Георги Зарчев

Има роман на  Ремарк с подобно заглавие. „Време да се живее, време да се мре”. Винаги съм се възхищавал на таланта на този невероятен австрийски писател, разказващ увлекателно за прости и същевременно необясними неща като любовта, изкуството, войната и смисъла на живота. Героите от книгите му, независимо от това дали населяват Париж, Берлин, Виена или луксозни курорти  в Швейцария, също като автора си са емигранти по убеждение и по дух. Техните хуманистични идеи са валидни за цялото човечество и не познават географски и времеви предели. Спомням си как веднъж, когато нарекох резултата от моите скромни епистоларни усилия ремарки, собственикът на вестника, в който ги публикувах ми позвъни, за да ме информира:

- Последният ти ремарк беше много странен!

Не само той, но и други мои интелектуалци мислеха, че приумицата ми „ремарки” е множествено число на думата в мъжки род и че фрагментите, които пиша съм наименувал на големия австрийски белетрист. Отделен е въпросът, че тези хора може освен всичко друго и да са твърдо убедени, че Ерих Мария Ремарк не е мъж, а жена. Прочее за всеки случай здравословно е малцинството да се съобразява с невежеството на мнозинството.

Като дете живеех в хубав хасковски квартал, намиращ се недалеч от центъра, чист и тих. Понякога, връщайки се от тренировки по баскетбол късно вечер минавах по улица „Константин Величков”, където един съсед бе преустроил гаража на кооперацията, в която живееше в ателие. Дори веднъж се случи зад полупрозрачните завеси да съзра как домакинът - мъж с поддържана брадичка тип „катинарче” вдигаше наздравица сред своите гости по повод на някакво тържество. Минаха още години и започнах работа в прокуратурата. В ресторанта в приземието на съдебната палата често обядвах с колеги. Там млади художници излагаха свои картини. Не бяха нещо особено, но аз започнах да купувам творбите им, защото исках да притежавам нещо, което да поставя върху стените в жилището, което обитавах. Друг беше въпросът, че за разлика от картините, стените не бяха моя собственост, защото живеех под наем. Така изневиделица и постепенно у мен се роди една колекционерска страст, която и до днес поддържам в съвсем скромни мащаби. Започнах да се интересувам от работите на местните художници, а и те самите ме заухажваха плахо с надеждата да ми се понрави нещо тяхно.

Имах представа от творчеството на Румен Гаргов - някогашният ми съсед, край чието ателие минавах като ученик на път към дома си. Знаех, че работи най-вече графика и бе доста добър в тази област, защото идваше от карикатурата, която бе първата му голяма любов. Помолих една позната, уредник в местната художествена галерия да ме запознае с него. В един пролетен следобед с навъсено небе тя ме заведе в двора на добре известната ми къща и ме представи на художника, след което си тръгна веднага, защото имала куп задачи за вършене. Беше удобен ден да бъда запознаван с когото и да било. Тъкмо бях затворил едно незаконно казино в града и местните медии тръбяха името ми. Гаргов ме покани в ателието си, застана зад статива си и започна да маца с четката, докато си говорехме с него. Имах чувството, че този човек ми е близък от сто години. Не само защото без друго отдавна го познавах по физиономия, но и заради таланта му изключително бързо да стопява дистанцията между себе си и другите. По някое време в ателието се появи Иван Чаушев. Човекът, който не можеше със сигурност да определи сам себе си дали е актьор или художник, може би защото бе дилетант и в двете неща, носеше със себе си статив и няколко пейзажа с още незасъхнала боя. Той остана около половин час, побъбри с нас и после си тръгна. След това Гаргов ме покани на втория етаж у дома си, за да мушнем, както той се изрази по една ракия. Някак между другото домакинът ми подхвърли:

- Не знам какво мислиш за работите на бай Иван, ама мен нещо хич не могат да ме развълнуват.

Оказа се, че мненията ни съвпадат напълно и това сложи началото на приятелството ми с художника. Впоследствие често се отбивах в ателието му и един ден направих откупка на  негова картина, която преди това бе изложена в „Дома на хумора и сатирата” в Габрово. Казваше се „Природолюбител” и представляваше весел човек в пъстра парцалива дреха, наподобяващ малко на градинско плашило. Въпреки че художникът отрече, аз видях някакъв елемент на автопортрет в образа на героя от масленото платно. Гаргов дойде на гости у дома, избра мястото, където да окачи картината и собственоръчно заби с чукче гвоздея на стената. След това пред запалената камина останахме дълго и говорихме за живопис. В един момент Гаргов вдигна чашата си към лампата, погледна ме през пречупените лъчи на питието си и ми призна усмихнато:

- Знам, че ти се вижда скъпа картината ми. И на мен, честно казано, моите неща не ми се струват евтини… Дип, че сам си ги рисувам, та ми излизат без пари.

Отношенията ни с Гаргов се задълбочиха. Често ходехме в къщата на художниците- възрожденска сграда с уютна малка кръчма, за да мушкаме по някое питие и да си говорим за изкуство. С известна неохота Румен се съгласи да стане председател на дружеството на хасковските художници. Рисуваше му се и не му се занимаваше твърде с администриране на творческия съюз, но прие, защото знаеше, че никой друг няма сериозно да се нагърби с тази задача. Един ден  през пролетта на 1996 г. , когато вече бях излязъл на свободна практика като адвокат, той ми се обади по телефона и ме покани да се видим на кафето на терасата на Бизнесцентъра, където се намираше кантората ми. Приятелят ми си поръча водка и кока кола и смеси в една чаша напитките си. Никога не съм харесвал тази комбинация, а и имах още куп работа за вършене, поради което се задоволих с едно кафе. Румен ми обясни, че иска да го консултирам във връзка с възможността да се направи договор за съвместна дейност с един хасковски бизнесмен. Дружеството на художниците да му даде да стопанисва клуба им във възрожденската къща, а те да вземат някой лев срещу това и да могат там с отстъпка да консумират храни и напитки. Съгласих се да помогна със съвет и се разбрахме следобеда да се видим в ресторант „Жаравица” край Градската градина, за да се запозная с документите.

В звездната майска вечер с дъх на люляков цвят бяхме приключили с деловата част на срещата си с Румен и  пиехме водка със съзнанието за изпълнен дълг. След малко в ресторанта влязоха скулптура Господин Тенев и художника Димитър Филипов. Поканихме ги на нашата маса. Гуспата познавах от по-рано и харесвах скулптурите му на Дон Кихот и Санчо Панса, за  които не можеше да намери купувачи. Митко Филипов виждах за първи път. Стана дума, че на следващия ден  Гаргов ще пътува до София, заедно с бизнесмена, кандидат да вземе клуба на художниците, за да съгласуват нещата с централното ръководство на СБХ. Познавах  човека, който искаше да наеме къщата на художниците. Казваше се Митко Проданов и когато правеше първите си стъпки в производството на хляб с основаната от него фирма „Тракия комерс” ползваше услугите на жена ми като правен консултант. Щом обаче тя излезе в майчинство, той нае друг колега и повече никога не я потърси, което доведе до известно охлаждане на взаимоотношенията ни, макар да проявявахме учтива любезност помежду си. Стана дума, че Митко Проданов бе любител на високите скорости. Самият той прекаляваше в това отношение зад волана, а сега ползваше за шофьор един бивш автоинструктор, който вземаше разстоянието от Хасково до София за по-малко от час и половина. Като по наклонена плоскост разговорът ни тръгна в посока да обсъждаме катастрофи. Всеки от нас разказваше по някой пътен инцидент, от който геройски се е спасил на косъм, а Димитър Филипов извади от чантата си няколко снимки на смачкания си до неузнаваемост вехт мерцедес, с който преди години бе претърпял произшествие. Художникът ни уверяваше, че високите скорости не го плашат, а въодушевяват и би пътувал с Румен утре до София, ако има възможност. След малко като по поръчка в двора на „Жаравица” влезе самият Митко Проданов, придружаван от началника на районното полицейско управление Фердинандов. Познавах и двамата и ги поздравих. Гаргов се обърна към бизнесмена и го попита има ли нещо против утре при пътуването да вземат и Митко Филипов да ги придружи до столицата. Проданов утвърдително кимна с глава:

- Ще идем и ще се върнем за нула време.

Поговорихме още малко на масата, след което си тръгнахме като Румен ме покани да го посетя в ателието му. Там той отвори една нова бутилка водка „Царевец” наля по-малко на двама ни и взе една картина от пода, подпряна обратно на стената. Сложи я на статива и я обърна с лице към мен. Беше я завършил съвсем скоро. Бе странна работа, странно бе и името й: „Кучешки понеделник”. На върха на една отвесно поставена греда бе сложено колело от каруца, на което с въжета през кръста бяха навързани няколко кучета. Колелото се въртеше в кръг като люлка със синджири от онези панаирджийските, а кучетата имаха учуден и уплашен вид. Сюжетът на творбата ми се видя някак нереално мрачен и ужасяващ, въпреки майсторското изпълнение. Художникът ми довери, че е изобразил някакъв празник, който се провежда в град Лъки, в Родопите, където има обичай на подобно съоръжение да връзват и въртят кучета до умопомрачение. На забележката ми, че това е доста злокобно, Гаргов отвърна, че на него също не му харесва цялата тази работа, но рисува нещата такива, каквито са. Постоях още малко и след това тръгнах да си отивам. Приятелят ми взе от масата една рекламна картичка за предстоящата му изложба в Димитровград, написа на нея: „На моя приятел Георги Зарчев!”, постави дата 13.05.1996 г. и ми я връчи. Всичко това ми се видя съвсем неуместно - с Румен бяхме достатъчно близки, за да бъдат излишни такива официални посвещения, но отдадох постъпката му на изпития алкохол. Излязох на улицата и първия ми порив бе да хвърля в най-близкия контейнер за смет картичката, но нещо ме накара да се въздържа и да я отнеса у дома.

Следващия ден прекарах улисан в разни служебни задачи и ангажименти. А на по-следващия, сутринта, когато се върнах в кантора от съда, където направих няколко справки, жена ми ме попита:

- Чу ли за Митко Проданов?

- Какво да чуя?- сподавено отвърнах аз.

- Загинал е вчера в автомобилна катастрофа на магистралата. Обърнал е една товарна „Шкода” пълна с мраморни блокове. Шофьорът също не е оцелял, както и двамата на задната седалка, които още не могат да бъдат разпознати.

Нещо ме стисна за гърлото. Трябваше да седна на стола зад бюрото си. След това помолих съпругата си да излезем навън. Вървяхме дълго и аз и обясних кои са другите две жертви. Седнахме на масичка отвън в ресторанта „Кметската къща”. Без да питам жена ми направих поръчката. Когато сервитьорът донесе  напитките ни, ги смесих. Но в моята чаша освен водка с кола, усетих и соления вкус на сълзите си.

Следобеда влязох в ателието на Румен. Беше мъртво като него самия. Нямаше и следа нито от статива, нито от „Кучешкия понеделник”, вместо тях видях ковчега му, в който положих цветя. Побързах да изляза навън и на улицата пред къщата застанах до Гуспата. Скулпторът пророни тъжно, без да ме поглежда:

- Ама какви глупости си говорехме онази вечер в ресторанта. Все едно предизвиквахме съдбата.

Ето такива работи. От момента, когато се запознах с Румен Гаргов, до момента в който го загубих завинаги изминаха точно четири години. Малко ли е много ли е? Време за срещи и време за раздяла. Някои неща оттогава са се променили. Къщата на художниците вече не е непретенциозно заведение, а култов ресторант, на който един от съдържателите е Даниел  Гаргов - синът на моя приятел. Междувременно се сдобих не само с доста по-ценни картини от онези, които купувах като прокурор, но и със собствени стени на жилище, на които да ги поставя. Гуспата отдавна вече не прави непродаваеми статуи на Дон Кихот и Санчо Панса. Вместо това твори с размах кичови монументи на баба Яга и мустакати хасковски кауни - безвкусици, които общината охотно му плаща, за да ги поставя на лични места в центъра на Хасково. Със съпругата ми вече не сме заедно. Разделихме се, но в редките моменти, в които посещавам апартамента ни, установявам, че картината на Румен все още виси на стената, на мястото избрано от него за нея и окачена вероятно на същия гвоздей, който той собственоръчно заби с чукче. И макар добре да си спомням, че приятелят ми отричаше всякакъв елемент на автопортрет в творбата си, все ми се струва, че човекът с грижливо поддържаната брадичка и странната си дреха на цветни кръпки го наподобява по един несъмнен начин. Само дето не съм съвсем прав, че прилича на градинско плашило, защото на рамото му доверчиво е кацнала птица. Не знам дали има някаква символика в това или по обичая си и в тази своя картина, както в „Кучешки понеделник” Румен Гаргов е нарисувал нещата такива каквито са - едновременно весели и тъжни, едновременно прости и необясними. Също както времето, което ни е отредено да живеем и моментът, определен ни да умрем.