Георги Н. Николов

Всъщност, време ли е за песни сега, в българския ХХI век? Има ли място и духовността сред безоките тълпи, протягащи сгърчени пръсти към хляба и удобната апатия?

Къде е живителната сила на словото, или и тя изчезна в блатото на смешни европейски „ценности”, символистична амнезия и платено бягство от гнойните проблеми на обществото?

Не, стойностната художествена литература, в частност лириката, никога не е напускала интелектуалните барикади, нито умовете и сърцата на мислещите люде.

Тя изрича куршумени истини. Поднася сурови изводи. Раздира завесата на неясното бъдеще и слива пулса си с глухия тътнеж в низините на гражданската пирамида. Зовящ към промени и смяна на натрапени фалшиви идоли с изконните скрижали на вечността…

Малък по обем, поетичният сборник на Николай Дялков „Последният идалго”, сдружение „ХуЛите”, 2019 е побрал, както отбелязва в предговора си Ники Комедвенска, „света на обикновения човек. Свят, така изтънял от човешкото отчуждение, че почти е готов да изчезне. И все пак се спасява в едни очи - тъжните очи на леля Стана. Спасява се в буйния галоп на последния български кон, в сестрата, застанала до нас…”

Няма съмнение, че в центъра му ярко припламва тревожната обич за родината. С нейната славна история, кована през бури и неволи, но неизменно надграждана от всеотдайните ръце на изстрадалия й народ.

А днес изпаднала в тежка криза на националната идентичност: в геополитически, икономически, социален, културологичен план.

Обезлюдявана, грабена, мачкана. Превърната в нечия собственост, каквато никога не е била досега и омотана в политически доктрини сякаш в нечиста, отровна паяжина.

Патриотичният пантеон съзнателно е загърбен от висши блюдолизци, а жрец в храма му е вятърът на пустотата. Николай Дялков е верен наблюдател на случващото се и посланията му към читателите са изпълнени с болка.

Със зов към промяна на държавния модел в самата му сърцевина, защото смисълът му сега е неясен, хаотичен, антихуманен.

Стиховете на Николай са дълбоко откровени, често напомнящи епичен постамент, върху който да положим собствените си размисли и тревоги. Да отговорим на въпроса: „Какво да се прави?”, като в алегорията съзрем верния коловоз за трудното си настояще:

Да намерим стада - необяздени, диви мустанги.
Ще се върнем с тях. Да! Не търпят те в живота си пранги.
Че страната ми, знам, със коне и със меч са създали.
А със болка и срам днес броя аз едни магистрали.

И топи се, мой кон, като локва под дрипаво слънце
по неписан закон - цял народ, до последното зрънце.
Вироглав, черен кон, със очи - цвят на ден и тинтява,
през реки - милион, отведи ме, че малко остава! „Последният български кон”

В сборника на Николай Дялков като обожествен мъдър апологет, понесъл факела на гневна добрина, шества живият живот. Негова е мъдростта, родена още в незапомнени времена. Допълвана век след век, за да почука днес и на портите на нашите сърца.

Негово - правото да отделя, както плодните зърна от плевелите, истините за битието от лъжите. Нравствените бисери от калта, възвишените идеали - от подлостта и нагаждачеството, мимолетното - от глобалното.

Човеците върху грапавата му плоскост, несъвършени подобия на своя Създател, идват за кратко сред света всеки със своя роля. Моделирана от добро или зло, от стремеж към хармонично съжителство, или яростен негативизъм.

Ала всичко сътворено от нас е тленно, както и самите ни тела. Безсмъртна е само мисълта, божествена сестра на космическата вечност. Но докато още дишаме, преди последните финални акорди, с нас са пролетната младост и примирението на биологичната есен.

Любовта между мъжа и жената, светлите погледи на децата и внуците, които ще ни сменят в неспирния кръговрат на поколенията. Радваме се на красотата на природата и на нечий щастлив смях, каращ кръвта в застиващите вени да тече развълнувано-гореща.

Тогава разбираме, че основната ни мисия е да бъдем по възможност винаги и въпреки всичко - добри. Да съществуваме в мир със себе си и с околните. Да създаваме, а не да рушим завещаното ни от други преди нас.

Да, човекът е икона, изографисана от греховна святост, а в душата му се борят светлината и атавистичният мрак, борбената смиреност - с взрива на тоталното отрицание.

На кого от двата антипода ще се поклони, решава само той. А после… настъпва мигът на последната равносметка. И на надеждата, че някой ще ни помни. Но защо? Рано е още! Та нали след нощния мрак слънчевото утро отново ще разцъфне? Защото:

Приемам всичко хубаво за чудо
в калта на проклетията ни тук.
Правете чудеса - добри! И луди!
За вас ще стори чудо някой друг…

Правете чудеса - и днес, и утре!
И Коледа ще бъде всеки ден.
Започвайте деня с усмивка сутрин,
че всеки ден от Бог ни е дарен. „За чудесата”

„Последният идалго” на Николай Дялков е книга, изтъкана от искреност, дълбоки психологически прозрения и верни наблюдения за България и хората й днес и сега.

От прозрения за ориста им, с взидани в тях реалистични образи на „обикновени” люде и поетични щрихи за родното място.

За семейството и обичаните, любими образи и разбира се - за лудия бяг на времето, на който не можем да устоим. Политиката отсъства, отстъпила място на далеч по-значими теми.

Признавам, че с вълнение прочетох всички включени тук творби, а и рядко някой читател може да остане равнодушен пред могъщата им притегателна нравствена сила.

А това е най-ценната награда за всеки автор, нали?..