Емил Енчев

новела

Голямата селска печка бумтеше напълнена с дърва, а вятърът от комина изпращаше своите послания с искрометни звуци. Тези треперещи тресения караха баба ми Дена да си мисли, че хората не ни изваждат от устите си. Някога нейната майка й била казала така и затова баба ми сега ги повтаряше.

Плетейки вълнения чорап на пет куки, тя каза, че щом така печката боботи почервеняла, или съседите ни одумват, или до ден-два къщата ще се напълни с гости.

Старите поверия са изпитани - рече баба Дена и затова много вярваше в тях. Не дай си боже кукумявка да зацвърка на комина, тя бързо излизаше и посипваше входа на външната врата с пепел.

Та, ако е дошла да съобщи за смъртта на някой близък от нашия род - то смъртта да отиде другаде, а не в нашата къща. Татко се смееше, защото кукумявката си беше хванала мишка и сладко-сладко си похапваше, а след като я изяде, литна нанякъде, нищо че не виждаше през деня.

Баба рече, че ако не била посипала вратника с пепел и въглени, оная злосторница щяла да кукумяука на Анкиния комин. Мама и татко се смееха вече с глас, защото видяха как гладната птица на една хапка погълна мишлето, дето си беше хванала…

След седмица къщата ни се изпълни с мамините роднини, дойде и вуйчо, който беше лекар хирург-неврохирург в окръжният град. Гледах да съм по-далеч от него, защото той се хранеше много звучно и мляскаше като свинята на Гочето.

Баба все му се караше и правеше забележки, но той да я уязви й казваше, че така майка му го е възпитала. После говореше много високо, а след третата ракия с Коцето започваха руски песни и романси, това караше баща ми да отиде в мазето, уж да налее от бялото вино, въпреки че в килера, в долапа имаше две дамаджани от по пет литра.

Баба печеше на жар наденички в отвореното опушено кюмбе и ги слагаше в битовата тавичка. Надойдоха и съседите, които искаха вуйчо да ги прегледа и чуе със слушалка. Изгониха ни нас, децата, да играем навън на снега към седем вечерта, та чак в десет се прибрахме мокри и гладни.

Вуйчо се обаждаше по телефона, който беше в коридора и молеше доцент Малинов, който беше негов състудент да приеме леля Анка Манолица следващата седмица за преглед. Обясняваше му, че е открил и напипал бучка, колкото орех на лявата гърда… Когато вуйчо седна на масата, успокои леля Анка, че няма нищо страшно и че лекарят, при който я изпраща е светило в тази област, и че ще й помогне много.

Три дена след Коледата баба Дена се досети за бумтящата печка и за кукумявката на леля Анкината къща, защото тя се спомина след операцията. После укорително погледна мама и татко, защото й се смееха с глас, но мама й рече,че това са бабини деветини и се захвана с прането на чаршафите, ползвани от гостите ни…

Баба беше запретнала ръкави, за да меси постна баница, че и други тестени неща, за да раздаде за Бог да прости леля Анка. Те двете бяха съседки от много години и дори комшулук си бяха направили, за да се срещат често и да споделят радости и ядове.

Татко наричаше това общуване „тихото клюкарстване”. Но им направи вратичка откъм севера на двора, че и пейка им скова под ябълката, защото обичаше много баба и ценеше нейната мъдрост, придобита от старостта.

Пък и той самият помнеше от баща си, че комшиите са първи роднини, затова бай Манол бързо замести баща му, след като се бе споминал млад и зелен. Учеше го на дърводелският занаят, дори му плащаше по някой друг лев надница, за да помогне вкъщи.

Бай Манол знаеше, че баба никога нямаше да приеме бадева пари, знаеше, че тя се труди денонощно, за да изгледа единствения син и затова го беше взел срещу заплащане да му е помощник, нищо че в миналото такива помощници са ги наричали чираци…

Разтърна се баба из къщята за Ането да раздава милинки, баница и мекици и на всеки щом подадеше казваше: „Бог да прости Ането” и хората й отвръщаха със същото, защото помнеха тази жена, чийто дървен стан тъчеше най-красивите и шарени килими.

Даже и сестрите ми имаха в чеиза по няколко изтъкани от нея, ама не от стари нарязани и боядисани парцали, а от дебело изпредена прежда от памук и вълна.

Само какви одеяла тъчеше тя, целите пламнали в едри божури, съшити с бели камбанки и обкатени със червен конец в краищата.

Дори и покривалото във всекидневната ни стая грееше на двете дървени легла като слънце, защото отвсякъде на краищата се рееха бакърените нишчици на слънцето.

Когато я погребваха, в ковчега не беше покрита с евтино купешко одеяло, защото Зането я покри с одеяло, изтъкано от нея и наречено „Царската корона”. Това одеяло бе обходило изложбите по народни занаяти и беше награждавано десетки пъти, даже телевизията беше снимала филм за него.

Тогава баба се ядосваше, че си нямахме цветен телевизор, за да видят цялата му красота. Ядосваше се и на някаква никаквица, подстригана като травестит, която на всичко отгоре фъфляше и обясняваше на зрителите за тъкмото, което датирало още от стотици години.

Тази коментаторка я даваха в едър план и чак пломбите на зъбите видяхме, а леля Анка камерата я мерна за няколко секунди и толкова…

Баба на четиридесет дни от смъртта на леля Анка изкара на чардака всичко, що бе изтъкала нейната дружка и три дена ги държа за проветрение.

Така тя спомена своята приятелка с тъй наречената художествена изложба, така казваше мама. А баба Дена й рече, че стотици кичени, черги, престилки и шарени килими греят по къщята така, че нейната памет е озарена от доброта и красота…

После въздъхна дълбоко и рече, че паметта за всеки покойник е жива, докато близките му го споменуват, а и тези, които са добрували от неговият труд…

Дългите зимни вечери отваряха раздумка за миналото, когато народната власт ги изгонила от тяхното село Калково, заради строящ се язовир…

Дори татко си спомняше за малката река, където момчетията си бяха построили бент, а бисерно чистата тиха река само за няколко дни го беше напълнила.

Там до лесковата горичка беше и Калайджи дере, от която чешма течеше най-студената вода и хората й казваха ледената вода.

Баба казваше, че това са топлите сълзи на един бей, който озлочестил хубавата мома Боя, която от срам се самопогубила.

Тогава нейният силно влюбен гальовник Горан, преди да се прободе със сребърното ножче в сърцето изрекъл: „Бял ден да не видиш, беим - сълзиците на лед дано да станат.” Беят ослепял, но от очите му капели сълзи, и по-късно тези горчиви сълзи са се превърнали в сладката леденостудена вода на Калайджи дере.

Там и до днес отсядат калайджиите с техните каруци, въпреки че вече няма нищо за калайдисване, защото и тенджерите и тавите и тиганите са поцинковани, ама съвсем по социалистически…

Най-после баба започна да харесва мама, защото я видя да плете терлици от дебела прежда, която бе намерила на тавана.

Тогава баба и рече, че Койна от горната махала и я била изпрела, за да изтъкат с Анка голямо покривало за ореховата спалня в гостната одая, но тогава мама била купила покривката червена и затова баба кичнала преждата на тавана.

Мама й каза, че я изпрала на химическото в града - така, че ако е имало пасулки, все са изпадали. Баба хареса това нейно начинание и се захвана да чисти лещата, която от два дена се опитва да сготви и добави, че тази лещена чорба е любима на сина й.

Мама беше готвачка в голям ресторант и знаеше вкуса на мъжът си, който всичко обичаше да яде, но най-много обичаше фасул с пастърма и крем брюле, затова беше заприличал по едно време на футболна топка, която се търкаля… Но работата му да клечи по електрическите стълбове с месеци, за да затяга обтяжките на жиците го бе върнало в нормално телосложение…

Вечерта дойдоха Велин и Стела, надонесоха плодове и захаросани фурми и съобщиха на нашите, че малката Стела ще я женят.

Голямата Стела се разрева като на умряло, но баба Дена я смъмри и рече, че на седемнадесет години е родила за първи път мъртва рожба.

- После още няколко пъти и все момичета, докато се появи на бял свят синът ми… Я какъв е мъжага, че и три деца има живи и здрави.

Стела рече, че дъщеря й е била в единайсти клас и се е учила, а сега побегнала с неин съученик в затънтеното село Лески.
- Боже какво ще правим с Велин, едничка ни е ….

- Ами като ви е едничка ще идете при директора на училището, да им разреши да продължат да учат като частни ученици. Моята пра-племеница Калина как стори, роди на шеснайсет, после се изучи, даже се разведе, ама е преподавател по славянска филология в един престижен колеж в Ница-Франция……

Дойде си и татко грохнал от работа, заради авариите от снежната буря снощи, която беше съборила стълбовете на някои усойни места по електропроводната мрежа.

След като се пооправи в банята и се преоблече, седна на масата и си сипа ракия. Велин и на него му разказа тревогата за тяхното единствено момиче, но татко му каза, че щом се е усетила жена, значи е узряла да ражда, да обича и да си гледа детето.

Леля Стела пак се разрева, но баба Дена и рече, че така предизвиква съдбата, защото всяко зачатие е с намесата на Бог и неговата майка Богородичка. Вероятно от изпитата ракия Стела взе да се радва на мамата, която ще роди дъщеря й, а Велин така се бе превъзнесъл в мечтанието, че се обърна към булката, заклати конската си глава и с все сила изрече:

- Ах, на дяда момчето…

Всички се засмяха и всички се радваха, само баба рече: „Момче, момиче, да се роди милото без кусур” и почука на стария пън, който беше пригодила за сядане до печката, за да й е по лесно да я пълни с дърва и от време на време да пекнува някоя друга мръвка на жарта от коледното прасе…

След няколко месеца Стела роди момиченце и го кръстиха Белослава, защото беше беличка с тъмнозелени очи и с доста дълга руса коса по рождение…

Зимата беше към своя край, но дебелият сняг не отстъпваше на февруарското слънце, което изгряваше към края на февруари и с всеки изминал ден викаше месец март.

Тогава баба Дена казваше, че истинската зима е баш през месец март, когато валят мокрите снегове, които трошат сухите клони на дърветата със своята тежест…

И баба позна, защото още на трети март небето почерня, после посивя като олово и заваля небивалата лапавица, която чак до средата на март притесняваше хората.

Тогава тя имаше рожден ден и цял ден ни готвеше вкусотии, дори тортата с нишесте и блатове беше по-вкусна когато я правеше тя.

Мама казваше, нищо, че е елитна готвачка, никога няма да може да докара на вкус „простата” торта на баба Дена. А тортата беше проста, защото майка ми веднъж се беше изпуснала да рече: „Айде пак „простите торти” и тогава баба като видя колко много харесахме тази торта рече:

- Простите неща, снахо, винаги са по-вкусни, защото човещината и любовта при тях е в повече,отколкото сладникавата захар.

Тогава мама замълчаваше, но и тя си похапваше от простите неща, нищо, че готвеше в ресторанта ястия, които хората с ищах си поръчваха и изяждаха на мига.

И през март, и през април времето си е зимно, защото докато слънцето е пекнало, гледаш че се е закамурило и взема да прехвърча сняг.

Зимата и нейната графика - ту бяла, ту черна е единствената надежда и за врабчетата. Но щом се появят черните пилета с жълти човчици - след месец идва пролетта и работата по полята започва…

В квартала се появиха семейство със старинни имена, например мъжът се казваше Запрян Кашев Ташев, а съпругата му Корна. Те бяха български албанци, които се бяха довлекли пеша чак от Албания, защото домът им бе напълно изгорял.

В тази си безизходица са се сетили за родината на техните родители. Затова в ТКЗС-то ги бяха наели за кравари. Татко работеше там като електротехник, защото беше напуснал токаджийското предприятие, както казваше той… Беше му омръзнало в студа да оправя заедно със своите колеги изпопадали стълбове и изпокъсани жици.

Артрит беше хванал от тези студове, заради 240 лева заплата, сегашната му заплата беше също толкова, но поне работеше на топло и работата беше, ако някой агрегат за доене се повреди, или пък други дребни и несвойствени неща свързани с електричество.

Та там се беше запознал със Запрян и Корна и ги беше поканил на гости у нас. Още вечерта дойдоха Корна, Запрян и дъщеря им Нура, която беше много красива и възпитана, разбрахме, че иска да учи за лекар, но не в България, а в Белград, където беше и нейният любим, който вече беше във втори курс на университета там.

Тогава татко попита бай Запрян къде ходи с пушката си съчмалийка рано сутринта, още при изгрев слънце. Бай Запрян се засмя и му каза, че ходи до трите круши, защото там се събират врабчетата.

- По 30-40 свалям от един изстрел, тогава ги запарвам в гореща вода, оскубвам ги, измивам ги и ги сваряваме с малко ориз. Още не сме получили заплати и затова се храним с албанска врабешка супа, за да не умрем от глад.

Баба се натъжи, излезна до зимника и се върна с две чанти, беше им сложила фасул, кисело зеле, буркани с месо, че и малко тиква, буркан рачел им бе сложила.

- Че бива ли така да гладувате, ами кажете, ние знаем, че сте изгубили всичко при пожара в Албания.

След вечеря мама събра запазените по нови дрехи от сестрите ми, че и нейни и таткови и им ги даде.

Още на другия ден два стари шкафа и един двукрилен гардероб отидоха в тяхната квартира. Татко им скова нар, а мама извади два дюшека от чеиза на голямата ми сестра и заедно с русенското легло ги откараха с каруцата на краварника до тях.

Когато получиха първите си заплати, те ни поканиха у тях, мама с възхищение оглеждаше красивите целвулени пердета и завивки, ушити от Нура за един ден и то на ръка. Малката масичка беше отрупана с гозби и албански деликатеси, но виното и ракията бяха от баща ми, а „простата” торта от мама и баба…

Когато поднесоха албанската супа от врабчета с пържено сварен ориз и печени зелени домати със специална чеснова марина, мама като истински кулинар оцени вкуса на гозбите.

После се вгледа в дълбоките стари порцеланови чинии, които не изхвърли, а обви във вестници и в дървеното сандъче качи на тавана.

И чиниите, и лъжиците, и вилиците й навяваха спомени, дори и чашите, които синееха по ръбовете отгоре я караха да си спомня за онези години, когато с баща ми са събирали тази покъщнина, за да имат сега всичко в повече…

Баба Дена пък каза на мама, когато се прибрахме в къщи, че каквото дадеш на този свят, на онзи ще си намериш, защото Господ го трупа там и пази.

Отиде си зимата и горнякът вейна от Калайджи дере и бързо-бързо заваля сняг, ама не от снежинки, а от листенца на цветчетата, които се ронеха, за да се покажат малките плодчета.

Бели, розови листенца падаха около дънерите на дърветата и тяхната постеля сякаш викаше наближаващото възкресение Господне, защото зимата си отиде с едно рождество и една смърт на най-изкустната килимарка леля Анка…

Леля Корна и баба чъткаха из градината и садяха различни разсади, дори баба беше заделила няколко лехи и леля Корна да си посади доматки, чушчици, че и патладжан.

Тя пък й се отблагодаряваше с работа по големия двор и помпане на вода от чешмяната помпа, която ставаше за поливане, но не и за пиене.

Питейната вода по селото беше понякога кът, защото по няколко дена не капваше вода от чешмите. Тогава татко и чичо Запрян впрягаха стопанския кон и заедно с накосената люцерна докарваха няколко десет литрови туби за пиене и готвене, а за миене онази бистро-ваворита вода от сондата ставаше.

Понякога леля Корна разтваряше два пакета сода бикарбонат в пет литра вода и с метлата пръскаше по корените на зеленчуците.

Така варовикът не влизаше в кореноплодните растения и плодовете и зеленчуците. От него се спасяваха от ненужните кристали, които разваляха вкуса на доматите и краставиците, че и на всичко поникнало в плодородния чернозем…

Днес на обяд Стела и малката Белослава бяха на гости, бяха дошли да почерпят баба, защото ги бе защитила. Стела показа дипломата си за средно образование, почти пълна шестица, а близо едногодишната Белослава пляскаше с ръчички, все едно аплодираше успехът на майка си.

Корна беше напекла мекици и вече сипваше в купичките биволск гъсто мляко, а Белослава взе да премлясква с устенцата си, защото видя храната на външната маса под лозниците…

Голямата Стела дойде и грабна детето да го целува, после взе да му топка парченца от мекиците в млякото, а Белослава все още примлясваше и сочеше с пръстче да й дадат още и още. Нещо тежеше на майка й, най-вече затова беше дошла, но усети намерението си да разкаже, заради голямата Стела…

Когато си тръгваха, заръча на баба и леля Корна да й гостуват за ден-два в тяхното село и се разделиха. Щом тропнаха вратника,баба рече на Корна, че малката Стела е била много притеснена, пък и белезите и хематомите по красивото й лице никак не са й харесали, въпреки че Стела каза, че са от случайно отхвръкнала цепеница, когато е приготвяла разпалки за печката.

Корна пък беше забелязала, че и малката Белослава имаше синини по ръчичките, даже имаше кръвонасядане на левия край на красивите й розови устенца. Затова двете жени решиха, още в понеделник да хванат автобуса и да отидат изненадващо там.

Щом обраха черешите от двора, двете жени направиха компот и сладко, от сладкото заделиха няколко бурканчета, после купиха голяма кутия бонбони фондан от селската бакалия и се зарекоха утре да отидат до селцето на Стела.

Корна беше напуснала краварника, защото бригадирът Иван Писето много я мразеше, действаше я като робиня и я тормозеше, после застанал близо до нея казваше, че нещата могат да се променят, ако Корна влезе доброволно в неговата канцелария, уж да чисти.

Корна беше кротка жена и не каза на Запрян, просто се направи на болна и напусна. Не каза на Запрян, защото на мига той щеше да ръгне този мръсник с калъчката, защото такъв е нравът на албанеца, когато защитава семейната чест…

Сутринта рано двете жени вече пътуваха за село Лески и само след час пристигнаха на площада, после потърси с поглед розовата резедаво боядисана къща и двете жени тръгнаха натам.

От Стела беше запомнила, че къщата им се намира на стотина метра от спирката на автобуса и е като кукличка, боядисана в розово, клоняща към резеда. Дори и двете лозници съзря отдалече, които рошеха клони чак до третият етаж. Те изненадоха Стела, която остана с отворена уста, когато свекърва й ги въвеждаше от двора към импровизираната беседка.

След малко слезна и Стела и ги разцелува и им каза, че Белослава спи, но нищо не каза за баща й. Корна дори забеляза новите белези от кръвонасяданията по китките на белите ръце на Стела и се досети защо свекърва й няколко пъти и напомни да облече горнището на анцугът си.

Мръсница, помисли си Корна. Защото свекървата на Стела забеляза как съжалително двете жени гледат красивата й снага и как в погледите им си личеше, че съзряха едно грозно насилие.

Когато свекървата влезе в кухнята вътре, за да приготви нещо за почерпка баба Дена рече: „Който си бие жената, си проклина къщата и евлятя.”

Корна я побутна с лакът, а Стела изхлипа и отиде при детето…

Докато бяха още там, мъжът на Стела три пъти се напива, дори ги нарече вещици, после полягаше за час-два и отново се събуждаше, за да се напие и да тормози Стела…

Но когато понечи да удари детето си, Корна хвана една цепеница и му я стовари в главата, кръвта шурна, а той лежеше в несвяст на цимента пред тяхната къща.

Пристигна бърза помощ от града, а след нея и полицейската патрулка, защото фелшерката, която даде първа помощ беше съобщила и за постоянно домашно насилие над Стела.

Тя го беше правила и друг път, но все нямаше свидетели, или ако имаше - то те бяха в полза на съпругът на Стела. Затова патрулиращите полицаи смъкнаха обясненията на Стела и двете й гостенки, само свекървата изсъска през зъби и рече, че такава жена като Стела е трябвало да бъде унищожена още в зародиш.

На баба Дена й домъчня, защото знаеше през какви мъки и лишения бяха преминали Стела и Велин, докато се сдобият с дъщеря им, затова когато се роди, Велин не се поколеба да я кръсти на майката, т.е. на обичаната от него Стела.

Полицаите си свършиха работата, защото след два часа дойдоха социалните и изведоха Стела и детето извън дома, дори градският прокурор вече беше издал нареждане Стелиният мъж да не я доближава на повече от петдесет метра.

Те не бяха женени и затова не се налагаше съдът да решава къде и при кого трябва да остане дъщеря им. Стела се върна завинаги при родителите си, защото ги обичаше. Когато Корна и баба правеха заготовка от летните зеленчуци за есенната лютеница забелязаха,че Стела и Нура, дъщерята на леля Корна, често ходеха до библиотеката в града и от там носеха дебели книги със специализирана медицинска литература, която по цял ден четяха и препрочитаха.

Двете станаха неразделни, а по-късно разбрахме, че се готвят за изпит в Белград за лекари. Чак сега се досетих защо двете си говореха на сръбски и дори се питаха една на друга как се произнася това и това и как се пише….

Мама се беше отдала на своята работа в ресторанта и готвеше обеди, от които хората си облизваха пръстите, затова управителят често я възнаграждаваше за нейното усърдие в кулинарията.

Тя не се бъркаше на сестрите ми, които водеха двама братя, близнаци, които се бяха изпокарали за три квадратни метра в двора на къщата и поради тази причина двете сестри не общуваха.

Последният път, когато им ходи на гости едните се заключиха, защото тя бе влезнала при по-голямата, дето ги делеше година и три месеца разлика.

Дори като поотраснаха хората си мислеха, че са близначки. Та малката ми сестра се беше заключила, докато мама не си тръгна. Чак тогава отключила тяхната врата. После на всички ни каза, че няма по лошо нещо от завистта и алчността, после въздъхна дълбоко и каза, че съжалява, че е отгледала и изучила такива деца. Почувства се предадена и омерзена, защото тя лично беше родена да помага на хората и затова те я обичаха.

Бай Запрян се върна с трошката от Сръбско и на всички оповести, че старата военна, гърбава Варшава е свършила най-добрата работа, и че сега ако искат могат да я разделят на части. После съобщи, че и двете „хулиганки”, така наричаше дъщеря си Нура и Стела, вече ще бъдат студентки по медицина, защото си издържаха изпитите и влезнаха от раз.

Всички изръкопляскаха, но най-много пляскаше Белослава и правеше красиви муцки, за да я целуне мама. Да, ама Стела я целуна и каза, че тя ще й бъде временно мама, детето се замисли и високо извика в лицето й „Ба! Ба!”, и отново направи муцунка, за да я целуне някой.

Всички взеха да я имитират, но Белославината муцунка беше най-красивата и най-сладката. Баща й от Леси на няколко пъти идва да я търси, но баба й ги криеше с майка й, защото този човек беше нагъл.

Идваше от Радневското психо, където лекуваше алкохолизма си и ни увещаваше, че вече не пие. Само за четвърт час обърна четири чаши от силното червено вино, а това си беше цял литър. Затова Стела не му повярва и го излъга, че са отишли до Варна в края на лятото при приятелка и ще стоят там почти месец.

Излъга го, че Белослава пита за него, та белким се смили пиянската му душа, но той я изгледа безразлично, стана и си тръгна. Вероятно се досети, че детето никога не е питало за него, защото малкото му красиво личице още носеше белезите от неговите шамари.

Стела се попита какъв човек трябва да си, та да посягаш на едногодишно дете, което е протегнало ръце, за да го гушнат.

Бай Запрян заразказва как дебилът от село с трабанта ги е следил чак до София и как Нура го оприличи като свиня в сапунерка, защото това побърканото 35-годишно същество беше високо два метра и тежеше 160 килограма.

Топлийкообразната му чутура носеше две дребни оченца, които през очилата изглеждаха още по-ситни и злобни. Баба Дана казваше, че очите му са като на настъпена пепелянка по време на косан.

Заядеше ли се този дебил с някого, просто му стежняваше живота, но се намираха и такива нерваци, дето го изпращаха за няколко дена в болницата…

Най-после и татко се появи, всички се бяхме затъжили за него, защото от месеци чакахме да се завърне от Германия с влакова композиция и сто черно-шарени крави.

Там са се учили с още четирима животновъди как да ги хранят и как да ги доят с агрегати от тъй наречената рибе-кост. Със слаботоков пастир, та кравата като опре муцунката в жицата, да усети слабия ток и да се повърне.

Та за това електротехникът - баща ми беше ходил чак в ГДР да учи универсалния занаят на електрическия слаботоков пастир. Мама беше най-щастливата и лицето й грееше, защото беше страхлива, а татко всяка вечер я взимаше от ресторанта в малките часове на нощта.

Както казваше баба Дена, те си бяха родени един за друг, защото орисниците така ги бяха орисали, да работят много и да си гледат децата. Те знаеха, че лесен живот няма, помагаха на другите, но и на тях помагаха, защото бяха истински отрудени хора.

И баба се ядосваше на двете ми сестри, защото се бяха изпокарали за три квадратни метра. Баба казваше, че това е земята за гроб и половина и е тъжно да делят подобен род пространства и то приживе на свекър и свекърва…

Но алчността човешка се появява изведнъж, наслагвана обаче от много години в мечтите да имаш много. Е, викаше баба, кой богаташ си е отнесъл имането в гроба, никой, отговаряше си сама и въздъхваше дълбоко.

После добавяше,че ей от такава алчност всичко поникнало от тази земя е безвкусно, ама всичко. Има някакво кръвонасядане в тази черна земя, която е решила да си отмъсти затова, че я заливат с отрови и поливат с тинеста вода, а не бистра и изворна.

Баба беше на над осемдесет години и казваше, че такова грозно отношение към земята не помни като сегашното…

А земята е жива и усеща болка, дори се страхува, когато убива народ със своите земетръси, но космосът предизвикателно си отмъщава, защото и там земните лепкави изпарения тревожат космичният мир…

В края на есента старата ни баба казваше,че вече огънят си слади и палеше сутрин рано печката и слагаше на нея чайника с липов червен чай, капакът на големият чайник тракаше от нажежената печка и малки пръски от него падаха върху нажежения плот на печката, изсвистяваха и се изгубваха като изпарения в пространството на голямата кухня. После се чуваше тракане на чинии, а след това леко пощипване под юргана от баба, за да се събудя за училище…

Леля Корна рано-рано довтасваше и се захващаше да мие казаните, защото днес щяха да варят лютеница, апетитка, че и сладко от сини сливи. Баба казваше, че всеки сън е малко умиране, като бита упойка след уморителният ден. Казваше, че сънят е мозъчното инфарктиране на мислите и преживелиците.

Тогава мама се смееше и казваше да не ми пълни главата с глупости, защото съм още малък и няма да й разбера дъртата философия на изказа.

А баба сконфузено казваше, че на моите години татко е черакувал при дърводелеца Манол и после добавяше, че спалните и красивите рафтове в кухнята са негово дело, защото имал златни ръце…

Вече стана по-студено, защото октомври се заоблачи и скри слънцето, понякога то се прокрадваше зад облака, но приличаше на счупено слънце, а после почти залезният ореол му правеше червена облъчна корона, докато се скрие зад висината на балкана.

Всеки петък леля Корна и бай Запрян идваха вечерта у нас, защото имахме телефон и затова до към десет вечерта очакваха обажданията на Нура и Стела, които вече бяха преминали във втори курс на медицинският сръбски факултет.

Понякога идваха Белослава, леля Стела и бай Велин, които се обаждаха по телефона, а малката Белослава от ръцете на баба си викаше А-о, А-о, което означаваше Ало, после бързо се скриваше в пазвите на баба Стела…

Най-после заваля първият сняг и затрупа земята с половин метър сняг и баба започна с нейното ранно пробуждане още в пет часа сутринта. Усещах как топлината от печката нахлува по стаите, но после започваше бабиното проветрение, което ни караше да се пробудим и после отново затопляне от бумтящата печка и лекото потракване на капака на чайника. Още тогава се чуваха кукуриганията на петлите, които се надпреварваха да пеят, за да ни кажат чрез песните си, че още светът е жив…

Тази вечер леля Корна и бай Запрян дойдоха с пълни чанти у дома, защото двете с баба бяха решили да ни нагостят и, дето се вика, от пиле мляко имаше.

В един кафяв калъф бай Запрян носеше неговата мандолина, дето баба я нарече кеменже…

Преди да засвири бай Запрян, с изненада научих, че някога с леля Корна са свирили и пеели в Мизийският ансамбъл, той свирел в оркестъра, а леля Корна била певица.

Очаквах да чуя албански песни, но те запяха съвсем нашенски, онези народни песни, дето баба слушаше по радиоточката още от пет сутринта. Гласовете на двамата се преливаха от тихо към силно и по-гърлесто пеене, а леля Корна, дори се изправи и запя „Мари Стано, гиздава девойко, леком пееш, далеко се чуеш”.

Баба беше зачервила бузите от изпитите две чаши вино и бършеше сълзите си. Бай Запрян остави мандолината до него, подпряна на стената и започна разказите си за това как с леля Корна са ги взели в ансамбъла и колко много награди е спечелила жена му по сборове и тлаки.

С изненада научих, че леля Корна има записи на три песни в националното радио и дори понякога още ги пускат в ефира на народните предавания…

- Дойде един рейс в селото, а от уредбата му се носеше народна музика и понеже в селото всички знаеха, че Корна е истинска народна певица, й предложиха да запише няколко песни, какво правеха след това, какво струваха, но тези песни ги чухме по радиото, а от окръга ни поканиха да работим в ансамбъла… Тя като певица, а аз като артист-оркестрант… Та десет години бяхме там, а през това време Корна два пъти забременя, но прекъсваше зачатията, за да продължи да пее като солистка.
Аплодисментите на публиката и почитателите ни главозамая и не разбрахме, че някога ще плачем за рожба, а дето се вика - две дечица убихме още в зародиш заради славата. Просто тогава не разбрахме, че всяка слава е преходна. Когато Корна забременя с Нура, напуснахме ансамбъла и отидохме в Албания, където старата ми майка живееше в селото, където се бяха преместили нейните майка и татко.

Бай Запрян засвири тихо, а леля Корна поде безмензурна красива песен, песента красеше студа отвън със своята полифония и тракийското вибрато на гласните струни.

- Не всеки умее да контролира така гласът си, казваше бай Запрян. Всяка област си има специфични напеви, от които я разпознават. Затова тракийските и странджанските песни се пеят с треперушка в гласа, която специалистите по фолклор наричат вибрато. Само народната певица Недялка Керанова и Яна Рупкина, че и моята Корна го умее това.

Леля Корна подхвана „Калиманко Денко” и песента се изви в още димящите облаци на душите ни, после слезна ниско в стомаха, под лъжичките, за да ни съобщи, че талантите се раждат, а не се създават. Защото всяко зачатие е прокълнато, щом не е прихванато по естествен път.

Леля Корна имаше висок и плътен глас, наподобяващ гласа на Рупкина, но си беше неин, защото блендата беше разпознаваема и по неин тертип специфична. И дето се вика, от другият край на отсрещният балкан да я чуя, ще река - това е леля Корна.

Може би тя пееше от душа, защото бе изгубила две рожби заради пеенето, но беше напуснала славата си, за да се сдобие с красивата си женска, миловидна рожба Нура.

Телефонът в коридора звънеше настоятелно и баба разкърши старите си кокали и взе, че го вдигна. От отсрещната страна на жицата Стела радостно й съобщи, че Нура е родила момченце.

Баба остана като обезумяла, защото нищо не бяха казвали двете докторки за това. Само знаеха, че Нура си има колега приятел от Хърватия и че много се обичали, но не знаеха нищо за нейното зачатие и раждане.

Баба повика леля Корна с ръка и тя самата чу, че си има внук Запрян. Отпърво рече на Стела да не се подиграва, но когато усети, че работата е сериозна, затвори телефона и влезна в стаята сияеща от радост и притеснение.

После наля от тяхната ракия по глътка, на всички нареди, на бай Запрян да стане и му съобщи, че името му има продължение и че си има внук на име Запрян, който се е родил преди няколко часа в една белградска болница, че тежи три килограма и половина, и че е 51 см височина.

Бай Запрян онемя, защото не можеше да повярва, но бързо се осефери и грабна мандолината и засвири.

Бях го слушал преди, но сега от струнният инструмент излизаха най-нежните и красиви звуци. Леля Корна запя и тя, но онзи мощен и гърлест глас изведнъж се превърна в тихо бълбукаща река, която се спуска от балкана към равнината, за да напои сухата земя, за да й даде живителна влага.

След нежната народна песен вече всички пеехме и играехме, защото имаше радост, радост от нов живот, който беше продължение на една наслоена тъга, която се бе превърнала в най-голямото щастие за семействата ни…

Още на другия ден мама и леля Корна потеглиха с влака за Белград, а бай Запрян ги зарече да снимат малкият Запрян, та като се върнат да му се порадва, защото сега беше невъзможно той да отиде до Сърбия - кравите се телеха, а той ако беше решил да отсъства от работа, бригадирът щеше да го смени.

Освен това там той получаваше много пари, с които се издържаха, че и изпращаха дори и на Нура, за да посреща нуждите си.

Недоимъка и скъпотията караше двете момичета да не си идват в България, телефонът беше единствената жива връзка, другото си казваха в дългите писма, които понякога намираха отворени и нескопосано залепени…

През всичките ваканции момичетата работеха там като санитари в спешна помощ…

Тази сутрин рано баба тихичко пееше една тъжна народна песен „Калиманко Денко мари” после тихичко, като при обряд на новородено, шепнеше молитви и пак хрипкавия й старчески глас подхващаше онази песен за кръсницата-калиманка, чийто нарицателен мотив се използваше и за хитрата невестулка.

Така баба пееше преди три години, когато беше разбрала, че сестрите ми се бяха изпокарали заради тяхната кръсница.

Ама тогава баба пееше и плачеше, защото знаеше, че сестрите ми са добри, защото тя ги беше отгледала. Спомените я отведоха в онзи далечен ден, когато нейната първа дружка я бе хванала на мегдана за косата и я бе одрала по лицето, заради Стоян.

Тогава тя наместила шамията, застанала до гъдуларя Георги и запяла с пълно гърло и с кръвясало лице:

„Калиманко Денко, мандо мари хубава,
досега си ми била, Денко мари калимана,
от сега насетне, Денко мари, първо либе.

Не бива куме, джанъм, а бре, не бива
че нали сме куме, джанъм, а бре роднина,
че нали е, куме, джанъм, а бре срамота.

Изгори ме, Денко мари, попари ме,
та ме стори, Денко, мандо, сухо дърво,
сухо дърво, Денко, мандо мари, орехово…

Всички знаеха,че майката на баба Дена бе кръщавала Стоян, затова тази песен разплакала дружката й, която разбрала, че изгората на баба Дена се казва Георги.

Въпреки че бил болнав, баба го заобичала и се омъжила за него… След три неуспешни бремености се появил татко и когато е бил още дете, баща му Георги си отишъл от този свят завинаги.

Нейната дружка се омъжила за Стоян, имали са сюрия деца, но един ден той изчезнал и то по време на гурбет и до ден днешен от него следа нямало.

Едни разправят, че е побегнал в Турско, други казваха, че са го убили, заради грошовете, които носел в себе си и са го заровили надълбоко.

Тя бъхтяла по чуждите ниви, за да изкара къшей хляб за децата. Дружката й залиняла и търсела врачки, за да им направят муска, че дано да им потръгне в живота, но не би.

Толкова красиви и умни деца имаха, но бяха слаби и бледи, защото бяха недояли, баба им давала брашно за да ги храни.

Казваше, че на късни години е родила татко, защото най-после Господ се е смилил и те с дядо са се сдобили с рожба.

Тя никога не съжаляваше за отминалите неща, не ги окачваше в килера като вехта дреха, за да й напомнят за преминалото нещастие, а го забравяше захвърлено някъде в паметта като непотребна вещ…

Татко се събуди и попита баба Дена дали се е наспала, защото ние с детето не можахме да мигнем от твоето завиване още от четири сутринта…

А баба леко сконфузено му рече, че пее, а не ги бие - така, че другата вечер да си доспим, защото радостта в духа идвала спонтанно, а дрямката като мързела можела да почака. Татко знаеше, че не можеше да я надприказва и затова отново си легна, защото до седем имаше още няколко часа…

Вечерта дойде бай Запрян и донесе телеграма от Корна, в която тя го молеше да й изпрати пари на посочения адрес в Сръбско.

Бай Запрян беше много притеснен, защото вече беше търсил от колеги заем, но никой не даде, защото не го били познавали достатъчно.

Заплати ще получим чак след двайсет дена, а Корна ме моли най-късно до седмица да й ги изпрати. Когато позвъня телефона в коридора, старата ми баба скочи като пружина и вдигна слушалката.

Беше Корна. Баба я сконфузи загдето така е притиснала мъжа си, но й каза, че в телеграмата първото изречение трябваше да бъде „Добре сме” и след това останалото. После твърдо й обеща, че утре ще получи левовата равностойност от 1000 лв. в сръбски пари.

Слезна в зимника с фенера и донесе един продълговат буркан с навити банкноти, извади ги и ги даде на бай Запрян.

Татко се изнерви от нейното потайно мълчание, но по-късно се успокои като разбра, че ще правят кръщене на малкия Запрян и че майка ми ще му е кръсница.

Татко се засмя, чукнаха се с бай Запрян за здраве и каза, че миналата сутрин, още от три часа баба ми е запяла „Калиманкината” песен.

А бай Запрян му рече, че баба Дена е имала предчувствие за това, което ще се случи, после рече на баба, че парите ще си получи до стотинка, но по-късно.

Тогава баба му рече, че снаха й е калиманка, а кръстниците трябва да са щедри, „затова ги подарявам тези пари. Нищо, че ги събирах за погребалка, ама Господ отгоре, друго нареди - защото ще кръсти детенце, а пък аз ще почакам с умиралката”. После баба Дена с пълно гърло запя „Калиманко, Денко мари”.

Бай Запрян я последва със сълзи на очите, дори и татко запя и чак сега открих, че неговият глас беше по-силен и по красив от техните гласове, никога не бях подозирал, че в неговата душа и тяло се крие такъв кадифен глас.

На другия ден парите бяха изпратени телеграфически с помощта на счетоводителя на стопанството Станой, ама им беше взел 100 лева за услугата и почти още толкова такса за телеграфския запис и дето викаше баба там отидоха - нищо пари.

Вечерта позвъняха и казаха, че парите ще свършат добра работа и че са достатъчни. Успокоиха се всички, но бай Запрян се извини и каза, че отива да спи, защото снощи не бе мигнал от притеснение, а баба Дена му рече, че най-сладко е кога се притесняваш за деца и внуци. „Такива кахъри да имаш, а не други, защото не видиш ли, че светът се е разгонил и като нищо ще пламне някоя война”. После му рече, „аз на две войни съм яла попарата, ама не сладка, ами пресолена. Яла съм хляб омесен от трици и фасул - така, че Господ да пази”. Бай Запрян я прегърна на сбогуване и вратникът се затръшна след него…

Тази сутрин старата ни баба беше най-щастлива, защото дойдоха сестрите ми с мъжете си и децата. Когато баба видя двата жълти москвича пред къщи, си помисли много лоши неща, че им са се случили.

Двете внучки заизваждаха разните му подаръци като започнеш от баницата, тортата и стигнеш до печената пуйка. Баба Дена гледаше изумена и бършеше сълзите си с опакото на сбръчканите от живота ръце, тези ръце, дето им миеше лайняните задници, за да доживее тяхното безочливо безразличие.

И от три години насам да ги мисли и да ги сънува, а да не може да ги види. Сега те самите дойдоха, разцелуваха я и честитиха рожденият ден, който тя бе забравила, заради чуждите грижи. Зетьовете й целунаха ръка и седнаха един до друг на масата, тогава баба ги попита кое е обърнало похлупака на крамолата при тях.

По-малката й внучка започна да разказва, а сестра й взе да разтребва другите две стаи, зетьовете отвън цепеха дърва и ги нареждаха до входната врата…

Денчето, дето беше кръстена на нея, й рече, че батко й взел някакви петстотин лева от кредитната къща, после ги върнал с лихвите, ама онези хитреци му изпратили писмо, че дължи още четири хиляди лева. Баба тогава й рече, че този Горбачов с неговата гласност обърка света… „Я глей какви заложени къщи и кръчмета се отвориха навсякъде, че даже и кучешки кебабчета сервират…” Денчето продължи като й каза,че някакви мутри нападнали кака и батко, че и детето им яло пердах, взели телевизора и рекли, че утре пак ще дойдат.

- Да, дойдоха, но моят ги очакваше с още три яки момчета от спортният клуб и не те нас, а ние тях потрошихме, че и милицията повикахме, та ги задържаха. И вече година време онези не са се вясвали, защото са ги изпратили в кауша.

Че бива ли така, рече Денчето да ходиш да трошиш при хора, дето на всичкото отгоре ти са се издължили. Над сто жалби разгледали прокурорът и полицията, подадени от потърпевши…

Денчето въздъхна дълбоко, а баба рече, че кръвта вода не става и повика внучетата си, за да им се порадва. Двете деца влезнаха, нацелуваха я и я поздравиха… Дори от малките им ръчички в престилката й изпадаха няколко банкноти, а децата й рекоха че подаръка, който не са й донесли да си го купи сама - така са рекли майките им…

Вечерта беше оживено в старата къща на баба Дена, защото дойдоха Стела, Велин и Запрян - голямата дъбова маса се задъхваше от сервираните вкусотии, всички се напредварваха да говорят, но най-щастлива беше баба, защото често казваше, че внуците са по-мили от децата, а техните деца или правнуците са онзи вкусен рачел, дето е залян с тъмния маджун - сварен от захарно цвекло и диви круши.

Така тя оприличаваше живота, който понякога е сладък като захарта, а понякога миришеше на изгнила гъба мухоморка, чийто вкус е не само горчив, но и отровен.

На другият ден си изпратихме гостите и заочаквахме мама и леля Корна. Бай Запрян беше започнал да си гризе ноктите от притеснение, но баба усети, че е заради някакви проблеми, които той не споделяше.

От кварталния Ванчев разбра, че той е привикан няколко пъти при началника на полицейското управление, заради някакъв донос.

На другата сутрин тя се нагизди и се качи на рейса на Пешо Маймуната и право в милицията, дето новонастъпилата демокрация веднага прекръсти на полиция.

Въпреки че шефът Карастанчев нямаше приемен ден, след два часа я прие, за да разбере какво беше накарало тази старица да пропътува 40 км, за да се срещне с него. Когато влезнала баба, онзи си говорил по-телефона и само й посочил с ръка къде да седне.

После от него разбрала, че Запрян Кашев Ташев е заподозрян в изнасилване на малолетна певица, когато е работил в окръжният ансамбъл и въпреки, че няма истински подпис и име, ние сме длъжни да проверим…

Тогава на баба Дена кръвта й кипнала в главата и му рекла: „Знаеш ли ти бе, сине майчин, че онази зима с два метра сняг, аз бях акушерка на майка ти. Аз бях онази, която ти пъхна тръбата от зелето в гръкляна, за да повърнеш околоплодните води и кръвта, с която се беше нагълтал… Та сега ще вярваш на фалшиви писма и приказки на онази освинена историчка, дето ти е роднина и на онези пангалози, дето се пишат българи, а пък български не знаят”.

Тогава Карастанчев й рекъл да се успокои, но баба му рекла,че ако я хванат Карастанчевите дяволи право при министъра в София ще отиде, тръшнала му вратата и си тръгнала за село.

След три дена самочувствието на бай Запрян се бе възвърнало, защото преписката беше прекратена от полицията и прокуратурата. А баба се подхилкваше под мустак и му рече, че утре нашите кокони си идват със софийският влак в четири сутринта, та да вземат да впрегнат стопанския кон и да ги докарат с каруцата от гарата до село.

Цели десет километра са това, автобуси ще има чак към седем часа - така, че посрещнете си жените. Баба ми даде извинителна бележка за два дена, за да посрещна и аз радостта от предстоящето семейно събитие, затова цяла нощ не заспах, а когато се събудих къщата беше пълна, защото и любопитни съседи бяха надошли, уж да споделят общата ни радост.

Бай Запрян целуваше внучето си на снимката. То, горкото, беше със затворени подпухнали очички, но се усмихваше на сън.

Най-беше смешно, когато отецът го топкаше в светената вода, мъникът беше извисил струя и пикаеше право срещу патрахила. На друга снимка мама като кръстница с прическа и красива копринена рокля подава хляб за Пресвета Богородичка, за да й благодари за зачатието и да помоли Бог да съхрани духа на това дете за дълго в тялото му. Татко рече, че мяза на бай Запрян, а мама го прекъсна и каза, че си прилича на него…

Нещата в нашата къща си тръгнаха по старому, но по-спокойно, защото вече беше време Стела да се завърне като лекарка в окръжната болница.

А Нура и Запрян и техният татко щяха да останат да работят в една от белградските болници. Леля Корна започна работа в телчарницата, защото щяха да й трябват пари, за да пътува често до Белград при своите деца.

Мама беше много щастлива, че сестрите ми, които се явяват и етърви, се разбират много, защото както им бе казала тя, животът е мръсен и кратък, затова забравете злото и правете само добро.

Баба пак затананика Калиманкината, после ми каза,че тази песен е научила от майка си, затова й е много любима. Тази тъжна песен са я пели жетварите, момите по сборищата, че и оплаквачите, когато редят тъжните си думи на умрелия, използват тази тъжна мелодия, която е като хорал на хора на небесните ангели, защото е заимствана от богословското песнопение.

Вече бях студент, когато получих от майка си писмо, че баба ми се е споминала и са я погребли в новото гробище, а тя искала приживе да я погребът в гроба на дядо в старото гробище.

Така и не станало, защото общината не е правила на никого компромиси. Бях си взел изпитите и затова веднага тръгнах за село, когато пристигнах и майка ми ме видя и каза, че баща ми е познал, защото щом аз съм научил, на мига съм щял да дотърча….

Преди да се прибера вкъщи, отидох до новото гробище, където имаше само шестима погребани. Третия пресен гроб беше на баба Дена - не заплаках, защото тя не обичаше лигльовци, а просто силно запях „Калиманко, Денко мари”.

Песента се изви с цялата си красота над гроба на баба, имах чувството, че натрупаната пръст от гроба се свлече в крака ми, и че баба се опитваше да излезе, за да изпеем двама Калиманкината песен.

На десет метра, където беше погребано младо момиче, споминало се от рак - хората онемяха, дори майка му показваше, че съм тра -лала с ръка на другите опечалени.

Те също имаха мъка, мъка по изгубеното дете, но за тях животът продължаваше хем като тъга, хем като белег.

При мен беше заседнала мъка, защото баба беше рекла: „Не викайте детето от Пловдив, нека си мисли, че още съм жива. Нека да търси в живота това, дето аз не намерих, защото с най-ухаещия тамян съм го прикадила при раждането му, с отвара от четирдесет билки съм го окъпала, защото звездата на челото му си бе изписана от небето…”

Леля Корна беше взела да гледа малкия Запрян, а той търсеше само мама, та мама й събираше тъжно бърничките и аха да заплаче.

Но се появи големият му съименник и детето веднага се оживи, леля Корна им нареди да се приберат, защото тя щяла да дотърчи до магазина, за да му купи мляко.

Вечерта им бяхме на гости, за да занесем подаръци на малкия, тогава леля Корна запя под съпровод на мандолината на бай Запрян Калиманкината песен.

Интересното беше това,че малкият Запрян така силно се натъжи, че захлупи лицето си в шепички и заплака.

След като свърши и песента се гушна в баба си и дълбоко заспа. За да не го събудим, тихичко станахме и си тръгнахме за вкъщи.

Навън валеше ситен дъжд и капчиците му светеха на уличното осветление, а вятърът извиваше със своите вихрушки, за да ги превърне в малки кристални снежинки…

На сутринта земята беше побеляла и снегът още валеше и трупаше, за да стопли премръзналата земя. Татко го бяха повикали рано, защото е имало авария в електрическата мрежа в комплекса.

Когато се върна, каза на мама, че и той е помагал да издоят кравите на ръце, защото аварията била в електропроводната мрежа.

Мама му отговори, че на нея не й трябва ток, защото печката на дърва й стига и за готвене, и за отопление. После рече, че след седмица трябва да струват четирсет дни от смъртта на майка му…

Реших да мина на задочно обучение в университета, без това вчера Данчо директорът ме покани в основното училище да стана нередовен учител, после добави, че „на децата им трябва младок като теб”. Рече, че ще ми даде историята и физкултурата, защото учителите по тези специалности са стари и престарели и деменцията отдавна ги е ударила. За днеска се разбрахме да се видим в кафенето до фурната, за да му кажа да или не….

Мама разбра,че ще ставам учител в местното училище, засия от радост, но баща ми не беше доволен, защото много му се искаше да стана счетоводител.

Дори си представяше как председателят на кооперацията ще освободи пенсионирания отдавна счетоводител Станой и ще назначи мене. Татко ми казваше, че този долен човек намразеше ли някого, все го режеше от заплатата.

Да, ама тази скучна професия не беше за мен, затова и аз като сестрите ми записах учителския институт. Татко прогнозираше, че след десет години в селото няма да има училище, защото през миналата година в селото са се родили само три деца. А хляб трябва, и мляко трябва, и сирене, и кашкавал, че и месо, затова ще има кооперация, за да храним гражданята.

Когато мама разбра, че оставам в селото, подаде документи за пенсия по-рано като многодетна майка.

След месец беше вече пенсионерка, а татко се подиграваше, казвайки на бай Велин и бай Запрян, че ще трябва да си търси по-млада жена, защото ще му се смеят, че живее с пенсионерка.

Стела го смъмри и му рече, че ако имаше как и тя щяла да роди не три, ами четири деца, ама Господ е станал каил само за едно. Мъжете се изсмяха, а жените ги изгледаха накриво, все едно, че изприказваните подигравателни думи бяха верни.

Мама наряза от киселото зеле и от суджука, сложи още три чаши и сипа и на жените от джанковата върла ракия, преседяла цяла година в черниковото буренце. „Ха наздраве бе, мъже!” - извика Стела и трите гаврътнаха ракийката на екс.

Всички казват, че на село животът е скучен, дори и сестрите ми, които се омъжиха, за да живеят в големият град. Да, ама пълнят дисагите от село и благославят лютениците, месата в буркани, те си имат две крави откъдето доят мляко.

Селото на зетьовете се казваше „Голямо село” и там се трудеха родителите им и сестричката им Ирина, която заради несподелената й любов си остана стара мома на 45 години.

Другото село е нашето и вчера пуснаха интернет - така, че сме вече много цивилизовани. Децата обраха бабите и дядовците си и всички се сдобиха с плазмени телевизори, лаптопи и таблети.

Даже наш учител обучаваше по-възрастните, за да свикнат с тази придобивка и спокойно по скайп да разговарят с децата си от чужбина.

Много народ от двехилядното село се бе изнесъл в Англия, Германия, че и в Испания. Даже леля Корна и малкият Запрян вече се виждаха с мама Нура и вечно умореният татко на Запрян. Нура от Белград казваше все, че днеска е оперирал на конвейр и затова жизнените му функции са умалели и високо се смееше.

А малкият по сто пъти казваше „мама” и искаше да я пипне на екрана, после й казваше „излез”, което означаваше, че майка му трябваше да излезе от монитора и да дойде при него. След всяко чао Корна загасяше лаптопа и казваше на Запрян, че мама след малко ще дойде и така той заспиваше успокоен, докато дойде майка му.

Но на другата вечер картината се повтаряше, потретяше, докато детето налапваше палеца за биберон и заспиваше притеснено…

На следващата година се дипломирах и станах редовен учител, но пък децата намаляха наполовина, а по-късно в паралелките вместо по 20-30 деца имаше по 7 или по 10 в клас.

Повечето от децата се бяха изселили при родителите си в чужбина. Имаше и такива, дето ги гледаха бабите и дядовците им, а родителите им работеха в странство.

Само за няколко години селото се обезлюди, стопи се, защото поминъкът вече го нямаше - така казваше овдовелият ми вече баща…

Леля Корна и бай Запрян отидоха да живеят в Белград, а закупената къща с труд и пот остана да пустее безлюдна ведно с големия й подреден двор.

Стела и Велин се прибраха при дъщеря си, която беше лекар в окръжната болница.

Татко отиде да живее при сестрите ми, защото аз се готвех да отпътувам за Германия, за да си търся работа.

Къщата на баба Дена пустееше и само вятърът от време на време свиреше през комина онази тъжна песен за любовта „Калиманко Денко, мандо мари хубава” и събуждаше духовете от вековната, красива къща.

Дървените кепенци на прозорците прегръщаха вятъра на големия чардак. А опушените здрави греди на тавана поскърцваха и полюляваха забравената люлка…

Тази люлка беше изтъкана и първом залюляна от майката на баба Дена и в нея бяха приспивани внуци и правнуци.

В тази люлка бяха люлени и още много деца от селото, на които баба Дена бе калесвана за калимана…

Сега всичко се беше стопило като снега, опарен от внезапното силно слънце на пролетта и беше изтекло от капчуците на живота към черната земя, откъдето връщане нямаше…

——————————

Калимана - кръстница. бел. авт.