Продрум Димов

Едва ли друг извод би бил възможен за читателите, след като се запознаят с поредното интригуващо поетично заглавие на Боян Ангелов - „Последна риза”, предложено на читателската ни общественост през миналата година от престижното столично издателство „Захари Стоянов”.

През последните няколко десетилетия името на този рядко даровит наш литературен творец и забележителен обществено-политически деец се нареди сред най-ярките и авторитетни представители на съвременното ни национално литературно и духовно битие.

Боян Ангелов нагази с талантливото си перо във водите на българската поезия през 1985 година, когато издаде дебютната си книга стихосбирка „А върху ножа - детелина”.

Радушният прием на първородната му творба сякаш събуди завиряваната през младите му години творческа енергия, която се изля в една поредица от стойностни поетични заглавия - „Животът остава” /1989/, „Тиара” /1991/, „А момичетата светят от смях” /1994/, „Делтата на другия живот” /1995/ и мн. др.

Паралелно с разширяващото се присъствие в сферата на мерената реч, авторът е с разностранни интелектуални интереси, които го отвеждат и в света на други духовни ширини.

Красноречиво доказателство за това са изданията му „Античната философия през Българското възраждане” /1996/, „Нешо Бончев в контекста на Българското възраждане” /2009/, „Светлописите на Черновежд” /2010/, и други значими заглавия, които говорят за неговия висок интелектуален ръст.

И все пак поетическото творчество си остава завладяващата стихия, която разкрива мащабно неговата философска, творческа и човешка същност.

В поезията той плува най-пълноценно в любимите си води, в които талантливото му перо напомня с категоричния си език за невероятната му висока ерудиция, удивителния творчески потенциал и богатия му емоционален свят.

В сюжетно-тематичен план в немалко от стиховете му диша патосът на възрожденското родолюбие, обичта към човека, преклонението пред истинските ни национални и общочовешки духовни и нравствени ценности.

Но в значителна част от целокупното му поетическо творчество преобладават социално-гражданските мотиви. И това никак не е случайно, те са неделима част от творческия му натюрел.

В това ни убеждават и неспокойните страници на новата му поетическа творба „Последна риза”.

Самото й заглавие подсказва, че предстои да се срещнем с горещата и напрегната атмосфера на днешния нерадостен и объркан ден.

И това не бива да ни учудва, защото авторът е с изключително чувствителни сетива, които улавят острите социално-психологически сътресения в обществото ни и разтърсват болезнено будната му гражданска съвест, за да се излеят гневно върху белия лист.

А това предопределя до голяма степен и минорното настроение, което ни грабва потискащо още в първите му стихове. Поетът страда и более от жестоките житейски неправди, които погребват безцеремонно и безнаказано светли пориви, мечти и идеали, защото в днешния свят

„Там всяко чувство за стремеж
стремително се изпарява
над мътния водовъртеж
на паралелната държава.” /”Крилете на моите корени”/

Гняв и възмущение взривяват огнедишащата гръд, която не може повече да понася безразсъдния товар на необузданото безумие, в което

„Човекът къса календара сред януарската голгота
и като клада се разгаря
в дълбоките очи на Ботев” /”Самота”/

Подобно тягостно настроение ни обзема и когато се потопим в стихотворенията „Пличтините на зората”, „Вулкан”, „Турбуленция” и др.

Градусите на мъката, отчаянието и огорчението прехвърлят всякакви граници на обичайните човешки преживявания, когато се докоснем до стихове, които ни пренасят в унизителната, жалка участ на обезлюдените и загиващи беззащитни български села.

Картината е ужасяваща:

„Отсреща магазинчето е празно.
Площадът пуст е - никой не минава.
Замръква селото богообразно
и некролози вятърът развява.” /”Видение”/

Неизмерима е болката на поета и на милионите ни съвременници, като гледат как изчезват селата ни и България си отива. И никой от управляващата върхушка не се и трогва.

Студенина и бездушие гасят безмилостно сетните оцелели като преджътвени светулки надежди. Тежка е присъдата на безмълвието на обезлюдените и изоставени къщи, стряскащо е мълчанието на запустелите селски сокаци. Едва ли може да ги върне отново на живот тъжната изповед на поета:

„Късна вечер, с чувал от умора,
под ехидната лунна погача
ще сънуват нещастните хора
своя гроб и насън ще поплачат” /”Провинция”/

Тези стихове са своеобразен реквием, повик за спасяване на отиващата си България.

Боян Ангелов не е безразличен, безучастен, ням съзерцател на окаяната ни действителност, в която ненаситната алчност непрестанно потъпква съвест и морал, не престава да издига позорното знаме на егоизма и егоцентризма и да обезчовечава обществото ни.

Затова и поетът дълбоко скърби, като гледа как се сриват довчерашните високи нравствени ценности.

„Приятелствата чезнат и си оставаш беден,
без да спечелиш сила и смелост
за сърцето.” /”Промъкване през хладините”/

И колкото повече навлизаме из тъжните и обезверяващи лабиринти на творбата, чуваме още по-силно неистовия гневен глас на автора, осъждащ, презиращ и отхвърлящ коварния мизантропизъм на днешния безумен ден. И неслучайно се пита:

„Какво остана? Да вярвам,
че нямаме сили да
спрем
на наглите шумната врява
и злото да впримчим
в ярем?” /”Всичко друго”/

Мислите на поета ден и нощ се лутат и търсят спасение от нечовешкото ни съвремие. Особено го безпокои неудържимата демографска криза. Нейната безпардонност предизвиква дори гнева на захвърлената и потънала в скръбно мълчание китара. И тя горката е обзета от непреодолима тревога:

„Пази китарата моя,
моята празна къща,
чака всепродължително
в нея да дойдат внуци.
Може би чак тогава
тя ще отрони звуци…” /”Китарата”/

Трудно се измъкват мислите на нашия съвременник от оковите на днешното безвремие. Авторът сам търси избавление, открехвайки плахо понякога смълчаните двери на затуления интимен свят. За жалост не може да повярва, че един ден ще просветне, след като „взорът от нийде надежда не види” и се пита:

„А бъдещето
ще се състои ли,
щом всичко в миг такъв
се трансформира?
Да те помилвам не намерих сили
и шепотът ми
оглуши
всемира.” /”Тръпчинки”/

За съжаление, всяка светла мисъл за ласка, нежност и топлина, за които жадува всяко благородно сърце, се поглъща и помрачава от неумолимите безсърдечни набези на войната, най-жестокото и безмилостно явление в човешката история. Нейните ужаси вбесяват и поета:

„Разстрелват, без да разговарят,
от упор живите… Безсилни
за съпротива, падат ничком
деца и възрастни… В тревата
до изнасилено момиче
лежат убитите му братя…” /”Война”/

И все пак жаждата за живот не угасва:

„В поляната резедава
усмихват се минзухари.
Животът не се предава
И в края на февруари…” /”Вечерно слънце”/

И сякаш, за да се избави от непоносимото иго на тежките преживявания, поетът намира сили да ни направи съпричастни и на красивите неща, на преклонението си пред красотата и обаянието, които събуждат умиление и човечност дори и в най-жестокото сърце - истинско благородство бликат щедро стихотворенията „Сестри” и „Природа”.

Боян Ангелов е достигнал вече престижна творческа зрялост както при подбора на темите, така и при поднасянето на стилно-езиковия изказ, метафоричните похвати при изграждане образа на лиричния герой, умението да си служи с модерната рима и художествената абстракция.

В тази посока силно ни впечатляват стихотворенията му „Лакме”, „Подир дъжда”, „Вятърно” и други, в които ни пренася с добре дозирана енигматичност в света на съвременната модерна поезия.

В същото време трябва да се отбележи, както пишат и някои наши критици, той остана чужд на криво разбрани модернистични и неолиберални тенденции в генезиса на днешната литература и поезия.

Шествайки непрестанно и ненаситно из благодатния свят на свята творческа лаборатория, авторът се стреми да обогатява в духовен аспект себе си и своите читатели.

Неслучайно в книгата си ни отвежда в своите размисли из Белград, Берн, Милано, Париж - навсякъде ни води с непрестанните си творчески търсения в благородния си стремеж да открие хармонията, красивото и извисеното в човека.

За съжаление днешното човечество е обзето от една хищна човеконенавистна деградация, чийто край не се вижда.

Затова мисля, че трябва неговата „Последна риза” да се приеме наистина като един страстен зов за решително озаптяване на погубващите ни социални злини.

Тази книга безспорно нарежда Боян Ангелов сред най-ревностните знаменосци на съвременната ни социално-гражданска поезия.

14 април 2019 година