Елка Няголова

МОНОЛОГ НА ГЛУХАРЧЕТО

Аз раздавах, а някой ме грабеше.
Цял живот така продължава.
От това ми е пътят тъй грапав.
И е толкоз чуплива душата ми.

ИМЕ

„Земя, ти имаш хляб
и гроб за всички…”
Стефан Цанев

И хляб. И гроб. И ехо на камбани.
А другото едва ли е значимо.
А другото едва ли ще остане,
А другото едва ли има име.

Във името е всичко. Всяка клетка
у мен в неравноделен такт пулсира.
Не просто стъпки - мълчалива клетва.
В мълчаното хоро сълза напира.

Но връща се обратно във окото.
И влива се в Марица и във Струма…
Затуй навярно, не като в живота,
солта блести по всяка родна дума…

И в оня ден, когато учех с мама
за бялата и спретната къщурка…
С ръце в ръцете ми тя сложи пламък,
а той и днес в душите ни блещука…

И две липи цъфтят, не прецъфтяват.
Това е мойто мъничко Отечество.
С глава на рамото ми, мама остарява,
но все така на оня стих обречена.

И днеска „Къщичке на дните златни…”
и двамата ми внука все повтарят.
Мълчаното хоро тече обратно -
с една сълза в очите на България.

/НЕ/ЛИТЕРАТУРНО
ЧЕТЕНЕ

Иде време за прочит,
най-суровия прочит
на себе си -
на живота, пунктирал
тези дълги, предълги
есени.
Любовта тъй остана
непрочетена книга
за слепи.
И напразно се взирам:
всички думи в нея
са слети.
И очите отслабнаха
за моите собствени
грешки.
И пробягват през ред
и през хора, които
съм срещала.
Помътня и окото
на деня - как конеца
ще вдене?!
Моят ден все премигва
със очи на невиждащ
младенец.
Иде време за прочит,
най-суровия прочит
на себе си,
Но през ред се повтарят
във живота ми грешки
и есени.
Преживявах съдбите
на Ботев, на Димчо
и Яворов.
А пък свойта пропуснах
и сега отмъщава ми,
явно.
Иде време за прочит.
Но нали есента е
предълга,
крие всичко в мъглите,
а показва сърдечните
дългове.
Задимява душата ми
като шума пред зима
пожертвана.
А над мен, а над нас
сякаш пеят и плачат
жерави…

ГАРДЕРОБИЕРКАТА

Цялата нощ топло обличах зъзнещи бивши приятели.
Вън застудя. Те по прозорците мълком сами почукват.
Голи ръце, с разперени пръсти сякаш към мен протягат.
Вятър разхвърля листи наоколо - чува ли или не чува?

Дворът превърна се в златен трезор. Месец наднича.
Ала треперят мойте приятели, зъзнат сега под вятъра!
И след измените, и след горчилките - пак ги обичам.
Нищо, че бивши са, нищо, че срамно прахосаха вярата!

Вадя пуловери с дълги ръкави, вадя палта и шлифери,
шалове, шапки, някакви блузи с високи и топли яки.
Всичко извадих и го раздадох - и на душата си шифъра.
С празни очи гардеробът сега някак със укор ми кима…

Яке едно оставих за себе си. И един шал предълъг -
нижат се в него бившите думи - слънчеви и лъчезарни.
В левия джоб на якето - песен, в десния - неплатен дълг.
Бримка на шала - пътека, измината някога някъде заедно.

Няма ли тази нощ да се свърши?! Всичко раздадох вече.
Копче, от нещо откъснато, в ъгъла се завъртя и стихна.
Как сега плътно ще закопчея Днешния ден със Вчера?
Все ще прониква вятърът в мене. Като тревожен стих…

Стая и четири ъгъла в нея. Вятър вън. Призрачни пръсти.
Пет са сезоните. Петият в мене. Другите - пръснати перли.
Скъсан сънят е. Дрехи разхвърляни. А по стъклата - пръски.
В близкия ъгъл копче откъснато. И като живо трепери.

ЕК

„Животът е тайна, която узнаваме късно
и вече нямаме къде да я скрием…”
Из дневника на 16-годишна

Мои светли приятели, прекосили света до безкрая,
до зелената точка, осветила съня и на корена,
всеки метър от тази ваша къса пътека аз зная,
всеки къс от небето, отворило планер огромен…

Вий оттука поехте със стиха на дъжда-тайнописец.
И завързахте нашите илюзорни надежди тъй рано.
А откакто дъждът посреднощ в душите ни писна,
сред небето отворихте не озонови дупки, а рани!

И сега над сухия корен този дъжд като менe реве…
Той от мойте очи се излива и полива пустинята.
И чете имената ви - една страшна вечерна проверка,
от която вулканите земни и душите вулканни изстиват.

Мои свидни приятели, отпътували толкова рано,
със торбичка, догоре напълнена с нашето детство
и със сини езици, от черниците тайно обрани
от църковния двор, дето ходеше сляпа надеждата…

Този дъжд ме боли! Той с хиляда игли се забива!
Като еж съм и аз - всяка пора ми е прободена.
Но мълча. Стискам устни. Знам, че да плача, не бива.
Пък и кому ли да кажа, само лична в живота е болката!

Аз вървя след дъжда. И до вас все ще стигнем накрая.
Тази тайна душата ми мокри, а той ненаситно плющи…
И далече във родната пръст една дупка ще изкопая,
с луда болка да викна, че цар Салтан има кози уши…

***

На Лика Янко
за един 19 март…

На тротоара - ангели.
Сякаш от бяла прежда са.
Всякакви земни рангове.
В стъпките им - надеждица:
някой да ги изслуша;
някой да ги повика…
Мартенски дъжд се сгушва
с мен под стрехата на Лика.
Ден. Тротоар. Аптека.
Стъпки. И погледи кОси.
Стъпват ангели леко.
Като живота - боси.
Зная, една художничка
ще ги обуе обаче…
Бяла боичка ще сложи.
После ще се разплаче…

ПОРАВНО

Искаш ли да си поделим мъгливия ден на Венеция?
Половината тъга - за теб, половината ще е за мене.
Маските на ъгъла ще се смеят лудо през сълзи.
Гълъбите търпеливо ще учат света на мълчание.
Старият гондолиер ще пее, за да не заплаче…
Изгнаникът Бродски ще броди нощем по кея…
Канале Гранде ще се задушава от мирис на вечност
и от мисълта,
че потъва,
потъва,
потъва
градът -
заедно с гълъбите и минувачите, с митницата,
където се плаща от векове мито за човешкия грях…
И заедно с клоуна, на който гримът е размазан,
и заедно с оня турист със старомодни, смешни тиранти,
с кафето пред него, и с безкрайните му претенции…

Още ли искаш да си поделим тъгата по тази
последна любов сред бавната смърт на Венеция?

ПРЕДИ ЗАВОЯ

Пораствахме със всеки следващ белег -
след вълчи зъб и след лисича ласка.
Ала мечтите ставаха по-бедни,
денят ни - все по хлъзгав и опасен.
И само ти, Любов, не се променяш -
напукват ти се устните от жажда.
Вали дъждът. Един живот. Безсменно.
И все не може сам да се прежали.
Вали дъждът. Облизвам сухи устни.
Водата газя, ала жадна ходя.
Поспри, Любов, проклетнице изкусна,
калугерко столика и греховна…
Събаряш ме. Изправяш ме. Играеш си.
А аз съм ти парцалената кукла.
Не мислиш ли - през вадите направо
далеч от тебе мога и да хукна!
От вълчи зъб и ласката лисича
все по-дълбок е белегът в очите ми.
Една дъждовна капчица пресича
зеницата ми. Болката е ничия.
Но белегът от болката е моят.
Сто пъти раждам се и сто пъти умирам.
Стисни очи, Любов, вземи завоя.
Или при оня вълк… иди си с мир.

СЛАДКО ОТ РОЗИ

На изток, на изток, на изток,
на изток от този „рай”…
Една луда роза плиска
любов. И разцъфва рано.

Цветът й света примамва
като през май - пчелите.
(Там сладко вареше мама.
За аромата не питайте!)

А слязлото слънце бъркаше
със златна лъжица чудото.
(Не става сладкото бързо
и нужно е истинско чувство.)

Над розата трябва ябълка
да цъфне, напук на вятъра,
филия от топлия хляб,
гнездо, под стрехата свряно…

И нужни са още ръцете
на мама, светло замислена.
И тръгва кошерът - целият! -
на изток, на изток, на изток…

***
Ще оглушея за всичко във този нетраен свят,
ще ослепея за всяка открадната гледка и чудо,
ако Ти се превърнеш в капризен пролетен вятър,
и ме подминеш, без пулса ми луд да си чул.

Ще се разпадна на седмици, дни, молекули,
на късове памет ненужна и непохарчени ласки,
на мои сълзи, потекли по твоята скална скула,
на стъпки по планинския път, висок и опасен.

Ще се разтворя в небето - не вземай далекогледа
(на една ръка разстояние са всички важни мечти).
Защо така се уплаши и изведнъж стана бледен -
няма „близо-далече” за вселената „Аз и Ти”…

Но това го сънувахме вече. Една нощ по-малко
остана животът пред нас, скъси се връвчицата.
Забило нос, падна хвърчилото. Небето превАля.
И вече синее, от сънища лоши пречистено.

А виж, колко много светулки опадаха в тази нощ,
узрели пределно, но някак… самотни безкрайно.
Ще можем ли да ги сберем в тази върбова кошница -
и светулките като човеците страдат, загубят ли рая!