Йордан Пеев

Из „Филантропията на един варварин” (2019)

БОГАТСТВО

Когато легнем в дългата си нощ
и подир нас заглъхне всяко ехо,
когато на смъртта черният кош
захлупи ни и ни превърне в пепел
тогава може би ще разберем,
че всякоя омраза е излишна,
че щастието не е вял рефрен,
по който само влюбени въздишат!
Човеко мой, така ли не разбра,
че никоя любов не се купува
и времето е шеметна игра,
която и след теб ще съществува?!
Случайнико, пресичащ този свят,
живей без страх, обичай без причина
и знай, че никой не е по-богат
от купа с ябълки и кана с вино!

НОКТЮРНО

Животът е най-вечната врата,
запомнила безброй човешки стъпки.
От всичкото най-близо е смъртта,
от всичкото най-дълго ще сме мъртви.

И цял живот се лъжем, че в в пръстта
ще бъдем многоточие, не точка.
От всичкото най-страшна е смъртта
и тя не знае никакви отсрочки.

Напразно се стремим да прелъстим
Грабливата, Дантелена Принцеса,
но тя отнася ни, докато спим
и ни покрива с хиляди завеси.

А дишаш ли, прекрасен е света
и всеки миг отвежда надалече…
От всичко най-внезапна е смъртта,
затуй живей докрай… Живей, Човече!

***
Единствено смъртта е свобода,
но тя не връща никой да разкаже
дали е по-щастлива вечността,
че кой назад от хубавото бяга?!
И в сянката на този вечен сърп
вървим и приближаваме Жътваря.
Внезапна като дъжд е всяка смърт,
безкраен дъжд… И той не се повтаря!

***
Здравей, мой свят, изгарящо съвремие,
в което недостигнатото стига
да бъдем с близките кълбо от нерви
и да загърбим звездните си мигове.
Нима не виждаш, че в нас съществува
напук на туй любов… И те предрича,
че дави се не онзи, който плува,
а който го спасява с безразличие.
И този, дето в пропастта си пада,
върху ръба на тънката надежда
над себе си и тебе е минавал.
И своя Бог в очите си е гледал,
че той единствен ударите чува
на болката в сърцето му човешко.
Стори тъй, Боже, да не се страхувам
и своя път да не превърна в грешка!
И в смисъла на крехката си същност
да търся синоними за безвремие,
които се римуват със завръщане
в живота, щом смъртта оттук ме вземе.

АДАЖИО

Човекът спрял с разперени ръце
е вечен кръстопът, пропит с надежда,
на който скитащото му сърце
като изгубен странник се оглежда.
На него няма време да брои
какво спечели и кого изгуби,
кому раздаде и къде дължи,
и колко пориви превърна в лудост.
И в този тъмен, сложен кръстопът
разпятието му е с вечна същност,
но щом ръцете му се съберат,
от кръст в сълза Човекът се превръща…

НАДЕЖДА

Когато те накацат отчаяния
като дърво от жлъчна тишина,
от най-далечното ти разстояние
една звезда ти праща светлина.
Когато в теб са мъртви всички кораби
и е пустиня всякое море
и като в кула в себе си затворен,
стоиш без изгреви и без небе.
Когато масата ти е богата,
а пък в душата ти върлува глад
и покрай теб макар да бъде лято,
от студ трепериш като в зимен хлад.
Тогава в тъмното за теб се ражда
една светулка да те утеши
и като с обръч твоя свят огражда
и свети вместо тебе… И лети…

ПТИЦА

Най-верните мечтатели са птиците:
дори и да умират вечно пеят!
Така и аз от клоните на дните си
опитвам като птица да живея.

Ала полека в мен преграква чувството,
с което храня в утрото надеждата
и без да искам, в миг ще я изпусна,
и тя ще отлети отвъд копнежа ми.

И изведнъж ще ме накацат спомени
за онзи, влюбен в птиците и вятъра,
и песента ми, стихнала сред клоните,
ще падне като камък на земята…

СРЕДНОЩНО

По-страшната от истинската смърт
е тази, изтъкана от съмнения,
в която даже пътят не е път,
а геният изобщо не е гений!

И в нея най-реалното е сън,
а всеки сън несбъдната реалност…
Какво, че Господ обикаля вън,
щом в мен плете венец самият дявол?!

В двуликата утроба на нощта
потъват толкоз истини красиви,
че сам не знам коя да избера
и с нея да изтръгна в миг горчивото.

Аз вярвах, че без тебе ще умра,
но ето: още търся, още жив съм!
Навярно затова и след смъртта
Илюзията вместо мен ще диша…

***
Човек в най-смътния копнеж
наивно се залъгва,
че дните му са вечен скреж
натрупани на ъгъл.
И в пряспата на този сън
изгубва онзи смисъл,
чрез който някой мил отвън
пред прага му почиства.
И вгледан в себе си, мълчи,
бленува и очаква
с любов спасителни очи…
А те пред него гаснат!

***
Човечество, дотам ли я докара
в един ден да празнуваш доброта?!
Къде изчезна вечната ти вяра?
Защо така обърка се света?
Човекът цял живот върви по моста,
прехвърлен над злини и тъмнина,
под милостивите очи на Господ
да стигне до отсрещната страна,
където всяка нежност среща нежност
и няма двойно дъно любовта.
Там щастието е до безметежност
и даже и пръстта е светлина.
Там не е слабост да си предан в нещо
докрай, за да пребориш всяко зло,
макар да бъдем кратки като свещи…
Иконите не са парче дърво!
Човечество, нима не го разбираш:
без доброта ще рухне този мост
и подир него пуст ще е Всемира?!
И нищета само ще ти бъде гост…

КАМЪК

Аз зная има някъде за мене
безимен камък, който ме очаква
и който с тежест от безкрайно време
ще ме затисне, щом се свия в мрака.
Край него са минавали безбройни,
но само мойте стъпки го достигат.
Безсмъртен камък, влачен от порои,
отцепен от бедрата на скалите.
Където и да ида, той ме вика.
Като в юмрук е стиснал всяка болка
и моят страх, превърнал се в молитва,
попива в тишината му дълбоко.
Ах, колко близък чувствам този камък,
по-нежен е от майка и любима…
Чрез него в този свят се продължавам
и той е всичкото, което имам.
В небесното и вечно огледало
наместо мене тих ще се оглежда,
и с птицата, в умората си спряла
на него най-далеч ще ме отвежда.
Безчувствен камък, нека те затопля
и нека подаря ти свойто име!
И на земята с тайнствените вопли
разказвай, че и мене ме е имало…

АТИКА

На загиналите в пожарите в Гърция, 2018

Сякаш някой с графитен език е облизал
хълмовете на Атика… Сенки от мрака.
Изгорели, душите на мъртвите слизат
при морето, където спасените чакат.
Между скелетите на опушени къщи,
на коли и дървета и човешката алчност,
едно малко дете за баща си се връща,
една бледа жена за децата си плаче!
Върху топлата още скала над водата,
като птици безкрили, превърнати в пепел,
двадесет и шест факли димят в тишината,
сплели тъжно ръце в най-последния трепет.
Аз не зная защо, нито кой го направи,
зная само, че адът бе тук на земята
и с ръцете на дявола огън запали,
и печалбата си в бъдещето пресмята…
По безръките пръсти на корена долу
спускам се при телата, за да ги прегърна…
И най-тежката клетва с гласа им говоря
и не искам злодея в лицето да зърна!

ПРЕДИ БОТЕВОТО РОЖДЕСТВО

Отдавна песните ти са в забрава
и знамето в долапа стене скрито.
Какво, че непогребан си оставаш?!
Околчица в мъгла мълчи сърдито,
че всеки днеска в себе си се свива
и цялата надежда е в месаля,
и няма думи, нито съпротива,
с които да изпсуваме неправдата!
В притворството на делничното робство
сме станали слуги на келепира,
но вярвам - пак ще се роди Бенковски
за нова чета конници да сбира.
И пак най-лудите ще са най-клети
преминали като куршум живота,
и в безутешна скръб ще е Венета
в ръце с ботушите на Филип Тотю.
Нима със нещо днес е по-различно,
щом като в турско своите ни мелят,
преяли с власт, пари и безразличие,
и съскат: материалът е нефелен?!
Нима по-малко ни боли, когато
наместо чужд, все наш камшик ни бие
и в недоимъка си се премятаме
в пресъхналата вяра като риби?!
Но властните не знаят, че ни писна
от ляво и от дясно да ни мамят,
и как над тях един ден ще надвисне
на яростта юмрука като камък.
Аз зная, бачо Ристьо, че ме чуваш
и сигурен съм също, че разбираш
мечтата, дето с теб ме води в урвата,
че който падне в боя, не умира!

ЦВЕТЕ ОТ БОРОВАН

Все още крача в онзи ден,
безпътен като в черна суша,
и чувам: „Моля ти се, мен
вземи!… Аз много ще те слушам!”
И в тази молеща гора,
опитваща да ме прегърне,
не знам кое да избера
и как без другите да тръгна.
Да имах вместо дом - палат -
от тука всички щях да взема
и в този алчен, стръвен свят,
за обич да изпрося време.
Все виждам онова дете
с две теменужки край очите.
- Кой те удари и къде?! -
попитах го, докато хлипаше.
А то през своята тъга
с очи една жена показа
сред двор преливащ от цветя
и с шепнещо гласче ми каза:
- Откъснах цветенце ей там…
В неделя мама ако идва
да мога нещо да й дам
и тя по него да ме види!
От всички мен да избере!
По цветето да ме познае…
И туй съсече ме на две,
и се смали онази стая,
в която с него като в сън
се стапяме полека в мрака.
Ала стои до днес отвън
това дете… И ме очаква.
И пожълтял от гняв и срам,
под сянката на онзи ден,
вървя в света от жлъч пиян,
крещейки:
- Мен, вземете… мен!

ЖИТЕЙСКА АНАФОРА

Той за теб е възможност,
лотариен билет,
да оправиш живота си,
и преминеш напред.
Да забравиш за сметките,
да си с нова кола.
Да летиш в самолетите
от земя на земя.
Да са звездни моментите,
да си с нови гърди,
но защо щом погледна те:
Ти не си вече Ти?!

КРЪГОВРАТ

Приритва леко,
точно под сърцето,
Живота нов,
като езиче на камбана.
И скоро ще се появи
Човечето
с кураж в света
по-дълго да остане…
Събрани под чадъра на Надеждата
усмихнати роднините го чакат,
а то от неизвестното ги гледа
и със невидима ръка им маха…
И само старата жена
в края на масата
дочува първа стъпките му
как по стъпалата на живота слизат,
че тя, преди да му отстъпи мястото си,
ще го прегърне…
И ще си отиде.

ЛАЗАРОВДЕН

Има камбани, които отдавна не бият,
неми камбани с провиснали, тъжни въжета.
В тях тишината подобно на котка се крие
и като камък тежи им отгоре небето.
Те не са в кули, ни в куполи, нито пък в църкви.
Сякаш с трион някой сряза езика им меден
и като призрак звъна им разхожда се мъртъв,
пръснат в безбройни посоки, докрай непотребен.
Тези камбани висят във душата на всеки,
който не вярва, че Лазар ще стане и тръгне,
и на когото са в бурени всички пътеки,
дето отвеждат към храма, обгърнат от тръни.
Мили мой Лазаре, дай ми от твоето чудо,
жива вода за сърцето на този несретник
и да забият камбаните в него тъй лудо,
че да се пръсне скалата, висяща в небето му.
Да се възправи в гърдите му силно дървото
вътре, в което гнездят и соколи, и славеи,
и под което за малко присяда живота
вино и хляб между троскота там да остави.
И да прогледне надменния в хорските скърби
и проумее, че обич е равно на грижа.
Иначе, Лазаре, даже и жив ще е мъртъв,
иначе даже да гледа все няма да вижда!

***
Мила Родино,
изтекоха ти околоплодните води…
Нищо не се роди.
Деца тъжно броят самолети,
които отнесоха като щъркели родителите им
при други, по-добри деца,
да ги гледат за пари.
Парии презрени.
Пеньо Пенев
си прегризва вените,
преди да изкрещи:
„Дойдох на този свят да видя Слънцето!”,
додето то изгряваше на долната земя,
без нужда от завръщане.
В опразнените къщи
хора в спомени за хора.
Говорят си със Слънцето,
преди да се родят… И след това.
Мила Родино,
Народът ти през тебе преминава
като през плява,
без чувство за това,
което му остава,
което ти остава…

***
Мили мои, не ви отбягвам,
но все за себе си ли ще пишете
и забили глави върху лактите
над вечерята си, ще въздишате?!
Това по навик е гъдел сладостен,
но и той някой ден ще ви писне.
Смелостта е трева от младост,
сред която смъртта е излишна.
Не ви ли омръзна да се лутате в думите
и до безкрайност да претакате болката?
Ще се пръсне като вътрешна гума
от колебания посоката ни.
Като баби сгушени в топлото:
плюнчим пръсти и предем суетата си.
С един прав бод и два наопаки
шием гоблени от свободата…
Стига вече!… Събудете се, мои мили,
и заедно да удушим гарвана!
По-страшно от това да нямаме сили
е това да не вярваме.
И писалката с оловно слово
да напълним като Панагюрска череша!
Всяка нощ ще ви чакам в Калофер,
а оттам към Вола - пеш…

НАСЛЕДСТВО

Жена роди момче,
което подир години я осинови,
за да спаси живота й от заеми!

Баща му се пропи от жал,
че стана му доведен син…

„Какво от туй?!” - извикаха лихварите -
„По-важно е имотите да се спасят!”

А в ъгъла, надве превито,
подсмърчаше момичето му малко,
предчувствайки как майка ще му бъде.

И с нож накълца старото въже,
с което цяла нощ отвънка дядо му
танцуваше обесен посред вятъра.

***
Омръзна ми от мерзкия цинизъм
на мъртъв свят и хладни женски устни,
в които като в черна дупка влизам,
тъй чужд за всичко приказно и вкусно.
Омръзна ми от болката на дните
да бъда недостатъчен и тъжен,
и нежността да бъде вечно скрита,
и да се чувствам като стих ненужен.
По дяволите тези уговорки,
с които дяволите в мен живеят!
Навярно затова добрият Господ
над моя свят и мен щастлив се смее.
И сигурно защото съм обичал,
съм бил и луд, и болен, и досаден
и като по жарава в теб съм тичал,
през думите ти - едноръки брадви…
И аз чрез тях разсичам се до кокал
и дните си разресвам с мрачен гребен,
че с теб се чувствам двойно по-самотен,
отколкото, когато съм без тебе.
Омръзна ми да съм любовно вино
за тази, дето не изпитва жажда,
и дето като камък е изстинала
за светлоструя, който в мен се ражда.
Омръзна ми от липсата на смисъл,
с което става недостъпен рая,
но зная, че на обич съм орисан
и тази обич ще е с мен до края…