Роза Боянова

***
Преминахме през деветте глаголни времена

като през кръгове на нетърпението -
назовахме всичко предишно, което днес ни разделя,
паднахме в капаните на заекването, непохватни в сегашното,
перфектни в миналото неопределено,
спънахме се в няколко форми на бъдеще,
което щяло било да дойде обезателно -
свършено или несвършено,
бяхме в бъдеще предварително в миналото
(футурум екзактум претерити).

Толкова много времена, а все не ни стигат.

***
Ако се влюбиш в твореца,

без да забележиш творението,
ще преполовиш живота му
и можеш да допишеш своя.
Защото теб ще сътворява занапред.

Ако се влюбиш в творението
и обърнеш гръб на твореца,
ще преглътнеш неговия живот,
ще се нахраниш с откраднатото.

И в двата случая печелиш,
а той губи своите половини.
По-добре го разчупи като хляб,
докато още диша.

УТИХНАЛА СИ КАТО ВОДНО ОГЛЕДАЛО

Съдбата те е смирила -
само небе може да те прегази, без да потъне.
Търсиш аргументи с възпитана мекота,
после ги подреждаш като домино.
Някой е изрязал гнева като дяволски нокът -
малко те боли пръста, но все по-слабо, ще мине.

***
Можеш да излезеш от това време -

носиш златния скелет на есента,
неумението на вятъра да постоянства,
следваш някаква друга динамика…
Колко смелост е нужна, за да бъдеш сезон,
бъдещето ти да е зима
и после нов живот,
и после нов живот…
Колко смелост!

Преобличаш радостта в лекомислени дрехи,
разплакваш маската, зад която се крие…
Измамата се промъква на пръсти,
обещава, преструва се на загрижена, брои ти парите,
цъка с език, докато ти вземе всичко.

Няма вече добри хора!
Няма вече добри хора!
Не е ехо това, което повтаря,
а отчаяние.

ОСТРОВ

През зеницата на острова
гледаш право в бъдното.
Колко звездни празници,
колко морски дарове ще ни тешат.

Носиш своя остров навсякъде
като камък на шията.
Но и радостта,
но и радостта носиш,
уловена в мрежа.

Скъпо струва свободата
да бъдеш
господар на небесни явления,
да светиш
сред мрачните хора,
защото си се къпал под звездите…
Скъпо струва.

Скулптира гръм
дървета обгорели
край брега.
Превръща
мъртвото
в изкуство…
Отдалече погледнато,
егото ти е малко като кутре
с пръстен -
неудобен, когато се здрависваш,
тежък, когато вдигаш наздравици.
Само то ти остана.
Когато изгубиш всичко,
ще имаш възможност
да получиш всичко -
но не същото,
а друго -
притежание
на някой от паралелния свят.
И в това е смисълът -
да останеш в два живота.
Иначе…

Колко неизживяно време!
Колко несбъднатост!