ПО ТЪНКИЯ ЛЕД
Серафим Северняк бе човек на риска. Той притежаваше удивителното журналистическо качество да “ходи по много тънък лед”. И за да не остане казаното само литературна метафора ще преведа следния пример.
Името на легендарния партизански командир Леваневски, скандализирал властта след 9-ти септември 1944 година, беше табу, нарушено от Давид Овадия, който написа за него книга.
Северняк по това време беше главен редактор на списание „Отечество” и публикува откъси от ръкописа. Понеже списанието беше издание на НС на ОФ още следващия ден той беше повикан от Пенчо Кубадински, който го посрещнал с думите:
- Пуснал си ръкописа на Давид за Леваневски….
Настъпила дълга, много дълга пауза. И когато Северняк усетил, че леда под него се пропуква, Кубадински махнал с ръка:
- Добре си направил, той беше хубав човек.
Списание „Отечество” беше безспорно най-голямото постижение на Северняк. Той създаде списание от нов тип с цветна фотография и съвременен дизайн.
За тази цел в различни периоди, той привлече доказали се професионалисти като: Никола Инджов, Станка Пенчева, Андрей Андреев, фотографа Иво Хаджимишев и други.
Първоначалната идея на Северняк е била то да се казва „Балкани”, идея, която отпада, поради риск от евентуални дипломатически усложнения, защото по презумпция под това наименование влизат и западните балкани. След „Охридска балада”, както Северняк се шегуваше, не можел дори със самолет да прилети над Охрид.
Серафим Северняк не беше кабинетен писател. Дори нямаше кабинет. Имаше бюро и стол, които никога не ползваше по предназначение, а не ги изхвърляше, защото бяха произведение на дърворезбарското изкуство - дипломна работа на млад дърворезбар.
Пишеше в хола, на масичката от холовата гарнитура. Там се появяваха “хапливите” му
статии, а един ден като къс самородно злато се появи повестта „Охридска балада” - едно забележително произведение, написано сякаш на един дъх, което скоро след това бе екранизирано.
Творчеството на Северняк беше разнообразно. Освен множеството публицистични книги, той остави десетки къси разкази и няколко стихотворни опита. Любим похват в публицистиката бе да използва къси и точни изречения, чрез който се постига бърз ефект на въздействие и който бе заимстван от военните репортажи на Иля Еренбург.
Северняк отбягваше светлините на прожекторите, но те винаги го намираха. Няколко телевизионни водещи редовно го канеха в националната телевизия, за да коментира
злободневни теми.
Редакцията разполагаше с два автомобила. Единият беше малко бусче, което обслужваше печатницата, а втория - Волга, която обаче той замени с Лада. Когато го попитах защо прави това отговори:
- Не ми е удобно да кръстосвам София с Волга. Какво ще си помислят приятелите, с които до вчера обикаляхме кръчмите….
Според тогавашния протокол служебните волги се даваха на министерства и ген- директори.
Важен щрих към портрета на Северняк бе неговото чувство за хумор и самоирония. Лекарите му бяха забранили употребата на концентрати и съпругата му се опитваше да го предпази, но не винаги това й се отдаваше.
Веднъж, перефразирайки Остап Бендер, ми каза, намигайки, че знаел 400 начина да пие, без околните да разберат.
Друг щрих към портрета му бе неговото сериозно отношение към работата и поетите ангажименти. Днес едва ли някой ще си спомни, че той беше авторът, пуснал в обръщение репликите за трите ключа - апартамент, кола, вила и за катаджията скрит зад храста.
Безспорно той беше един от най-истинските журналисти на осемдесетте години. Неговото желание, обаче, да предаде своя опит на младите си колеги от факултета по журналистика остана неосъществено. Казано с други думи - академичната общност не го припозна.
Започнах с това, че Серафим Северняк бе човек на риска. Неговото пътуване в състава на българската делегация в Куба криеше реален риск. Това бе много тънък лед, върху който той стъпи за последен път.
