ПОСВЕЩЕНИЯ
стихове 1971 - 2008
ПРЕЛЕЗ
На Владимир Генадиев
За кончето, което помня тъй:
трогателно и грациозно
свело шия
към релсите, където никне
попарена трева,
сестрата й в каруцата отзад похлипва,
тактуващо с копитца своето очакване,
развяло грива като поздрав при сбогуване.
За кончето сега тъжа.
Защото
хиляда коня от едната
и точно толкова от другата страна на прелеза
пръхтят
и се тресат от нетърпение,
очите им са стъклени, изцъклени, мъртвешкобели,
напомнят ми
очи на кончета, очакващи пред кланицата ред.
И няма на кого да махне
с въздишката си, бяла кърпа, влакът,
прозорците си, цветни изгледи от градове забързани,
с печал и радост да надвеси,
само
ще прелети могъщо и надменно
и моят спомен ще премаже.
ИЗКУСТВО
На Величка Георгиева
Драмата свърши. Ти сядаш на стола
ограбена, малка, без тяло и глас.
Добра и достъпна за всеки от нас,
наивна, невинна, нищожна и гола.
Там беше голяма, там беше изкуство
и песен, но само за няколко часа.
Сега покрай тази отрупана маса
отново изпитай ти своето чувство.
Там беше изящна, там беше красива,
но бе недостатъчно. Сега продължи
покрай притворство, дребнавост, лъжи
да бъдеш достойна, да бъдеш щастлива.
Там малко изплака и мъничко каза.
С цветя те дариха накрая. Накрая
вземи си за сбогом от нашата стая
стеблото сурово на някаква ваза.
***
На Величка Георгиева
и д-р Абдула
Припомням си самотна гара
и вик на влак по здрач.
По здрач
е всяка болка много стара
и много стар е всеки плач.
Виси съдбовно на перона
часовникът като луна.
Отронва стон след стон.
След стона
съзирам някаква жена.
И вятър някакъв я дърпа
назад, но тя върви към теб.
Сияят в черната й кърпа
сълзи, проляни зарад теб.
АПРИЛ
На Матей Шопкин
Под крилете на шеметна птица
и край трепета тих на бреза,
бърша бавно от твърда ресница
една дълга мъжка сълза.
Март бе в мен, може би затова е
тази влага в мойте очи.
Но сърцето ми точно не знае,
а не иска сега да мълчи.
То подсказва сурово и свято,
неспокойно в пътя си прав,
че мъжът е войник и когато
плаче мълком от обич и гняв.
И макар да е с ледна корица,
точен изстрел е всяка сълза,
под крилата на шеметна птица,
край мълвежа на тиха бреза.
МАЛЕВО
Палав вятър тук ме целуна,
топло слънце ме приласка
и трептя като сребърна струна
от бърчинките слязла река.
Олюля се в тревите звъника
и обагри смълчаната вис,
откъдето с камбанка извика
пак кръвта ми един параклис.
Припознаха селските къщи
в мен поело на път дете,
но тъгата прозорците смръщи -
безпогрешно сгрешили са те.
После дъжд из простора боров
заситни подобно хоро
и усмихна се Георги Качоров,
осиян от чувство добро.
***
На Димитър Мътнов
Този, който все още ни храни
има груби - и тежки длани.
С тях той милва отколе земята,
без да си мисли, че тя е свята,
оре и сее, така отглежда
сетната своя и наша надежда,
вика дъжда, най-вече лете
покълват при суша в тях дъждовете,
бърше корава сълза от очите,
светнат ли стройно на химна лъчите,
свещица пали, макар да вярва,
че даже господ в кошара не вкарва,
и само веднъж ще ги скръсти. Тогава
за тази последна земя съжалява…
Ала когато му дойде до гуша
да ни чете и да ни слуша,
ала когато съвсем му додея
от всяка наша празна идея,
ала когато безгрешно усети
лъжите в речи или в куплети,
ядно в юмруци ще свие длани
този, който все още ни храни,
ще ни смете изведнъж от софрата,
ще ни се види тясна земята,
земята, която все още ни храни,
и изнемогва от думи и жажда.
И бог високо, и цар далеко -
едва ли тогава ще ни е леко.
Тогава какво ще правим, кажете
жените с папки, с чанти - мъжете,
офис до офис, бутик до бутик,
кафе на кафето здрасти не вика
и в търговията цяла държава
все се раздава, все се раздава…
ТО БЕ В РОДОПИТЕ…
Ал. Бандерову
Вървях насъне в ледена гора
и пишех
историческа поема.
Око на бухал жълто съпровождаше
усилията на кръвта ми българска,
това бе светлината само.
Зловещо, тъмно, но разбрано.
Извираха от мене векове,
кънтяха гласовете на предците,
отдавна станали на прах, но ясни -
какво ли искаха да кажат?…
И цяла нощ превеждах тишина изконна
под съпровода на щурците,
с една верига на крака си,
това бе планината синя.
То бе в Родопите, а може би и другаде,
далеч от Пловдив, но до мене близо.
ЕМИЛ КАЛЪЧЕВ
Висок и сух, с цигара между устните,
щурец или на думата любовник,
веднъж ми каза:
- Разбери ме, брате,
тъй много ми се ще, че ненавиждам
дори любимата, която ще ме ражда
(а беше между ръкописи,
които градската печатница
в крила превръщаше, във въздух, в порив синкав).
Днес и утре,
подир години сто и двеста
(защото цифрите ограбват само тленното)
не мога Пловдив без Емил да видя:
- Тъй много ми се иска, брате мой,
че думите като деца усещам.
БЕЛЕГ ОТ ПОДКОВА
Добромиру Тоневу
Надве-натри я свърших аз в сеното,
а после чух кобила да пръхти.
Жокей съм опитен. Обяздих я. Защото
усетих я, че иска да лети.
(Поети, вий простете ми за гафа,
но истина е този празен звук.
Метафората не търсете в лафа,
че нужен ми е страшно днес и тук.)
Пейзажът бе с боксьорска ръкавица
и в този първи рунд видях за миг
до ханска шатра тих поет, девица,
брояч (но гайгеров!), елен, критик…
И както се зазяпах, с адска сила
едно чифте край мене каза: „Хряссс!”
Сега аз зная: не било кобила,
а най-обикновен пегас…
34 СТОТИНКИ
На Агостино Нето
Бе свършил хлябът вкъщи,
ала магазинът
ме срещна със затворени врати.
И хлътнах аз в кварталната книжарница.
Сред стонове и крясъци подвързани
за тридесет стотинки купих
Африка.
Такива тъмни, едри и печални
си спомням, бяха биволите, дето
очакваха стопаните след първата бразда
в далечното ми детство.
От бърните им нежни бавно капеше
от кръв и мрак направен изгрева…
Оставаха ми четири стотинки:
два разговора телефонни
в куба на уличния автомат.
Единият до моята съпруга: - „Скъпа,
аз искам днес да се нахраним с обич”,
а вторият до гълъбите: - „Траур не носете,
когато с моята душа летите към Ангола”.
1982 г.
***
Ето сърцето, което подобно
къшей разчупен дими и звъни.
Аз съм, то казва. И неудобно
тяло обхождам в нощи и дни.
Ехо на болка, ехо на ласка
ражда се в мене с тиха печал
И се препъва, пада и бляска -
нежен, наивен, крехък кристал.
Аз съм, то казва, кървава стряха,
пазя мечтите в храм осветен.
Есен придойде ли, топла и плаха,
тялото тя ще превземе, не мен.
Котва солена, изящна окова,
отнейде плиснал към вас благослов.
Всички наричат ме Катя Петкова,
а аз се наричам просто любов.
ЕТЪРА
На Лазар Донков
И виждам те - апостол същ сред същите неща.
Водата, камъкът, пръстта… Могъщ баща
на всичко тук си ти, а всъщност тъй си слаб:
отглеждаш хляб, разчупваш хляб…
Но всеки сляп след теб с очи е вече и върви
към името си истинско… Кърви
в гръдта му път, от теб до края извървян -
началото му свети в твойта длан.
От пръст си, а забиваш светло в камъка резец.
Тече водата твоя ръст, мъдрец
и войн си славен, а пък зная те отвек:
отглеждащ и разчупващ хляб човек.
Но като в епос виждам те, тъй странно цял
при крепост българска си спрял,
от мисъл до сърце завършен, съвършен
и взиращ се в ръцете ми и в мен.
РОКУЕЛ КЕНТ
Само вода, само вода… Мълчи,
не можеш да се уловиш дори за сламка.
Само вода, само вода… Очите ти
търсят бряг за спасение - няма.
Не иска да умре, хриле разтваря,
гърчове в нея пролазват и стинат.
Търси поне капчица, капчица вяра,
за да бъде от нещо родена, родена.
Само вода, само вода… Мълчи,
облича мълком твоята кожа.
Само вода, само вода… Горчи ти,
не може в теб да се разхожда.
А прииждат ята оловни риби,
хлъзгат се хладно около тебе
и те съветват с разядени фибри:
- Ледът дебне… Ледът дебне…
КАМЪК В СЪРЦЕТО
На Златю Бояджиев
Сълзливи хълмове,
вода е, не мислете
за юношата, който ще пристъпи
по вашите гърди, за да превзема.
Суши ги вятърът зелен и бял.
И те са вече голи.
Часовникът е без значение,
когато ви напомням пак за майка ми.
Страдание е името й
и не може
да не обича с ревност.
Париж и другите далечности
изтичат като пясък.
Шумоленето…
За къщи аз не мога да разказвам.
А вятърът,
къде ли е заченат?
Кръвта му виждам,
но ръцете са невидими.
Защо ли са ръцете, щом часовникът
е без значение.
А камъкът,
от камъка излъскан, като кръв.
Навярно е виновен вятърът.
Защото
зелен ли, бял ли…
***
На Андрей Германов
„Аз мога сам - веднъж ми каза,
от остра болка осиян.
Аз мога силно да се мразя
и да се удрям с тежка длан.
Да се закърпвам сам, раздиран
на две от студ или тъга…”
Това „Аз мога сам” разбира
душата ми едва сега.
Защото бил си всъщност двама -
а то е драма, страшна драма.
ХОТЕЛ
На д-р Махмуд Абдула
Минаваш по блестящи коридори, стъпваш предпазливо,
вратите гледат те с числата си безстрастни
и впива се в плътта си всяка цифра,
сякаш си в концлагер.
Върху дланта ти късче злато свети,
ключът е това.
С какво си заплатил нощуването свое?…
Спокойно ти врата една разтваряш,
като пред лекар се събличаш
и изведнъж усещаш ясно,
че въздухът е чужд, отдавна разделен на части,
а част за тебе няма, няма…
Към лампата посягаш и гасиш. И виждаш:
в отсрещния прозорец се съблича
като на сцена някаква жена.
А може би това е любовта ти?
В ПАМЕТ
На Дора Русева
журналист
Този вехт и износен часовник - сърцето!
В остра болка се блъсна, стъписа се, спря.
И сега милосърдно я чака в небето
часовникарят всесилен…
Дора умря!
Само той да поправи сърцето й може
подир пътя, по-черен от креп.
По-високо от всички живееше, боже,
и ще стигне по-бързо
до теб.
ПОСВЕЩЕНИЕ
На д-р Й. Станева,
съдебен лекар
Отново този стар рефрен
сурово отзвучава в мен:
животът, нежен и жесток,
угасва в строг - и точен срок.
Сега пред тебе той лежи
и никой друг не му дължи
това, което щеш не щеш
ти само можеш да съзреш.
Дали достойно е живял
неясния си земен дял,
какво е взел, какво е дал,
от чужд живот дали е крал,
дали е пил, дали е пял,
пиян от гняв или от жал,
дали е бил докрая цял
и сътворил ли е от кал
и жадно слънце нов живот
сред пръски кръв и струйки пот.
Ти нямаш право на лъжи
в мига, когато той лежи
пред теб - и онзи стар рефрен
сега така звучи у мен:
в живота, нежен и жесток,
за него си последен бог.
ВАДИМ ШЕФНЕР
Наивен, тъжен, полусляп,
добър, объркан, страшно слаб,
захапал своята цигара
на тази многолюдна гара,
е спрял ненужен, ала жив
подобно стар локомотив,
обвит в кълба от синкав дим
поетът с името Вадим.
Какво той търси там, не знам.
Дано да го намери сам.
Да чуя как дълбоко в мрака
машинката му вехта трака
подобно стар локомотив
ненужен вече, ала жив
и как изписва се сред дим
поетът с името Вадим.
А после, може би след час,
отново да го видя аз,
захапал своята цигара
на същата, позната гара,
подобно стар локомотив,
уверен, че е още жив,
обвит от стихове и дим
поетът с името Вадим.
ГЛАС
На Румяна
Когато ми напомни шеговито
за себе си смъртта,
и паднах не на връх, сред жито
или сред песента,
а просто на асфалта чер, размътен
от бяг на колела,
аз чух как стене в мене глас попътен,
как вика ме: „Ела!”
И още каза ми: - Помни, човече,
от чувството за смърт
оттук нататък е направен вече
нехайния ти път.
И не случаен, лесен и пореден,
и не от плът и кръв -
живей ти всеки миг като последен,
защото той е пръв.
ВМЕСТО ЦВЕТЕ
На Румяна
Ти си росна, ти си чиста
като капчица от мед,
ти си сладостна, лъчиста
като рехав слънчоглед.
Ти си крехка, ти си нежна
и искряща като лъч,
ти си дъхава, безбрежна -
свежо огънче от глъч.
Ти си всичко, до което
да достигна не успях,
ти си късче неотнето
мой единствен горък смях.
30 август
БОЖЕНЦИ
На Цоню Тухладжиев
Една божествена държава
в държавата стои.
В резба повтаря стара слава.
Съдба една - в бои.
На прага й сияе птица
и дума ако изтърве,
ще счупи тънката корица
на чутни векове.
Хайдутин бавно ще заслиза
от шума - мавзолей
и вятър бялата му риза
ще гъне, ще ветрей.
В иглянка пушка ще люлее
той биле и звезда.
… Тъй птицата отвека пее
за смърт и свобода.
Сега мълчи и тръпне прага,
измит от дъждове.
Докоснеш ли го, ще избяга
при стъпки - екове.
Затуй поспри, послушай само
държавата добра,
допряна о планинско рамо,
загледана в зора.
И в миговете страшно къси,
стаил сълза и дъх,
ти ще усетиш във кръвта си
байряк, куршум и връх.
***
На Христо Стойчев
Прекланям се пред този цвят,
гъмжащ от светове,
които трябва да открия.
Цветът на парещия сняг, посланик на звездите;
как, пеейки, земята обладава
и чака плод,
на въздуха, чрез който се откройва
походката на хората към хората,
цветът на клиниката, гдето вика
с юмруци свити новия живот,
на костите, изровени от дългата сълза,
която майката да плаче не престава,
на хляба и оловото,
които
убиват твърде вещо в нашия безумен век.
Пред лист от този цвят аз прав стоя
страхлив, безпомощен, обречен,
в ръцете
с въглен.
