Към 170-годишнината от рождението на Иван Вазов

Константин Еленков

…Вазов не е само „Под игото”, нито е само „Епопея на забравените”, или „Чичовци”, или „Немили-недраги”.

Вазов е и великолепен пътеписец и публицист, разказвач на злободневни истории и случки от всекидневието. Вазов е и критик, във всичките нюанси и разновидности на тази дума.

Нему са присъщи не само патетичните дитирамби на възхвала на величавите, възпяти от него битки и герои.

Той има тънко чувство за злободневното, за изкривените ракурси на цивилизацията; при това владее една ирония, която леко минава в сарказъм там, където трябва.

На излет из Стара планина, сред красивата природа край Искъра Вазов се настройва критично към грозното и нетърпимото в обществения живот: може да се каже, че природата изостря естетическото му сетиво, чувството му за ред и порядък.

Природата, според поета: “туря, от една страна, преграда между душата и глъчката на дребнавия свят, а от друга, повдига я по-високо, по-близо до неизследваните области на тайното..” /Пътеписи, Б П,1974,с. 56)

“Заедно с естеството на мястото, заедно с образа на живота, изменя се и образът на мислите ти. А мислите стават по-светли, по-чисти, сякаш вземат нещо от живота на всичко окружающе и заедно с него се стремят нагоре, нависоко, към небето - като тия букове и ели, както тия недостижими и задрямали в ефира върхове”. (с.55)

Вазов не може да скрие възмущенинето си, когато вижда, че един от спътниците му - учител-художник - е забравил да вземе принадлежностите за рисуване, докато другият, рибарят е в пълно бойно снаряжение!

Цивилизацията е проникнала и тук, във все още девствените покои на природата. Това са рекламите на една гостилница, наречена сякаш за яд на великия българин „ЕВРОПА”.

„Значи и тук - изплаква той, - и тук рекламата, фалшът, в тия девстени гори!” Аз бягам от шума й, и от праха й, от шапкосвалянията и интригите й, а тя ме преследва и тука!…”( с. 445)

В критичното си настроение Вазов не остава безразличен и към прочетеното - от нямане какво да прави изчита всичките „ритмувани и неритмувани безсмислици” из списанията, оставени в хижата за „просвещение” и занимание на туристите…

„Доживяхме и това чудо - подхваща авторът на “Люлякът ми замириса”, - имаме декадентска поезия! Чунким се изтъщихме във всички други родове поезия…”

И още:

„О, пророк Соломоне, ти, който разбираш говора на животните, би ли разумял тоя брътвеж на словесни създания?”- изплаква ревнителят на българското слово;

И още:

„Поразява човека особено едно обстоятелство. Нашите нови писатели, с малки изключения, се мъчат да пишат тъмно, съзираш едно усилие у тях да бъдат дълбоки и мъчно разбираеми”.

…”Но, - заключава Вазов, - обществото ни ще продължава да дава симпатиите си на тия, които изказват мислите си художествено и просто и не се силят да крият под мъглата на дълокомислени и безсъдържателни фрази безсъдържателността на ума и сърцето си.”

В унисон с поетовите тревоги е още една картина от същия излет:

„Шумът на реката и глухотата на вечерния час стават трагични. Духът на усамотението, на отчуждеността от света, на предвековната дивота завладява тука. На известния висок и небето бодящ обелиск (Ботевият паметник на Вола - бел. авт.) пак се е закрепил неподвижно орел, да нощува или да гледа кръгозора. Той стои там да почива, докато съвсем се стъмнява. Изваяните форми на стената се обезличават, сливат… цялата стена става един намръщен и тъмен зид, който прихлупва усоята със суровата си сянка. Звездите заблещукват на тихото небе, лъхва хладен ветрец. И сега долината е грозна и шумът на Искъра се превръща в погребален стон в тъмнината, той ехти плачевно и зловещо.” (стр. 378, пос. съч.)

Не е ли Вазов нарисувал себе си? Не е ли той този орел, дошъл тук да се освободи от бремето на поетическото бдение? Не долавяме ли някакво закъсняло ехо от Ботевата балада, във втори план макар, не подтекството, а в общия тон, в патоса и мелодиката?

Още повече, че и обелискът, юнакът „там на Балкана” и сега е при звездите, които „заблешукват на тихото небе”; и сега е „плачевно, зловещо”…

И още няколко цитата, които разкриват поета от по-малко познати страни:

„България, това е една райска градина, из която вървим мижешком, една обетована земя, в която живеем скудно”.

„На оня, комуто се иска да бъде или се мисли за поет, който може да знае наизуст целия Шекспир, а не се сеща, когато се изкачи на един връх, да вдигне в благоговейнно възхищение ръце към небето, към Оня дивен Поет, Който е създал величествения Космос, ще кажем, че той не е роден за поет.”

„Само една велика вяра, неизвестна на нашето време, е способна да внуши подобно свръхчовешко мъжество и упорство” (За свети Иван Рилски)

„Поклонниците на свети Ивана, които едно време посрещахме, като че идват от Америка, разказваха ни само за обителта на великия пустинник, но нищо за пустинята. Те помнеха чудесата на рилския чудотворец, но бяха пропуснали да видят чудесата на Бога - самата Рила.”

…И мен огромна смути тревога:
В тоя миг, помня, усетих Бога!