интервюто го нямаше.
Не бях разказал нищо интересно.