PANTA REI
PANTA REI
Всичко е толкова просто: върви и изтича водата.
И коренът с тънки мустачки във бучката пръст се е вплел.
Ще нощува крайбрежната птица на отливен камък -
с крак в морето, крило на брега.
Как върви, как върви и изтича водата
до зеления камък в подводния, фосфорен плюш,
до филиза на бучката пръст като дъх преминава,
до самотната птица, до нейния сън от пера.
Как върви, как върви и изтича водата
и преди Хераклит и след него - към всичко тече.
Лее звън на вериги и винчове звънки издига,
трополи към работния ден
със обувки, сандали и боса.
Тя върви със реки пълноводни,
в дълбоки канали се стича,
свети в сълзите, в струйката пот по лицата расте.
Тя тече все така. Все така - не изтича.
Зрее дълго във капката дъжд, напоила земята,
тънка жица свалила от облака, тъмен и строг.
И с окото си светло в земята отгоре наднича
този истински, вечен и праведен Бог.
КЪЩИ
По крайбрежните улици къщите
са огромни закотвени бригове -
многомачтови яхти, заседнали
в плитчините на близките плажове.
Разноцветно изпраните утрини
опват с вятъра тънко въжетата.
И стоят неизменните гларуси
по високите съмнали мостици
на комини и вятърни мелници.
Мои, вий неоттплаващи кораби
с най-добрите в света капитани -
стари къщи - не вдигайте флагове
над морето на тихите улици.
Върху морското дъно забравени
спят обрасли в треви бригантини
и далечни понтийски фрегати.
Но гласът на замлъкнали склянки
още вика мъже и моряци.
Затова нека остро се вреже
моят кораб в съня на водите
и, преминал през сто хоризонта,
да се спусне във нови пространства.
Нека гларусен вик като вятър,
ослепял за уютния покрив,
в нови пътища вечно да странства.
МОМИЧЕТА В СЪНЯ МИ
Като мадони хубави сте всички,
ти хубава, по-хубава от тях.
Говоря със заекване, на срички,
от обич, от стеснение и страх.
И нищо не успявам да ти кажа -
стопявам се, безгласен, тих и пуст.
А знаех всички думи, даже
понякога ги казвах наизуст.
Но вятър скъса тънката завеса,
изчезна всичко, вдигна тъмен прах.
Сега не знам мадоните къде са,
но знам, че ти си заедно със тях.
Сънят се свърше. Крехкото глухарче
издуха свойто облаче от пух.
Звъни звънецът. Буден съм, макар че
се правя във леглото си на глух.
НА СИНОВЕТЕ МИ
И след мен денят ще започва от тук -
от поклона голям на небето.
От червения кръг, който идва без звук
и събужда бъбриви врабчета.
А в бургаските улици като във храм
ще минават момчетата мои.
Имена съм им дал, но все още не знам
ще им дам ли пътеките свои
и тревожния в утрото гларусов вик
над привидно спокойните къщи,
и сълзата, която до болка тежи,
но не бива назад да се връща.
Ще им дам ли ръката на нощния град,
уморена от труд и от грижи,
големия свят -
във който да могат да виждат
светлината по-остра от връх на игла
и така разточително крехка,
в домовете им будни достойни легла
и тъга след неволната грешка?
Ще успея ли аз да засея пред тях
непреклонни под вятъра мачти,
хоризонти, които се вдигат без страх
и дълбоко замислени крачки?
Аз съм длъжен и трябва да мина от тук
към безкрайното тяхно начало.
През червения кръг, който идва без звук
и прилича на утро изцяло.
През бургаския дъжд, който тихо вали
и се спира във звънки капчуци.
Две момчета ще минат от тука. Дали
ще ме чуят в далечните звуци?…
ФРАГМЕНТ
Квадратното небе улавя птица,
на то не може птицата да спре
Във рамката на тихия прозорец
остава опустялото небе.
БОЛНИЧНАТА СТАЯ
На д-р Данчев
На пръсти в коридорите минава
почти неуловима тишината.
И толкова е тихо, че усещам
паническия бяг на свойто тяло.
На бялата възглавница ще свърши
или пък ще започне отначало
животът ми, затворен в стъкленици,
с невидими метални остриета.
Съседното лекло съвсем утихна -
парче от лейкопласт върху гърдите
с написано набързо дълго име,
а след това -
леглото става равно.
Ужасна диалектика във твоите
безсънни нощи и телефони,
във нощите, в които ти самият
умираш край угасващия болен.
Движенията, алгебрично точни,
пулсират тихо в болничната стая
и скалпелът струи стерилно светъл
в човешкия си път така безкраен.
И аз се чувствам изведнъж виновен
в тревогата ти и взривен от нея
през болката си трябва да извикам:
- Повярвай, докторе! Ще оживея!
АВТОПОРТРЕТ
Винаги - някъде на последния ред -
полузатрупан от тишина,
полуработник, полупоет,
полусянка, полусветлина.
Изостанал здравата, сред шума на обоза,
до главините влязъл в калта.
Каква безмилостна метаморфоза
между живота ми и смъртта.
И кой го е еня, че съм спънат от болка,
че изоставам без своя вина.
Ще ме забравите всички и… толкова,
само първите са имена.
И в тишината във мен ще забие
неочаквано яростен зъб.
Вие сте първите, първи сте вие,
но ви обръщам гръб.
Нека падам, нека пак да се вдигам,
нека вървя от умората сляп.
Аз съм последен, аз съм безименен,
нося огън наместо хляб.
ПЪТ
Достатъчно стоях встрани и гледах:
мушици златни - капчици с криле,
на гущерите хладното спокойствие от камък
и плахото им бягство сред тревите.
На хвърлей само, в ниското, е пътят.
Под гумите на тежката кола изригна куче:
в канавката е дрипавото тяло, а сърцето -
червена топка - скачайки, пулсира
и дълго още следва камиона.
Не е далече пътят. Ясно виждам
как скоковете безнадеждно стихват
и кървавите точки по асфалта
се сливат в точка с мъртвото сърце.
На хвърлей само, в ниското, е пътят.
Тъмнее като нощ, в която бягах
далече от ръцете на жена.
И колкото отивах по-нататък,
доказвах сам безмилостното бягство.
Достатъчно стоях встрани и гледах:
на хвърлей само, в ниското, е пътят.
БРЯГ
Величествени кейови стени със тъмни зидове,
препълнени хангари и отвесни
вериги котвени, с охлузени въжа,
с неравни, тектонични вълноломи,
с отчетливо тиктакане на токчета,
с нехайни стъпки на жени и на моряци,
със кучета бездомни край сандъците,
ухаещи на път и портокали,
със болка и надежда, и сълзи -
покачващи нивото на водата.
Това е всичко. Как прилича
на някакво пристанище човекът:
с нозе - на този бряг завинаги,
с душата си - във други светове.
В СРЕДАТА НА ДЕНЯ
Ще изляза по обяд - в средата на белия ден -
и ще видя момчетата (тия малки хлапаци)
да прекосяват площада нехайни и весели.
Те шумолят като листи
във някоя градска градина
и вървят, без да знаят къде ще отидат.
Все едно: тази улица свършва със улица,
после другата почва от нея
и пак се повтаря.
Мои момчета, почакайте!
Аз ще скрия зад себе си
двадесет и седем години,
ще остана с крилата на вашите десет
и ще минем тогава
през оня далечен пазар, там където
продават и други неща
сред сергии от круши и ябълки.
А на вас ще призная:
Някога с пръстчета гладни
ние дълго стояхме пред тях,
докато малкия джоб се издуе.
Зад големия зид ме почакайте!
Ако искате с моя сигнал изсвирете,
за да дойдат и другите рошльовци
(ято малки врабци от пристанищен кей),
напрашени, защото на кея стоварват и въглища.
И не питайте нищо. Къде ще отидем - вие знаете:
тази улица свършва с морето
и другата също.
Трябват ни само дъски и ни трябва въже -
да направим най-смелия сал,
за да вържем към него морето.
А на вас ще призная:
Ние бързо израствахме някога, без да усетим,
неудържими и боси - винаги боси -
на брега, край блата и по улици.
А в лозята летеше жребецът на нашия празник
с късно лято и кичур на идващи есени.
Гласовете ни цепеха въздуха лепкав
и вдигаха цели небета жужукащи косове,
там, там, където по гладките клони
крайпътните орехи ни приютяваха.
А в лозята летеше жребецът на нашия празник
край сърдити пъдари (защо ли ни биеха?)
тези възрастни хора, които отдавна ги няма.
Старите гробища станаха тесни
и ги изместиха в другия край на града.
Още малко остава до обяд, когато отвън
ще преминете вие. И дано да ви чуя.
Някой пак е затворил вратата на моята стая,
през която гласът ви по детски наднича.