Никола Иванов

Самото заглавие „Душата - горе!” на стихосбирката на Мина Карагьозова говори за същността й. В творбите става дума за духовност, за въздигане, за възвисяване. Много от стихотворенията говорят също със заглавията си: „На моя светец”, „Да погледнем към небето”, „Вечност”, „Мисия”, „Възпоменание”, „Молитва”, „Прошка” и т.н. Затова ще започна с въвеждащото стихотворение „Душата - горе!”, което е избрано за заглавие на поетичната книга:

Залягам ниско под приятелски куршуми
и падам с тежки рани от ножове…
За доноси приятелите острят думи,
за мен са изкопали множество гробове.

Но жива съм, по дяволите - рано е
за мен за опела и панихиди!
Изтупвам пак крилете си продрани,
надигам се, изправям се и литвам!

Нагоре - пак към висините звездни!
Главата дръж високо при високите си мисли.
Запомняй радостта и и болката - да не изчезнат…
Душата - горе! Животът ни е звездна мисия!

Ключовите думи и изрази „крилете”, „полет”, „светло”, „висините”, „излитам”, „нагоре” говорят за летене, за полет на духа, за духовност. Макар че стихотворението започва тежко и драматично, постепенно духът на лирическата героиня се въздига и полетява в космическите простори. Настроенията и душевният полет продължават и в „Реката”:

Сънувам реката - пак тя ме издига нагоре,
окъпва ме бавно в лъчи и във валса на Щраус.
Танцувам и плувам без страх, без тъга и умора.
Ликувам в съня, в първозданния хаос.

Поетическата молитва на лирическата героиня е изпълнена с благодарност към Бог, че я е създал да обича нежно, да прощава, да е великодушна, да не таи в сърцето и душата си омраза, да е милостива. В творбата авторката си прави самохарактеристика. Тя се осланя на Него и това я прави силна, помага й да устои на житейските несгоди. Рефренът в „Да погледнем към небето” е самото заглавие, то е зов към духовност.

В лириката на Мина Карагьозова се наблюдава движение от социалното към екзистенциалното, до екзистенцията тя достига през социалното. Поетесата изпитва особена привързаност и нежност към бащата и майката.

На бащата са посветени няколко стихотворения. „Баща ми храни гълъбите в парка” е първият и финален стих в „Благовещение”. Бащата е духовен човек, той общува с летящите гълъби, душата му се рее в космическия безкрай.

Драматично е „Вечност”, свързано с гроба на бащата. Паметта за отишлия си баща е най-важна, защото ще го има, докато има памет за него. „Татко” е прочувствено стихотворение за бащата и майката. Със смъртта им си отива и техният свят, който за лирическата героиня и бил по-добър от сегашния.

„Мамо” говори със заглавието си. Всеотдайна до обреченост към рожбите си е майката. В „Прошка” Мина Карагьозова съветва сина си да прости на бащата, който ги е изоставил.

Във „Виждам” синът отлита от гнездото, но лирическата героиня не го изживява драматично или трагично, защото това е естественият ход на живота. „Камъче от бащината къща” говори със заглавието си.

В „Обетованата земя” поетесата скърби за емигрантите, а асоциацията със „Стопанинът замина за Америка” на Далчев е естествена. „Коне и дух” е посветено на Добромир Тонев и асоциативно е свързано с рано отишлия си значим поет. Неговият стих „След тебе злото диша като хрътка” Мина Карагьозова перифразира в „И като хрътка диша злото”, появяват се и Колхида, Разпятието, които са символни за Добромиртоневата лирика.

А „Реквием за дървото” асоциативно ни напомня за „Изсичането на лонгоза” на Андрей Германов. За поезията на поета съдим и по творческите му пристрастия, по любимите му поети и хора на изкуството.

За Мина Карагьозова освен тези, за които стана дума, трябва да прибавим и други, които срещаме в стиховете й: Ботев, Яворов, Дора Габе, Веселин Ханчев, Иван Николов, Едит Пиаф, Пако де Лусия, Орфей, Гриша Трифонов… По-важното е, че Мина Карагьозова е намерила свой собствен глас и израз.

В редица творби на поетесата става дума за Доброто и злото и вечната борба между тях за надмощие в душите и сърцата на човеците. Лирическата героиня страда от потъпкването и унизяването на доброто, боли я, когато злото взема връх във вечния двубой между тях.

Силна е екзистенцията в поезията на Мина Карагьозова. Понякога усеща живота си като Ад, подобно на Яворов. Тя често размишлява за смъртта. В последна сметка смъртта е преселение в по-добър свят, тя е Светлина за лирическата героиня на поетесата. Тя се стреми към самопознанието в „Лято”.

Лириката на Мина Карагьозова е дълбоко хуманна. В „Не, не съм съгласна!” тя иска да възкреси и предаде на хората:

Човечност и Достойнство. Морал,
Истинска Човешка Самоличност
за малката мушица - еднодневка,
наречена Човек!

За хуманизма в тази лирика говори и силната социална чувствителност на поетесата. Това се усеща впечатляващо в творби като „Бездомникът”, „Цената” и други. Поетесата мечтае за един по-хуманен и чист свят и живот („Спасение”). Болезнено изживява предателството в „Самоанализ”, псевдоприятелството в „Перпетум мобиле”. „Аз съм скръбна и бяла” - споделя поетесата в „Белота”.

Като всеки поет и любовната тема е намерила своята лична интерпретация в стихове на Мина Карагьозова. Но тя се интересува повече от любовта в универсалния й смисъл. В личния си живот тя по-често се чувства самотна, защото животът на твореца предполага самотата.

Мина Карагьозова често използва оксимороните, чрез тях тя постига широта и обемност на стихотворенията.

Посланията и идеите в стихотворенията на Мина Карагьозова са изразени спонтанно, откровено, автентично. Тя не усложнява умишлено поезията си в композиционно и формално отношение, което обаче не е за сметка на поетичността им.

Емоционалните откровения в нейната поезия са израз на лично преживените и изживени драми, те са естествени, без преиграност и поза. Стиховете й са изпълнени с болка, тъга и самота, които са резултат на изпитаните лични разочарования и удари на живота.

Затова звучат изповедно и им вярваме, срещат нашето разбиране, съчувствие и съпреживяване. Мечтае за един по-добър, справедлив, хармоничен и хуманен свят, без злоба и омраза, хората да са по-състрадателни към болките на другите.

В лириката на Мина Карагьозова ще открием болката и кризите в интимния й живот, но тя не се предава, не проси благодеяние или милост, бори се с фалша и лицемерието, които среща в живота.

Вълнува се от най-тежките въпроси на човешките взаимоотношения. Почти всяка творба от стихосбирката стои под знака на будното обществено и нравствено съзнание на поетесата.

Конфликтът между идеал и реалност, разочарованията, ударите на живота и огорченията са в основата на нейната лирика. Но независимо от душевните си рани Мина Карагьозова не допуска да я завладее отчаянието, защото носи в сърцето и душата си любовта към живота и човеците.

Въпреки всичко в „Следа” заявява: „Оставам тук, ще живея, ще бъда!” Това е така, защото във „Виртуален романс” тя споделя: „Бог е в мен”. Нейният идеал е Бог и тя следва неговите съвети и напътствия, търси неговата опора в живота и творчеството. Богородица за поетесата е майка.

С поезията си Мина Карагьозова доказва, че интимната и гражданската поезия са неотделими, независимо коя надделява в конкретната творба. В стихотворенията й се съчетават любовни, разнообразни сърдечни чувства и вълнения, социални и граждански мотиви, докосва жизненоважни въпроси на делника.

Мина Карагьозова не допуска в стиховете й да я завладее публицистиката, винаги в поезията й ще открием поетичност и метафоричност. Тя успява да придаде на стиховете си поетична енергия, внушенията и посланията им са ясни и категорични.
Ще завърша с финалното стихотворение от сборника „Тъй както живях”:

За какво, за кого и как да се пазя,
да крия запаси от топлина?!
Нека съм грабена, любена, мразена,
боготворена, презряна, но жива жена…

И на Страшния съд, предчувствам и зная,
ще посипя главата си с пепел и прах,
ще скъсам ризата си и ще се покая…

И пак ще живея тъй, както живях!

И Мина Карагьозова заявява като любимата си Едит Пиаф, че не съжалява за нищо.

——————————

Мина КАРАГЪОЗОВА, „Душата - горе!”, стихове, Изд. „Български писател”, София, 2019 г.