Благовеста Касабова

Още в началото на този предговор подчертавам, че Мюмюн Тахир е един от самобитните съвременни разказвачи, чието краснословие е хуманистично послание към хората.

Той не е от продуктивните автори на художествени произведения - книгите му с проза са десетина, но за отбелязване е, че философските му изследвания са много повече, тъй като е философ по образование и по призвание.

В разказите и новелите си, с ярки художествени средства, той превръща, размахвайки вълшебната си пръчка, моменти от живота си и живота на хората, населявали детството и младостта му, в скъпоценни късчета, скатава ги дълбоко в сърцето си, преди да се отправи по житейските пътища и кръстопътища, за да осъществи мечтите си.

И когато е натрупал знание и опит, прави първите си творчески стъпки и тези скътани съкровени късчета пробиват натрупаните пластове от горчилки и радости, започват да покълват, да растат и се превръщат във вълнуващи художествени произведения.

От историите, които сладкодумецът Мюмюн Тахир разказва, лъха мирис на родопски гори и билки, на прегаряща лятна трева, или ни заслепява искрящата белота на снежнозелените родопски върхове и звуците на родопски чанове.

Причестява ни към свят, населен с достолепни хора, изплували от паметта му случки и събития, гълчавата на празници и делници, усещания и възприятия, които са все така свежи в съзнанието му.

Родово и кръвно Мюмюн Тахир е свързан със света на Родопите, и това определя творческата му индивидуалност и самороден талант.

В новата си книга „Пътеки във времето” повечето от разказите му звучат като приказки - за човешката мъка и болка, за човешките радости и надежди.

Те са вълшебни, лирични, мистично оцветени, обвеяни с легенди и предания, неотменно съпътстващи живота на родопчанина, вкоренени в земята им, в чистосърдечните им вярвания в чудеса, които действително се случват.

Тъжните звуци на песента за незавърналия се в бащиния си дом емигрант Алиш изпълват страниците на разказа „Гурбет” и свиват сърцето на дядо Фетхи, който цял живот е бил „завързан” за земята.

А в клекналото в ниското село, авторът вдишва с наслада аромата на мащерката, а чрез врящия в гърнето боб разговаря с дядо Даали, помъдрелия с годините старец, който казва на младия човек, че „на света няма нищо, което не говори, стига да имаш очи да го видиш, и уши да го чуеш”.

Животът на Караман е тежък, беден, внушава авторът в „Разказ за доброто”, но Караман не престава да се труди упорито, честно, да помага на другите и да вярва, че един ден надеждата ще се превърне в реалност - доброто ражда добро ни казва чрез поведението на героя си писателят.

Само в няколко страници Мюмюн Тахир успява да пресъздаде нравствената и духовна философия на родопчаните. Сторил го е и в разказите „Предчувствие за септември”, „Кадимата могила”, „Айваз се завръща”, „Камък от сърце”, новелата „Надежда или самота за януари”, „Видения през Август” и други интонационно съзвучие.

Обикновено художественият замисъл на повествованието е разположен в земята, митовете, вярванията; той дъха и лъха на родно място.

Героите в разказите са колкото обикновени, толкова и необикновени хора, изваяни от родната пръст, камъка от сърце, от цветно прозрачното родопско утро, легендарността на върховете, песните и приказките, предавани от стари на млади.

И още - от гласове на хора, отишли си вече от този свят, но оставили трайни следи в ценностната система на родопчанина.

И още нещо характерно за художествената стилистика на Мюмюн Тахир, и то не само в новата му книга „Пътеки във времето”, а и в цялостното му творчество: начина, по който изгражда героите си - чрез описание, което предполага определено действие, но някой път и предусещано… и мълчаливо - мълчанието говори.

Или казано с други думи - чрез многоцветното и многогласното си слово, той характеризира героите си както вътрешно, така и външно.

Оригиналният похват на разказвача Мюмюн Тахир не е търсен нарочно или е мислен и премислян; той се формира в съзнанието му от живителната сила на запазените съкровени мигове от детството и младостта му в Родопите.

Не ми се иска да пропусна и още една знакова черта от белетристичното творчество на Мюмюн Тахир - умението му да общува с природата. Той не само общува, той я въвежда в разказите си като едно от действащите лица, или като своеобразна пророчица, или като вълшебен дух.

Авторът на „Пътеки във времето” възприема природата с най-фините си сетива, показва въздействието й върху формирането на човешката личност, върху родопчанина именно тук и сега.

В „Пътеки във времето” Мюмюн Тахир е успял да долови и цвета, и поезията, съпътстващи живота и смъртта на човека от планината, но не е пренебрегнал и изискванията на новото време, като се опитва на места да „приземи” сладкодумните истории за недалечното ни минало с няколко разказа за нашето съвремие, за житието и битието на днешния човек, но те по-скоро са детайл към цялостното повествование, в което акцентът е поставен върху начина на живот и на неговите неписани закони, върху човешките взаимоотношения, чудото на природата, което родопчанинът възприема още с отварянето на очите си, влиянието на легенди, мистика, предания и песни.

Вероятно светът на Мюмюн Тахир, оживял на страниците на новата му книга, е малко познат на младото поколение.

Но ми се иска магията в разказите на сладкодумеца да разтворят душите им за добри чудеса, за космическите закони, по които сме създадени да живеем, за мъдростта и любовта, които осветяват творческите пътеки на разказвача.

И накрая ще подчертая, че Мюмюн Тахир обогати българската литература с вълшебства, с дъха на родопските билки и гори, прегарящата лятна трева, звъна на родопските чанове, лепкавия по пръстите тютюнев катран, морния морав залез и с неговите достолепни селски хора.