Виолета Бончева

***
Дъхът на люляк и бял карамфил ми напомнят за мама,
синя рокля, смолиста коса, двора окъпан и летен,
един бухнал хинап, две смокини, които отдавна вече ги няма,
една сребърна небесна пендара над лятната вечер.

Тъй е мило и толкоз естествено да бликне песен -
в този миг
от птиците, от шума на вятър, който играе с листата,
от крилете на нощен гълъб, който гука унесен
над мен и над моя спомен, над лехите с цветята.

Разхождам се само на сън, от там не минавам отдавна.
Знам, че орехът пред вратата е тъжен самотник и страда,
той ни люлееше, пускаше дълги филизи, пазеше сянка,
която пълзеше ритмично по каменната ограда.

Кой ме доведе тази вечер, дворът в трева е потънал,
ще ме размекне до край тишината, може и да заплача,
надвесена над ситните бели кокичета до камъша, в левия ъгъл,
които като светъл спомен озаряват наоколо здрача.

ЖЕНАТА

Тя цялата е една приказка на живота,
пулсът на земята, който ражда всичко,
вихрушката хладна и дюната подвижна и топла,
гъстата гора, която опипом пресичаш,

потокът бълбукащ, звездата брилянтна над тебе,
ръката, която болката ти отнема -
една вълнуваща пролет, прекосяващ дъха ти лебед,
зимата с наметало - ослепителна и съвършена.

Тя е крилото, което постоянно те дърпа нагоре,
косатката, с която се спускаш до дъното на морето,
тя е цветчето дъхаво на една напираща пролет,
вълшебният допир на устни
и пристан на битието.

Жената - тя е продължение, тя е една безкрайност,
дълго начало, неизследвана до край вселена…
Тя е на смъртта най-силното опровержение,
и на сърцето на живота -
най-здравата вена.

Туй, което иска, й е изписано на челото:
едно цвете, една любов като венец над кичурите й разпилени,
полети дълги към свода - високо, високо
и дълги минути на щастие,
споделени…