ВАЛЯ БАЛКАНСКА
Беше август 1998-а. Рожен - един век след първия организиран фолклорен събор. Обстановката бе необичайна, както всичко тук е необичайно: хората, планината, слънцето. Сто и двайсет хиляди съборяни бяха дошли да чуят песните на България. Да преживеят онзи неповторим миг, случващ се само на Рожен.
Голямото чудо и на този събор беше оркестър „Сто каба-гайди” и певицата Валя Балканска. Цял ден гайдите, песните и танците издуваха небето над планината. Носеха славата на родопската песен от тук до края на света.
В късния следобед, когато боровете издължиха своите сенки, а естрадите прекъснаха концертния хоровод, над поляните затрептя интродукцията на тишината. Слънцето изтече зад хоризонта, а планината и хората тръпнеха в очакване на „Звезден Рожен”, спектакъл, сътворен от най-добрите певци на Родопа - Надежда Хвойнева, Валя Балканска, Бойка Присадова, Христина Лютова, Младен Койнаров, Георги Чилингиров, Румен Родопски…
Настана вечер. Звездите блясваха една подир друга - небесните на небето, песенните - на Рожен. Музикалният бент се отприщи и от небесния лоб се понесе мелодична река, за да напои вселената с възторг.
Множеството се разлюля като море. Тогава видях сто и двадесет хиляден хор как пее „Девойко, мари хубава, сипи ми вино да пия”, „Соньо, ти, мой соньо”, „Рипни, Калинке”… и как плаче, когато в нажежения мрак прозвуча „Излел е Делю хайдутин”.
Ала най-интересното предстоеше. В средата на нощта, на финала на концерта, след деветдесет дни безводие, небето забуча, както бучаха поляните. Трясваха гръмове, горяха светкавици, кипеше ослепителен фойерверк над музикалната седловина. На връх планината кънтеше сърцето на България, а Валя Балканска отпяваше:
В селоно имам две лели,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почорните…
Светкавиците й светеха, гръмовете й пригласяха. Сто и двадесет хиляди души, мокри до кости, пееха заедно с нея, без да се питат кой кой е.
Спомних си за събора, защото Валя Балканска беше в навечерието на своята 70-годишнина. Шестдесет и две тя е на сцената. Певицата е родена на 8 януари 1942 г. в махала Лагът - седем къщи под връх Ком, недалече от изворите на река Арда. Валя е обикновена, талантлива и силна като земята. Често споделя: „Аз съм дете на Родопа и само Слънцето стои по-високо от моята България”.
Сложната съдба на този край слага отпечатък върху житейския и творческия й път. През 1944 г. вихрушката на войната отнася баща й на фронта. Два месеца след деня на раздялата той загива край с. Страцин (Македония). Смъртта разкъсва семейството.
Многолюдният дом осиротява. Майка й се омъжва повторно и ражда седем деца. При игра с огън, брат й запалва къщата на пастрока. Това принуждава дружината да зимува в колиба извън махалата.
Валя се разболява от двойна пневмония и едва не умира.
Сирашката участ впряга децата в работа още от малки. Като най-голяма от всички, тя меси кал, зида стени, маже дуварите на изгорялата къща, дои кравата, товари мулета, копае и сее, носи чували на гръб… Когато тръгва на училище, майка й й ушива рокля от лъскав плат за дюшек, даван по два метра наряд на семейство.
Първите й учители са Мария и Петър Бечеви. На 24 май 1950 г. Валя Балканска стъпва за първи път на сцената. Когато застава пред своите съселяни, изпълнили от край до край читалищния салон, тя се уплашва и бяга зад завесата.
Там е учителят Бечев. Той я извежда пред публиката и я държи за ръка, докато запее. Вместо една, Валя изпява три песни. Така тръгва малката и крехка девойка от махала Лагът към славата на родопската песен.
През 1960-а се явява на конкурс за хористи в ансамбъл „Родопа”. Пее блестящо. „Беше огън момиче! А гласът й, гласът й искреше!”, ще признае по-късно маестро Атанас Капитанов, дългогодишен ръководител на Ансамбъл „Родопа”.
Интервюират я от местния вестник „Родопски устрем”, викат я на запис в градската „радиоточка”, поздравяват я победители и победени… До вечерта Валя Балканска става „звезда”, но от това не следва нищо добро. Майка й не дава да се издума за работа в Смолян. За да я спре, изнася дрехите й на двора, насича ги върху дръвника и ги запалва с газ.
„Аз стоях на входната врата на къщата - разказва Валя - и гледах как горят роклите ми, елеците, чорапите. Сълзи капеха от очите ми, но те не можеха да изгасят огъня, който изпепеляваше част от моя живот… На 15 февруари станах рано - продължава своя разказ певицата, - никой у дома не беше мигнал през цялата нощ. Измих лицето си на чешмата в двора, нагласих разпилените си коси, взех бохчата с надежди и поех към с. Арда. В шест часа тръгваше автобусът за Смолян. Вместо „Отивай със здраве!”, зад гърба ми изсъска маминото проклятие: „Мравките да ти носят най-голямото парче хляб!” Но аз не я съдя. Въпреки че ме кълнеше, знаех, че тя ме обича, както всяка майка обича децата си”.
Заедно с Надежда Бочукова, Бойка Присадова, Шинка Суркова, Соня Чепишева, Димитър Петковски, Михаил Истрефов, Димитър Гривин поставят началото на ансамбъл „Родопа”.
Първата мащабна изява на нейния неповторим глас е на Рожен през 1961 г. Това беше първият организиран фолклорен събор. Бях очевидец и макар още деветгодишен, силно ме впечатлиха различни съборянски подробности, които помня до днес. Помня и гласа на тази велика жена.
Край естрадата минаваше стадо овце. Цонкаха чанове, лаеше куче. Нагизден с деверски пояс и гега в ръка, овчар стъпваше тежко встрани. През това време в небето трептеше изразителен глас, който разказваше приказката за овена - вакъл и каматан, и за неговия сайбия. Песента се свързваше с живота. С величието на Родопа. С духа на Орфей.
Тогава на подиума излязоха сто гайдари, всички в традиционни костюми и шарени гайдуници. По даден знак надуха меховете и пуснаха ручилата. О, небеса! Над поляните гръмна нечувана музика. Тя разлюля планината, притихнала в наслада от тайнството, наречено изкуство. Аз не бях виждал гайда, а тук слушах сто. Слушах ги и усещах как Родопа пее с тях, как огромните дървета наоколо са гайдар до гайдар.
Музиката ме зашемети. Пренесе ме в онова състояние на превъзбуденост, когато децата усещат, че не стъпват, а летят. Вече знаех, че съм видял първото чудо в своя живот.
Но това не бе всичко. Дикторът покани на сцената млада певица. Пред гайдарите се изправи красиво момиче, нежно като есенен минзухар, облечено в родопски костюм. Валя Балканска! Никому неизвестна, все още подвластна на селската си наивност, плаха, по-скоро страхлива, за нея всичко се побираше в една-единствена дума - бъдеще. Запя „Излел е Делю хайдутин”.
Пиринченият й глас полетя над главите на хората, издигна се в небето, наелектризира въздуха. Прекрасен глас за прекрасна песен. Морето занемя. Съборяните се поглеждаха едни-други, питаха коя е тази певица. Някъде гръмна пушка. До мен възрастен мъж се провикна: „Господ да те брани, дете!”, и се разплака. А Валя пееше:
В селоно имам две лели,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почорните…
„Делювата” препускаше с вятъра като копнеж. Тя бе концентрирала в себе си любовта и надеждата, истината и заблудата на поколения българи, дошли тук да чуят гласа на Родопа. Да запеят песни, които живеят извън времето. Песни, превърнали се във време…
Валя покори всички. Окуражена от гледката (сто хиляди души пред нея), от кипналите им очи и аплодисментите, тя се освобождаваше от страха, ставаше господар на емоционалния взрив.
И вече нищо не виждаше освен небесата и онзи тристагодишен орел, който люлееше с крилете си песента. Последен куплет, отсвир на гайдата на Димитър Петковски, припев и - вълнолом от овации. Валя наведе глава в поклон, усмихна се триумфално, избяга от сцената. Аплодисментите гърмяха след нея, изригваха на талази и се сливаха с ехото, взривило всички сърца.
На Първия национален събор на народното творчество в Копривщица през 1965-а Валя Балканска грабва голямата награда и акъла на многобройната публика. Зареждат се повече от 4 000 концерта и близо 900 000 км път из България и по света. И милиони приятели на народната песен.
На 27 юни 1968 г. в с. Арда пристигат Етел Райм и Мартин Кьонинг от Етнографския център в Ню Йорк, за да запишат баладата „Излел е Делю хайдутин”.
„Когато се обърнахме към Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина - разказват американците - и предложихме да издадем две плочи с българска народна музика за западна публика, посъветваха ни да не записваме Валя, а други певици. Ние настоявахме, бяхме я чули в Копривщица и не можехме да се лишим от феноменалния й и неповторим глас”.
43 години след записа, на 27 юни 2011 г., в Смолян дойде Мартин Кьонинг - човекът, представил Валя Балканска пред американската публика. „Видях я на събор в Копривщица през 1965-а. Тогава Валя беше на 24 години.
През 1966-67-а отново се върнах в България и обходих цялата ви страна. Записвах песни и танци, снимах етнографски шедьоври, възрастни селяни и деца, които живееха с фолклора. Тогава направих запитване до българските власти - сподели Кьонинг пред смолянчани - ще получа ли подкрепа да запиша фолклорна музика от български села.
Но поставих условие - аз да реша кои песни и кои изпълнители да представя в Америка. Разрешиха ми. По онова време в с. Арда нямаше кой знае какви условия. Направихме записа в една от класните стаи на училището. Тъй като гласът на Валя беше много силен, тя пееше в единия край, а гайдарите свиреха в другия”, продължаваше да разказва Кьонинг.
През 1975 г. му се обажда Алън Номакс от Тексас. Той поискал съгласие да включи песента на Валя Балканска в селекцията за междупланетната станция „Вояджър”. „Това ме прави съпричастен към този звезден проект.
А приносът на вашата съгражданка в него е гигантски”, призна Мартин в заседателната зала на Общинския съвет - Смолян.
През 1977 г. песента „Излел е Дельо хайдутин” или „Балада за една овчарка”, както я обозначават ентусиастите в проекта, е избрана между 1500 предложения от цял свят и включена в звуковото есе на Ан Друян „Шепот от Земята”.
Записано на златен диск, то е монтирано на борда на междупланетните станциите „Вояджър - 1″ и „Вояджър - 2″, за да полети към безкрая. „Делювата” е единствената народна песен от Европа, наредена до песните на Уили Джонсън, Чък Бери и Луис Армстронг, до гениалните творби на Бах, Бетовен, Стравински, до музика от Китай, Индия, Япония, Мексико… И ще лети 60 000 години в Космоса на път към звезда АС +793888 от съзвездието Малка мечка.
На 24 май 1975 г. Валя Балканска е обявена за „заслужил артист”, а две години по-късно я пенсионират и забравят.
Научно-популярната серия „Космос” на Карл Сейган, излъчена по БНТ, донася новината, че песента й за Делю хайдутин лети към безкрая. Започва да се възражда името на гласовитата родопчанка, макар да е прехвърлила петдесетте.
За славата няма възраст. Към нея се устремяват журналисти, новобогаташи, политици. Но Валя вече не е същата. Претърпяла е две операции на гърлото, получила е гуша, чувства се уморена, а трябва да започне всичко отначало.
Зареждат се концерти, интервюта, снимки, награди, пътувания… През 1996-а пее в Канада, следващата година - в Лос Анжелис. Там получава голямата олимпийска награда за изпълнение. Поздравяват я Миг Джагър и Пол Маккартни, Доли Партън и Лайза Минели. Америка я посреща като звезда.
България я обявява за най-българската певица, ЮНЕСКО - за Гражданин на планетата. Следват изяви в Будапеща, Чикаго, Йоханесбург, Кайро, Лисабон, Женева, Лондон, Москва, Прага, Сан Франциско, Токио, Фокушима…
Между всичко казано на срещата си в Смолян, в самия й край, на изпроводяк, Мартин Кьонинг подари букет цветя на Валя Балканска, прегърна я и развълнуван до сълзи заговори на присъстващите в залата:
- Госпожи и господа, аз съм щастлив, че познавам тази велика жена, дала толкова радост на нашата цивилизация. Но вие сте много по-щастливи от мен, защото живеете с нея в един град, дишате един и същи въздух, радвате се на вашата красива планина, откърмила този оригинален, този недостижим глас. Благодарим ти, Валя!
Много жени са възпети в народната песен, Валя Балканска ги пее. По един виртуозен, по един неповторим начин. Нейният глас разкрива музикалния гений на българите.
Всеки път, когато вляза в храм, когато стъпя на Рожен и наоколо зазвучат древните напеви, аз се питам: кое е по-силно в планината - религията или изкуството? И винаги откривам, че красотата стои над всичко.
Родопите дадоха на България най-романтичната и най-тъжната страница от историята, подариха й хиляди песни и един славей сред многото - най-гласовития - Валя Балканска.
Ще минат години, ще се родят нови и нови певци с още по-вълнуващи гласове, но гласът на Валя ще остане непостижим. Прекосил земното притегляне, надживял времето и пирамидите, той ще броди между звездите и ще напомня за едно племе, наричано българско.
Баладата за Делю хайдутин, родена от вярата и от надеждата на цял един народ, ще обединява хората всеки път, когато я чуят. Ще ги кара да се усещат като част от Вселената, като част от музиката, наречена Вечност.
март 1984 - септември 2012 г.
