ПО ВЪПРОСИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО
- Получавате задоволителен, г-н Петров - изхили се Дончо и ми намигна. - И не се цупете, можеше да е по-зле.
Беше деветокласник, от ония дето рядко влизаха в час и само се чудеха с кого да се спречкат в междучасията. Не ми беше провървяло; да ми се падне такъв като него за една от най-важните инспекции.
- Но защо? - изпротестирах. - Лабораторното премина много добре.
- Ха-ха, вие сте голям смешник, г-н Петров! Значи за вас да крещите на децата е добре?!
Вярно, че в един момент си бях изпуснал нервите и закрещях, за което после съжалявах, но нали трябваше да въдворя ред в класната стая?
Дончо извади цигара и я пъхна в уста. Запали я и всмукна силно, сетне изпусна дима право към мен.
Закашлях се. Не обичах цигарения дим, но не беше желателно да правя забележка на ученик, който пуши. Щяха да ме докладват на Ученическия съвет и задължително да се оплачат на родителите. Очакваха ме само разправии, а и оценките от инспекциите щяха да се понижат.
- Е, крещенето понякога върши работа - рекох. - Имах нужда от тишина и дисциплина, за да обясня нещата както трябва. Сигурен съм, че след днешното занятие на всички им се изясниха свойствата на молекулите на кислорода.
- И какво от това? - предизвика ме той. - За какво им е на моите приятелчета да знаят за подобни безсмислици?
- Безсмислици?! Това е един от въпросите в конспекта по химия.
Дончо се облегна на въртящия се стол, вдигна крака и ги простря върху бюрото пред себе си.
- Вие сте най-архаичният учител, когото съм инспектирал, г-н Петров. На кой му пука за вашите молекули? Как такива глупости ще ни помогнат по-късно в живота? Важно е на класа да му е забавно. Повтарям: забавно. Вашите уроци са скучни. Тъй че целувайте ръка, че ви давам задоволителен.
Дончо ми хвърли небрежно листа с препоръки през бюрото. Беше изложил всичките си забележки, които, макар да бяха пълни с правописни грешки, звучаха съвсем цивилизовано. Да се чуди човек как кретенче като него можеше да съставя подобни смислени изречения. Сигурно ги беше наизустил от някъде. Най-отдолу беше поставил три препоръки за това как да подобря стандартите си на преподаване. Под номер едно беше най-важната: „Инспектираният да проучи нови стратегии за преподаване, които да направят уроците му забавни и вълнуващи.”
Подписах, без да споря. Ситуацията в гимназия „Света гора” без друго беше напечена, а аз не исках да усложнявам живота си излишно. Половината ми колеги стачкуваха заради неправомерното, според тях, уволнение на Йордан Томов - млад специалист по физкултура, когото бяха назначили на работа съвсем наскоро. Томов си беше позволил да порицае Булдога - единадесетокласник, най-големия побойник в училището, на когото вече бяхме забравили истинското име и който създаваше проблеми на всички с отвратителните си обноски. За да бъде нещастието пълно, Булдога председателстваше Ученическия съвет, което означаваше, че всички важни решения, засягащи живота на гимназията, минаваха през него. Аз не се поддадох на натиска да подкрепя стачката. Страхувах се за мястото си, който страх беше подсилен от вчерашната обява на Ученическия съвет за преразглеждане на позициите на всички преподаватели. Скоро щяха да ни привикат един по един на интервю.
На излизане от ученическия кабинет си помислих, че все пак задоволителен беше по-добре от слаб.
На паркинга отвън послушно ме чакаше старото пежо. Измъчвах се с него от десет години и въпреки че често се повреждаше и ме караше да се потя насред оживените пловдивски булеварди, нямах пари за по-добра кола.
По пътя за в къщи реших да се отбия в кварталния магазин.
Недалеч от мястото, където паркирах, няколко младежи се наливаха с бира и ругаеха. Двама полицаи минаха край тях и едно от момчетата ги напсува. Те се престориха, че не са го чули, и продължиха нататък. Младежът ги предизвика, захвърляйки към тях току-що пресушената бутилка, която се разби с трясък върху тротоара. Приятелчетата му се втурнаха и заградиха полицаите.
- К-копелета! - провлачи пъпчив момък с оръфани джинси и фланелка с надпис „пловдивски рейнджъри”. - Казах ви д-да не се м-мотаете из района!
- Слушайте, момчета, не ни е до разправии - рече по-старият от полицаите и посегна към палката си.
- Ти кво бе, на бой ли налиташ?! - един от младежите замахна към полицая.
- М-момчета, д-дим да ни няма! - оня с рейнджърската фланелка посочи към отсрещната страна на улицата. - Б-бандата на Ж-жирафа! П-провървя ви, а?! - Той се озъби на полицаите.
Тайфата хукна към първата пресечка.
Случаите на свади и побоища по улиците напоследък бяха зачестили. Банди младежи върлуваха из града безнаказано. Често потърпевши бяха самите пазители на реда. Затова винаги патрулираха по двойки. Последното правителство беше намалило драстично заплатите им, а най-новите промени в закона им забраняваха да прибягват до насилие под каквато и да е форма и в каквато и да е ситуация, освен крайна нужда от самозащита. Никой нямаше страх от тях. Никой не даваше пет пари за униформените им знаци.
Прекосих тротоара. Двойната плъзгаща се врата се разтвори пред мен. „Добре дошли в магазин Фантазия” - поздрави ме приветливо операторът. Огледах се и се насочих първо към саламите. „Натиснете бутона на желания продукт” - подканиха ме. Направих го, сетне минах през секциите за прясно месо, сирене, плодове и десерти. Пълната кошница се плъзна зад витрината. На екрана се появиха опциите за плащане. Избрах „дебитна карта”. Извадих картата и я пъхнах в отвора на автомата. Вкарах кода, при което на екрана се изписа: „Транзакцията отменена. Липса на налични средства в банковата сметка.”
Изпсувах и ударих с ръка по витрината. Мразех да искам пари от Стела.
Прибрах се вкъщи с празни ръце. А както обикновено отговарях за приготвянето на вечерята. Намерих в хладилника шунка и няколко яйца и забърках омлет.
Скоро на вратата се появиха жена ми, Стела, на която й доставяше удоволствие да ме командва и унижава при всеки удобен случай, и дъщеря ми, Анелия, която беше в разцвета на младежките си години и която подражаваше във всичко на майка си - нещо, което на мен въобще не ми се нравеше.
- Загаси тая цигара! - скарах се не дъщеря ми. - Ще опушиш къщата пак!
- Соцработниците да мълчат - отвърна тя иронично и си дръпна от цигарата. И това беше научила от майка си; предпочиташе да ме дразни вместо да ме послуша.
- Пак ли омлет?! - нацупи се Стела, влизайки в кухнята. - Друго не се ли научи да готвиш?
- Нямах пари за продукти - отвърнах.
- Какво?! - намръщи се тя.
- Знаеш какво - рекох.
- С тая скапана работа друго не може да се очаква от тебе - заяде се Стела. Тя измъкна от хладилника няколко парчета чеснов хляб, останал от предния ден, и ги сложи на масата.
- Да не почваме пак - отвърнах.
- Казвала съм ти сто пъти да зарежеш даскалуването! Ама кой да слуша! - сопна ми се жена ми. Тя започна да яде от омлета, раздразнена. - Най-мизерните мъже стават учители, толкоз ли си тъп да не го разбереш?!
- Аз си знам - отвърнах кротко. - Не ме учи.
Анелия си наля портокалов сок и седна до нас.
- А ти не разбираш ли, мамо, че само си губиш времето да му обясняваш!?
- Ти не се меси - обърнах се към дъщеря ми. - Още ти е рано да даваш акъл на възрастни.
- Уф! - Тя махна с ръка пренебрежително и започна да се храни.
Вечерята беше кратка, а дъщеря ми приключи първа, зарязвайки голяма част от порцията си.
- Къде хукна? - викнах след нея.
- Сам си го яж - отвърна тя троснато и се обърна към майка си. - Мамо, побързай, времето напредва.
- Къде ще ходите? - попитах жена ми.
- Шефът ми дава коктейл.
Двете се наконтиха и изчезнаха. На излизане Стела не пропусна да ми напомни да се погрижа за посудата.
- Като не носиш кинти в къщата, поне мий и подреждай!
Двамата бяхме толкова различни; чудех се кой дявол ни беше събрал. Стела нямаше завършено дори училище, не можеше да пише и смята като хората, но винаги постигаше онова, което искаше. Беше находчива, доставяше й удоволствие да се заяжда и не се притесняваше да лъже тогава когато считаше за необходимо, а „непукизма”, с който правеше всичко това, й беше спечелил уважението на много хора. Работеше в агенция за модели, макар че голям дял от бизнеса представляваше пиршества с голи мадами, секс-туризъм и други подобни развлечения, които се множаха от година на година и носеха милиони на собствениците. Аз не одобрявах подобни дейности, но го правех мълчешком, първо, защото при всеки опит да изразя мнение Стела ме поставяше бързо на мястото ми, и второ, още по-важно - без парите на жена ми нямаше кой да храни семейството и поддържа къщата. Аз бях идеалист и живеех в миналото. Държах да получа образование, затваряйки очи пред истината, че образованите хора бяха най-ниско платените и най-отхвърлените в обществото. Мечтаех за класна стая, в която децата са послушни и проявяват интерес, така както дядо ми разказваше било през неговото поколение, но истината беше, че младежите в днешно време бяха коренно различни. Щях винаги да съм от малцинството неудачници, чиито мечти остават несбъднати.
След като приведох кухнята в приличен вид, включих телевизора, и тъкмо навреме, за да проследя как министърът на образованието - мъж без завършено образование - даваше интервю за притеснително ниските стандартни на обучение в училищата: според него повечето преподаватели си нямали понятие за това какво се случва в релния живот и като резултат младото ни поколение изоставало от връстниците си в Европа.
- Разбира ти главата от стандарти! - изкрещях ядно в телевизора. В същия момент мобилният ми иззвъня.
Беше Попов от катедрата по информатика.
- Петров, четеш ли обявите в притурката на „Образовател”?
- Отдавна не съм. Защо?
- Днес има няколко много ценни. Едната е за учител по химия, та си помислих, че може да те заинтригува.
- Хич не ми е до местене - отвърнах. - Достатъчни са ми проблемите в „Света гора”.
- Чакай, чакай. Ти нищо не знаеш. Става въпрос за чужбина.
- Чужбина? - отвърнах учудено. Подобна авантюра не ми минаваше дори през мислите. - Не ме блазни, Попов. Пловдив си ми харесва.
- Ех, да бях на твое място! Говорим за Намибия, приятелю. Училище - слънце. Децата - възпитани. В класната стая муха да бръмне, ще се чуе. Е, подобна привилегия си има и цена. Трудно се вадят визи; правителството им се притеснява от наплива на европейци. Но аз знам хора, които могат да уредят нещата. Чувам, че дори нелегално да влезеш - Попов сниши глас, сякаш опасявайки се някой да не чуе разговора ни, - можеш да работиш на черно. Има си момчета, които помагат за тая работа…
- А заплатата бива ли я? - попитах.
- Не бъди идеалист, Петров. На кой образован му плащат в днешно време? Въпросът е в удовлетворението. Въпросът е да те ценят и уважават като личност. Забравил си ти учителската мечта.
- Не, не съм. Просто Намибия е далеч от мислите ми.
Не споделях ентусиазма на моя колега, въпреки че знаех за Намибия - една от малкото останали държави, където образованието беше на нивото на Европа от преди няколко поколения. Което означаваше, че там все още съществуваха старите порядки. Което означаваше, че на мен би ми харесало.
Сбогувах се с Попов и се върнах към реалността. Трябваше да се подготовя за следващия ден. Предстоеше ми последната инспекция за срока.
Бях си взел от библиотеката нашумялата книга на Сю Баркър „По въпросите на образованието”. Настаних се на дивана и отгърнах на частта за гимназиите. След едночасово четене се върнах в началото и започнах да изваждам най-ценните мъдрости на г-жа Баркър, която се беше потрудила да ги напечата с уголемени букви.
„…НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ЗА ДА ПРЕДАДЕТЕ СВОЯ УРОК, ПО СЪЩЕСТВО РАЗПОЛАГАТЕ С НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ МИНУТИ; ВСЕ ПОВЕЧЕ ДЕЦА МЕЖДУ ЕДИНАДЕСЕТ И СЕДЕМНАДЕСЕТГОДИШНА ВЪЗРАСТ ИЗПИТВАТ ОГРОМНИ ТРУДНОСТИ ДА ЗАДЪРЖАТ ВНИМАНИЕТО СИ ВЪРХУ ОПРЕДЕЛЕНА ТЕМА ЗА ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ МИНУТИ…”
Какво? Две минути? А какво да правя с останалите четиридесет и три?
„…АКО УЧЕНИК ИЗБУХНЕ В ЧАС, ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ - НЕ ВЛИЗАЙТЕ В КОНФЛИКТ С ДЕТЕТО, НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ГО ОЗАПТИТЕ И НЕ ПРИБЯГВАЙТЕ ДО КАКЪВТО И ДА БИЛО ФИЗИЧЕСКИ КОНТАКТ - ЗА МЛАДИТЕ ЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО Е МНОГО ВАЖНО; АКО СЧИТАТЕ, ЧЕ ПОЛОЖЕНИЕТО СТАВА НЕКОНТРОЛИРУЕМО, ПОВИКАЙТЕ НЯКОЙ ОТ УЧИЛИЩНИТЕ ПСИХОЛОЗИ…”
Стараех се да избягвам психолозите. Те не се различаваха много от самите ученици - арогантни, невъзпитани, а много от тях имаха нечисто минало, или поне така се говореше.
„…АКО УЧЕНИК ПСУВА ИЛИ ПРОЯВЯВА РАСИЗЪМ В ЧАС, НЕ ГО УКОРЯВАЙТЕ, ПО-ДОБРЕ СЕ НАПРАВЕТЕ, ЧЕ НЕ СТЕ ЧУЛИ ВУЛГАРНИТЕ ДУМИ, ИНАЧЕ Е МНОГО ВЕРОЯТНО ДА СЕ СБЛЪСКАТЕ С РЕАКЦИЯ ОБРАТНА НА ТОВА, КОЕТО ОЧАКВАТЕ… ПЪК И НЕ БИ БИЛО ВЪВ ВАШ ПЛЮС РОДИТЕЛИТЕ НА ВЪПРОСНИЯ МЛАДЕЖ ДА ВИ НАХОКАТ И ДА ВИ ИЗПРАВЯТ ПРЕД УЧЕНИЧЕСКИЯ СЪВЕТ, НАЛИ?…”
Пази боже. На няколко пъти се бях опарил от родители, та и през ум не ми минаваше да ги предизвиквам.
„…НИКОГА НА КРЕЩЕТЕ НА ДЕЦАТА И НЕ БЪДЕТЕ ПРЕКАЛЕНО ВЗИСКАТЕЛЕН; НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ НАЙ-ВАЖНОТО - ВАШАТА ЗАДАЧА Е ДА ГИ ЗАБАВЛЯВАТЕ, НЕ СЕ САМОЗАЛЪГВАЙТЕ, ЧЕ ЗНАНИЯТА, КОИТО СТЕ ГОТОВИ ДА ИМ ПРЕДАДЕТЕ, СА ИМ НУЖНИ; И НЕ ГИ ТЛАСКАЙТЕ КЪМ ПАГУБНО БЪДЕЩЕ КАТО ГИ НАСЪРЧАВАТЕ ДА ПРОДЪЛЖАТ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ…”
Всъщност истината беше, че в „Света гора” една голяма част от децата не завършваха дори гимназия.
Продължих подготовката си до късно същата вечер. Опитах се да осмисля прочетеното и направих плана за урока по коренно различен начин от това, на което бях свикнал. Настроих се психически за предстоящия провал, но поне новата ми „стратегия” щеше да бъде подходящ отговор на препоръката на Дончо. Кого ли щяха да назначат да ме наблюдава утре? Надявах се да е някой от по-добрите ученици.
***
Научих името на инспектора на сутринта при пристигане в „Света гора”.
Отидох до входния компютърен терминал и избрах името си. Вкарах кода, при което на екрана се появи личната ми страница. В горния десен ъгъл мигаше червен бутон. Натиснах го и пред мен се разкри информация за предстоящата инспекция.
Булдога. Не си беше направил труда дори да изпише истинското си име.
Нещата не станаха по-розови когато разбрах часа и класа: трети час, хапльовците от десети клас. Чудесна новина, няма що.
Не усетих колко бързо минаха първите два часа. Мислите ми бяха заети с онова, което ме очакваше през третия.
В междучасието преди инспекцията посетих тоалетната, където се натъкнах на Попов.
- Разбра ли, че са решили да уволнят Стоянова? - попита той.
- За пръв път чувам. И защо?
- Демирев, психолога, я топнал пред Ученическия съвет. Обвинението е за продължителен психически тормоз върху дете, което страда от емоционално разстройство.
Говорехме тихо, с очи фиксирани в стената над писоарите. Беше плъзнал слух, че в учителските тоалетни са монтирали скрити камери с вграден микрофон, така че всеки подозрителен разговор или движение можеше да се улови и изтълкува като „заговорничене”.
- Демирев е злобар - рекох. - Но защо Стоянова?
- Изпускаш доста, Петров. Трябва да се отбиваш по-често в учителската стая. Стоянова наскоро го критикува, че глези прекалено децата и ги подтиква да бягат от час.
Абсолютно вярно. Демирев съзнателно настройваше учениците против нас, за да спечели тях и техните родители на своя страна.
- За кое дете става дума? - попитах.
- Илияна Кръстева. Осмокласничката.
Илияна идваше от разбито семейство. Баща й беше лежал три години в затвора, след което беше изчезнал, а майка й страдаше от алкохолизъм. Емоционалното разстройство, което бяха лепнали като етикет на дъщерята, беше просто оправдание за отвратителното й поведение.
- Мерси, че ми звънна снощи - рекох.
- Е, не че имаше някаква полза, ама… - той ми намигна, а аз се закопчах, измих се набързо и се отправих към своя кабинет.
Първите петнадесет минути от инспекцията представляваха истински ад. Поне за мен. Из класната стая хвърчаха тетрадки. Разнасяха се псувни и обиди. Имаше закъснели за часа, но те дори не се извиниха и не представиха обяснение за закъснението си. Булдога се хилеше от специално издигнатия в ъгъла стол за инспектори и сам се включи в неразборията, пускайки фитили на своите приятелчета десетокласници. Аз опитах на няколко пъти с жестове да прекратя суматохата, но тълпата пред мен не ми обърна никакво внимание. В подобна ситуация обикновено започвах да крещя, докато децата се усмирят, но г-жа Баркър съветваше точно обратното, а аз бях решил да използвам нейната стратегия на общуване.
В един момент класът сякаш се поукроти. И тогава ме забелязаха: г-н Петров, техният учител, скръстил ръце безпомощно зад бюрото.
- Шшшт! Господинът иска да говори! - извика с престорен глас Теньо, къдрав досадник, чието хоби беше да се заяжда, с който му падне.
- Шшшт! Млъквайте, педали! - поде Стоян, също от по-наперените.
- Ти млъквай! - обади се Емилия, чиито смешни очила постоянно падаха на чина.
- Не, ти млъквай!
- Не, ти млъквай!
Теньо се провикна подигравателно:
- Господине, виждате ли ги какви са смотаняци, не ви дават да говорите!
- Тоя клас е пълен с педали, г-н Петров. Млъквайте, бе! - Стоян се обърна към класа, полуизправен, с разперени ръце като диригент. - Нали господинът трябва да започне урока!?
Останалите се изсмяха на дебелашката шега.
Аз се изправих и пристъпих към дъската. Скръстих ръце пред гърди и изчаках няколко мига. Класът неочаквано притихна. За пръв път ми се отвори възможност да започна урока.
Не зная какво ме прихвана, но рекох:
- Добре де, Стояне, кой е най-големия педал в класа?
Всички се облещиха за миг, после избухнаха в смях.
- Егати пича бил тоя г-н Петров! - възкликна някой.
- Теньо, признай си! - провикна се Стоян в отговор на въпроса ми.
- Мълчи бе, гьзльо!
- Ти мълчи!
- Не, ти мълчи!
- Не, ти мълчи!
След няколко минути, преминали в превъзбуда и крясъци, Емилия ме попита язвително:
- Господине, а вие педал ли сте?
- Не, ама знам няколко смешки с педали - рекох.
- Да чуем!
Разказах им ги, а те се превиваха от смях. Сетне, разбира се, няколко от децата направиха разбор на чутото. Аз не намирах вицовете за чак толкова смешни. Ясно беше, че класът се вълнуваше по-скоро заради представлението: г-н Петров, с железен непукизъм, им разказваше за педали вместо да им говори за химия. За тях това беше нещо „готино”.
До края на часа имах време да разискам още няколко техни идиотски въпроси, а когато звънецът удари, заглавието - Особености на въглеродния атом - висеше самотно на дъската. Сигурен бях, че децата въобще не го бяха забелязали. Както и че току-що завършилият урок беше един от последните в учителската ми кариера.
Нямах представа каква щеше да бъде оценката на Булдога. Долових, че към края на часа той беше станал сериозен и беше започнал да си води записки. След урока обаче бързо изчезна, без да каже и дума и без да ми насрочи час за среща с инспектора, както се полагаше според протокола.
През останалото време на работния ден ме налегна апатия. Инспекцията беше преминала и аз бях останал разочарован. Изненадал бях дори себе си с дързостта си да сляза на езиковото ниво и поведение на класа. Но резултатът беше твърде много ругатни и четиридесет и пет минути от живота ми безвъзвратно пропиляни. Щях да се чувствам много по-добре, ако хапльовците проявяваха поне малко интерес към химията, ако искаха да научат поне нещичко за въглеродния атом.
Вечерта споделих разочарованието си със Стела, докато тя се приготвяше за поредния коктейл с влиятелни клиенти; жена ми рядко се задържаше в къщи. Както обикновено не прояви никакво съчувствие към учителските ми неволи.
- Днес имах среща с шефа на „Империя”… - подхвана вместо това.
- Струва ми се, че аз говорех за моя работен ден - прекъснах я.
- Зарежи твоите глупости и слушай! „Империя” са се забили здраво в туризма и продажбата на имоти из целия свят. Страхотни пари вадят, а и плащат добре на хората си. Успях да ти издействам интервю. Скоро ще разбереш кога и къде.
Стела се обърна и ме подкани да закопчая ципа на роклята й откъм гърба. Докато го правех, тя се напръска с приятен дамски парфюм.
- Не съм те молил за съдействие за нова работа - рекох. - Усилията ти ще останат напразни.
- Не се инати! - укори ме тя. - От сто години ми хленчиш заради скапаното учителстване! Поне пари да даваха. Стига си работил на вятъра. Вярно, че в „Империя” ще ти трябват нови умения - да послъжеш, да омаяш клиентите - но хората там ще те научат на всичко.
Стела донагласи роклята си и се огледа за последно пред огледалото. Нямаше как да не забележа, че голяма част от гърдите й стърчаха навън.
- Деколтето ти е доста по-широко от необходимото - отбелязах.
- Откога стана експерт по мода? - подигра ме тя, хвърляйки ми в същото време бегла усмивка, която казваше: „не се бъркай там където не ти е работата”. Според разбиранията на Стела всяка жена с красив бюст беше длъжна да го покаже на обществото. Тя взе чантата си и се отправи навън.
Не одобрявах поведението й, но си дадох сметка, че жена ми беше запазила стегнатата си фигура. Все още я намирах за привлекателна и съжалявах, че все по-рядко прекарваше вечерите си с мен.
- Погрижи се за Анелия като се върне - рече тя на излизане; нямаше да е в стила й да изчезне, без да ми даде напътствия.
Анелия вероятно се мотаеше с новото си гадже, а аз потънах сред самотата от книги и телевизия.
***
Интервютата на Ученическия съвет се проведоха в заключителната седмица на срока. Всеки от нас се изправи пред комисия, състояща се от последните трима инспектори. Моите бяха Булдога, Дончо и Цветомира, която се беше разкрасила като истинска госпожица, та едва я разпознах. Цветомира беше умно момиче, но беше прекалено разглезена и небрежна; беше сменила петнадесет гаджета още преди да завърши десети клас. Беше ясно, че академичните резултати от обучението й в „Света гора” не вълнуваха нито нея, нито родителите й.
- Как сте, г-н Петров? - поздрави ме Булдога.
- Ами … - смотолевих.
- Страхотен урок! Тоя последния! - възкликна той.
Изгледах го учудено.
- Ей такива учители искаме - продължи той. - Модерни!
- Съжалявам, че не ми остана време да говоря за химия, но класът не ми даде възможност - оправдах се. Мислех си, че Булдога ме провокира.
- Химията хич не ме интересува - рече той. - Важното е, че на класа му беше забавно. Супер готино! Дончо, нали ти това беше маркирал в твоите забележки?
- Аха - отвърна Дончо.
- Супер! - възкликна Булдога. - Г-н Петров, вие направо уцелихте десятката, казвам ви. Туй си беше урок и половина. Ето, - той ми подаде препоръките си от последната инспекция, - дал съм ви отлична оценка.
Осъзнах, че той говореше напълно сериозно.
- Оценката не взема ли под внимание качествата ми на химик? - попитах.
- Глупости! - намеси се Цветомира. - Избийте си го от главата!
- Гледайте да поддържате стандарта от последния урок, г-н Петров, - рече Булдога, - и нещата ще са наред.
Бях започнал да се потя. Тримата ме гледаха насреща със светнали лица, недоумяващи моята обърканост.
- А какво ще стане, ако резултатите на класа се понижат? - попитах.
- Не си вкарвайте автогол, г-н Петров - рече раздразнено Цветомира. - Стига с тия резултати. Булдога ни разправи за готиния урок, сложил ви е отличен. А вие се инатите. Помислете - тя опря показалец в слепоочието си, - за какво са ни резултати?! Вие не четете ли вестници? Не гледате ли телевизия? Вземете за пример който си щете преуспял бизнесмен, или спортист, или която и да е знаменитост. Да не би да разбират от химия? Или математика? Ама за какво им е да си блъскат главата с подобни щуротии!
- Накратко, г-н Петров - рече Булдога, - вие ме впечатлихте и искам да ви задържим. Какво ще кажете да станете шеф на химическата катедра? Има на какво да научите вашите колеги всезнайковци.
- Ами, ще трябва да помисля - рекох несигурно. Предложението на Булдога ме беше заварило неподготвен.
- Ето писмената ни оферта - Дончо ми подаде лист хартия. - Имате право да обмислите до седем дни.
Поех листа и обещах да спазя срока за отговор, с което интервюто ми приключи.
Останах изненадан от поведението на тримата. Бяха проявили зрялост и дори някаква необяснима изтънченост. Беше ми чудно, при това не за първи път напоследък, как нехранимайковци като тях се представяха в коренно различна светлина, когато ги отделиш от тълпата. Вероятно министърът на образованието беше прав - учителите бяха загубили връзка с реалността. Вероятно не беше случайно, че след последната образователна реформа Ученическият съвет решаваше съдбата на всички в гимназията. Аз бях заблуден романтик, който тъгуваше по безвъзвратното минало и който трябваше да преосмисли отношението си към учениците, макар че те едва ли щяха да променят своето към мен - учител отдавна беше равнозначно на издънка на обществото.
Взех решение сутринта на третия ден след срещата с комисията.
Беше събота и аз както обикновено се бях събудил след като жена ми и дъщеря ми вече бяха излезли. Априлското слънце напичаше приятно през прозорците. Беше една от онези сутрини, когато дори в самотата си откриваме някакво необяснимо щастие, някакъв порив, който ни зарежда с енергия.
Надникнах в пощенската кутия. Открих две писма, адресирани до мен. Рядко се случваше да получа две наведнъж. Направих си кафе, взех писмата и излязох в градината, където ме лъхна свежият аромат на пролетни цветя. Настаних се на дървената пейка край оградата, положих чашата с кафе до мен и разгледах пликовете. И на двата данните на изпращача липсваха.
Опипах едното писмо. Беше твърдо, вероятно картичка.
Отворих го.
Картичката не представляваше нищо особено: картинка на кученце, захапало цвете в уста. Не беше по вкуса ми. Текста вътре обаче ме заинтригува.
„Г-н Петров,
Поздравявам ви с Деня на учителя и искам да ви благодаря за всички усилия, които полагахте и знанията, които ми дадохте. Сега, две години след като завърших, си давам сметка колко трудно ви е било. Никога няма да забравя безгрижното, но вълнуващо време в „Света гора”. Надявам се, че вие също си ме спомняте с добро. Поздравете от мен г-н Иванов и г-жа Стоянова, за съжаление не успях да открия техните адреси.
С най-добри пожелания: Светослав Йончев.”
Бях забравил за Деня на учителя, но не бях забравил Светослав. Образът му изплува в съзнанието ми: рус, снажен, приветлив. Не беше от нахалниците, които веднага се набиваха на очи. Беше приятно момче, което учителите уважаваха.
Писмото му ме развълнува. Усетих в очите си сълзи на радост и в мен изведнъж се разпали желанието да се свържа по-скоро с Булдога и да му кажа, че приемам предложението му. Но не, аз знаех, че това беше просто импулс, временна емоция. Да се съглася с комисията беше предизвикателство, което не бях готов да приема. Нямаше какво повече да дам на „Света гора”. Исках да се махна. Исках да опитам нещо ново, нещо различно.
Притворих очи и обърнах лице към слънцето. Постоях така няколко мига. Наблизо изсвири палаво щурец.
Отпих от кафето и отворих втория плик.
Беше писмо. Кратко и деловито. Шефът на „Империя” ме канеше на интервю. Значи Стела наистина го беше придумала. Възхищавах се на упоритостта й, на неповторимия чар, с който правеше всичко, независимо дали беше щастлива или ядосана. Но аз не можех да бъда като нея. Не разполагах с дарбата на търговец или предприемач. Пък и подобно занятие не ме привличаше. Щях да откажа интервюто. Щях отново да разочаровам жена ми. Но вече бях решил.
Подхвърлих писмото върху пейката и отпих от кафето.
Предстояха ми три важни задачи.
Възнамерявах първо да се свържа с Попов; той знаеше за африканските визи. Сетне исках да попрочета повечко за Намибия. И най-важното - трябваше да обмисля как да поднеса на Стела своите безразсъдни намерения.
14 април, 2009
Андовър
