Владилен Гусаров

Превод: Людмила Писарева

ВЪЗМЪЖАВАНЕ

РОДОСЛОВНИ КОРЕНИ И РОДНИНСКИ ВРЪЗКИ

Любимият национален герой на руския народ Михаил Дмитриевич Скобелев е роден в семейството на потомствени военни. Неговият дядо Иван Никитич е изминал пътя от войник до генерал, бил е последовател на прославения руски пълководец М. И. Кутузов, издигнал се е до поста комендант на Петропавловската крепост в Санкт-Петербург, където е и погребан. В същата крепост на 17 септември 1845 г. се ражда Михаил Дмитриевич.
Биографите на рода Скобелеви проследяват родословието им по бащина линия в продължение на няколко поколения, но всички те са единодушни, че основоположник на “генералската” династия от кавалери на най-високи бойни отличия е Иван Никитич Скобелев /1778-1849/.
Роденият в Ставрополска околия на Самарска губерния Иван Никитич е приет на военна служба още през 1792 г. в качеството си на волнонаемен и бързо се откроява сред общата войнишка маса с пъргав ум и характер.
Едва седемнадесетгодишен той става сержант, а по-късно вахмистър на Оренбургския драгунски полк. През 1804 г. той получава първия си офицерски чин, а две години по-късно е вече подпоручик от 26-ти егерски полк. С този чин на 28 февруари 1807 г. получава бойното си кръщение, сражавайки се срещу французите в Прусия край Петерсвалд.
В рамките на кампанията от 1808-1809 г. И. Н. Скобелев участва в 20 сражения, награден е с ордените “Свети Владимир” – четвърта степен с панделка, “Света Ана” – трета степен, и със златна шпага с надпис “За храброст”, получава и званието штабс-капитан. Той смело се бие редом с легендарните генерали Я. П. Кулнев и Н. Н. Раевски. В хода на “турската кампания”, продължила до 1812 г., се отличава в боевете за Шумен и Силистра. При Кирка получава първото си сериозно нараняване – снаряд откъсва два пръста и раздробява трети на дясната му ръка, контузен е в гърдите от шрапнел.
Генерал Н. Н. Раевски предлага на И. Н. Скобелев да премине в неговия корпус, който действа в България, като старши дивизионен адютант. Той се съгласява, но здравето му рязко се влошава, отварят се стари рани и през 1810 г. излиза в оставка “поради рани и недъзи със запазени униформа и възнаграждение” и става пристав на Московския район в Санкт-Петербург.
Когато през 1812 г. започва Отечествената война, И. Н. Скобелев отново се връща в армията с чин капитан и служи при генерал-фелдмаршал М. И. Кутузов, като впоследствие става негов старши адютант. Историците отбелязват, че Кутузов харесвал как Скобелев пише докладни и справки, но сред познавачите и посветените в щабните дела се носили слухове, че му е помагал знаменитият поет В. А. Жуковски, който по онова време бил в армията като доброволец и живял в една палатка със Скобелев. На свой ред и Жуковски немалко се наслушал от Скобелев за военното всекидневие и подвизите.
Участието в сражението при Бородино, в боевете при Тарутин, Мали Ярославец и Красное донасят на Скобелев ордена “Света Ана” – втора степен с диамантен знак, и му осигуряват бързо издигане по служебната стълбица от майор до полковник на лейбгвардейския Литовски полк. Известният руски писател Б. Л. Василиев в своя исторически роман “Има само миг” /М.2000/ пише, че И. Н. Скобелев извършва в Бородинското сражение “толкова легендарен подвиг, че удивен, Император Александър І го удостоява с потомствена дворянска титла и вечната си благосклонност, та дори и с поста комендант на Петропавловската крепост”. Ще оставим тези твърдения на съвестта на писателя, но ще отбележим пиетета пред личността на Иван Никитич.
След кончината на М. И. Кутузов като старши адютант И. Н. Скобелев съпровожда останките на фелдмаршала за погребението в Санкт-Петербург.
В кампанията от 1814 г. той командва Рязанския пехотен полк, с който се отличава в боевете при Реймс. Там Наполеон приготвил за руските войски капан и ги обкръжил. Всички руски подразделения успели да излязат от обкръжението, освен прикриващите ги части на Рязанския полк на Скобелев. Положението му било отчайващо. За да го разберем ясно, трябва да си представим ужаса, който всявала атаката на тежката кавалерия. Все по-близо е лавината, под която земята трепери… Вече се виждат разпенените конски муцуни, напрегнатите лица на вражите конници… Сега всичко зависи от командира. Ако той се огъне, ако не намери единствено правилното решение, полкът ще загине. Ще бъде стъпкан, смазан, съсечен. А време за размисъл няма…
Скобелев не се огънал. С дрезгав пресекващ глас той дал команда полкът да се построи в каре. Трикратно полкът с пушечни изстрели отразявал кавалерийските атаки. Заслугата на Скобелев била не само в това, че в обстановка на всеобща бъркотия той спасил своя полк от наглед неминуема гибел, но и в това, че трижди отблъсквайки френската кавалерия, той дал време на руската артилерия и обоза да влязат в Реймс, до където и сам си пробива с щикове път.
Замисълът на Наполеон бил провален. Както разказвал на стари години И. Н. Скобелев на литератора Н. И. Греч, който записва подробностите от този епизод и ги обнародва в книгата “Пътни писма от Англия, Германия и Франция”, това били най-страшните му моменти през всичките четиридесет и четири години служба.
За този подвиг Скобелев е награден с ордена “Свети Георги” – четвърта степен, а полкът получава отличителни знаци на униформите. При превземането на Париж полкът на Скобелев отново постига успех. На 18 март той завзема шесторъдийната батарея на Монмартърските възвишения, заради което командирът му получава ордена “Свети Владимир” – трета степен и пруския “Pour le merite”.
И. Н. Скобелев командва Рязанския полк до 1817 г. Под негово командване полкът взема участие в новия поход срещу Франция, започнал през май 1815 г. След повторното превземане на Париж от руснаците той с армията се връща в Русия. От 1817 г е генерал-майор, командир на бригада.
Сключил брак с дворянката Надежда Дмитриевна Дурова, Скобелев получава като нейна зестра благоустроено имение и хиляда души крепостни селяни.
В годините от 1817 до 1821 г. И. Н. Скобелев е командир на Трета бригада на Втора Гренадирска дивизия, от 1921 г. – генерал-полицмейстер на Първа армия.
Преминаването от армейска на полицейска служба неизбежно оказва влияние върху мирогледа на И. Н. Скобелев. Воден от кариеристични подбуди, той почва да пише доноси, в това число срещу началника си генерал-губернатора А. Д. Балашов /за приказките му за “парламентаризъм”/, княз А. Н. Голицин, А. А. Закревски, А. С. Пушкин. Доносът срещу последния е датиран 17 януари 1824 г. Той пише: “Нямам в себе си стиховете на упоменатия вятърничав младеж /…/ но, съдейки по възраженията, стигнали до мен, /също четени навсякъде/, те трябва да са твърде дръзки; последните се осмелявам да представя”. Като съжалява, че авторът “е употребил несъмнената си дарба” за съчиняването на “развратни стихотворения”, И. Н. Скобелев препоръчва “да му се смъкне малко от кожата”. По мнението на редица биографи на И. Н. Скобелев доносите се мотивирали не толкова от служебните му задължения, колкото от политическата му ограниченост в резултат на недостатъчно образование.
Същевременно привързаността на И. Н. Скобелев към армейското братство се проявява например през октомври 1820 г. по време на бунта в Семьоновския полк. Той се застъпва за метежниците и изказва мнение, че в армията няма нужда от полиция. В своя рапорт той здравата насолява онези, които са получили “френско-кочияшско възпитание” и с неумението си да общуват с руския войник са предизвикали метежа. Такава постъпка от страна на един генерал била за времето си абсолютно необичайно явление.
В годините 1828-29 той е началник на 3-та пехотна дивизия с чин генерал-лейтенант, но отново излиза в оставка по здравословни причини и се установява да живее в имението си Чернишини.
От март 1831 г. пак е на служба и командва дивизия в полската кампания. Но бойното му участие е кратко. На 14 април същата година край Минск лявата му ръка е раздробена. Мнозина тогава се удивлявали на мъжеството на Скобелев. Той напускал завинаги бойните позиции и прощалната си заповед диктувал, седнал върху един барабан пред лазарета, докато лекарите ампутирали ранената му ръка. Една от фразите в тази заповед е следната: “За меч и щик в защита правата на Белия Цар и славата на святото за нас отечество, редом с храбрите другари, и трите останали ми по Божията милост пръста са предостатъчни”.
За този бой и тази постъпка е награден с ордена “Свети Георги” – трета степен.
През следващата 1832 г. той е назначен за член на генерал-аудиториата. От 1834 до 1837 г. той служи като инспектор на резервната пехота в Нижни Новгород. За тази си служба е удостоен с Височайше внимание и дарен с табакера, украсена с диаманти и портрета на Императора.
От 1837 г., предвид че се обаждат старите рани, той окончателно излиза в оставка и се лекува в любимото имение Чернишини.

През 30-те години на ХІХ век И. Н. Скобелев се проявява и като оригинален писател, автор на книги и популярни разкази от войнишкия живот, които подписва с псевдонима “Русский инвалид”. През 1833 г. бял свят вижда първата му книга “Подарък на другарите, или Кореспонденция на руските войници през 1812 година, издадена от руския инвалид Иван Скобелев”. Тя предизвиква голям интерес от страна на критиката и в печата се появяват много положителни отзиви, въпреки че самият автор впоследствие е много критичен към този свой труд. Следват доброжелателни отзиви в “Московский телеграф”, “Северная пчела” и други списания. Книгата веднага е наречена народна.
От 1834 г. в списание “Библиотека для чтения ” се печатат негови разкази. Първите успехи определят по-нататъшната дейност на И. Н. Скобелев. Той се запознава и дружи с известни за времето си писатели, критици, посещава литературните салони в Петербург. Мнозина негови литературни познати и приятели гостуват в квартирата му в Петропавловската крепост. Бил е гостоприемен стопанин.
Като писател И. Н. Скобелев се среща с такива известни по онова време литератори като цитирания вече Н. И. Греч, който често редактирал и коригирал произведенията му, с А. Ф. Воейков, Ф. В. Булгарин, П. А. Плетньов, С. Н. Глинка, Н. В. Куколник, К. А. Полевой, цензора А. В. Никитенко, И. С. Тургенев и много други. Произведенията на И. Н. Скобелев са удостоени с ласкави отзиви от професор С. П. Шевирьов, който отбелязва, че “Скобелев посредством широко скроения си военен стил откри нов силен извор за устната руска реч”. А В. Г. Белински пише: “Авторът не е литератор и истинското му оръжие не е перото, а щикът, но той владее и перото не по-зле, отколкото щика, а простотата и искреността на литературния изказ придават още по-голяма прелест на неговите пламенни, живи и благородни мисли, чувства и разкази. Във всички отношения “безръкият инвалид” е в правото си да очаква искрена благодарност…”
И. Н. Скобелев си дава ясна сметка за кого са предназначени произведенията му и говори за това откровено и прямо, като ратува за приобщаване на народа към просвета. Той дори дава идеята да се създаде народно списание или вестник, който да “сее” просвещение.
От перото на И. Н. Скобелев са излезли следните произведения, отпечатани в отделни издания: “Подарък за другарите, или Кореспонденция на руските войници през 1812 година” /1833/, упоменато по-горе; “Сборник на заповедите, издадени от инспектора на резервната пехота генерал-лейтенант Скобелев на поверените му войски от 1834 до 1836 година” /1836/, “Беседи на руския инвалид, или Нов подарък за другарите” в 2 части /1838/, “Писмо от Бородино от безръкия до безногия инвалид” /1839/, “Сцени в Москва през 1812 г. Народно драматично представление” /1839/, “Кремнев – руският войник. Оригинално драматично представление” /1839/ в 3 действия. Напечатана с посвещение на Негово Императорско височество Великия княз Михаил Павлович; “Кореспонденция и разкази на руския инвалид” /1838/.
Последното съчинение излиза като второ издание в Санкт-Петербург през 1840-41 г с приложение – портрета на автора, литографиран от известния в Петербург художник Тевалие и отпечатан в типографията на дрезденския художник Пол. През 1844 г. “Кореспонденцията…” излиза в издателството на книготърговеца А. А. Фариков в Петербург в две части /с и без рисунки/.
Следва да се отбележи, че всички пари от издаването на “Кореспонденцията…” И. Н. Скобелев жертва в полза на Петербургската детска болница, покровителствана от Императрицата. Желаещите са могли да получат книгата като се абонират за нея срещу 2 сребърни рубли. Тя достига до провинциалните частни библиотеки.
Съчиненията на Скобелев се отпечатват едновременно и в списанията: в споменатите вече “Библиотека за четене” и “Отечествени записки”, а по-късно в “Русская старина”, “Руски архив”, “Исторически вестник” 5/.
През 1839 г. Иван Никитич е извикан в столицата на империята и на 8 юни е назначен за комендант на Петропавловската крепост в град Санкт-Петербург, директор на Чесменския приют за бедни и член на Комитета за ранените. Комендант на Петропавловската крепост Скобелев остава до кончината си. През това време той е възведен в звание генерал от инфантерията, получава знак за безпримерна служба, майорат в Царството Полско, през 1842 г. получава ордена “Александър Невски”, а през 1947 г. е назначен за шеф на Рязанския полк.
През четиридесетте години като комендант на Петропавловската крепост И. Н. Скобелев е доста популярен сред градската общественост. Той облекчава участта на мнозина затворници и ходатайства за прошка например на прапорщика Бракел. Върху молбата на Скобелев относно Бракел Николай І пише: “На стареца Скобелев нищо не мога да откажа. Надявам се, че след войнишките му увещания Бракел отново ще стане добър офицер. Да се пусне и да се прехвърли в армейски полк със същия чин.”
И. Н. Скобелев умира на 19 февруари 1849 г. и е погребан в гробището на Петропавловската крепост. На тържественото погребение присъства престолонаследникът, бъдещият Император Александър ІІ, и неговият брат Великият княз Михаил Павлович.
Бъдещият велик пълководец, внукът Миша, тогава няма и шест години. Но запознанството на престолонаследника със семейство Скобелеви става факт и в бъдеще ще изиграе определена положителна роля и за Императора, и за пълководеца, за което още ще говорим в тази книга.
Още докато е жив Иван Никитич, неговата дъщеря Вера Иванова – придворна дама на Нейно Императорско величество – се омъжва за флигел-адютанта на Николай І полковник Константин Фьодорович Опочинин. Венчавката им става на 11 ноември 1840 г. в придворния параклис на Зимния дворец. Константин Фьодорович е внук по женска линия на великия пълководец М. И. Кутузов. Така в този брак се съединяват два исторически руски рода, донесли слава на страната си през ХІХ век – Кутузови и Скобелеви. В жилите на децата на Константин Фьодорович и Вера Ивановна тече тяхната кръв.
Синът на Иван Никитич – Дмитрий Иванович /1821-1880/ – бъдещият баща на Михаил Дмитриевич – също избира военното поприще и достига до генерал-лейтенант. Той участва в унгарския поход от 1849 г., а по време на Кримската война – във военните действия на Кавказкия фронт. По-късно заедно със сина си участва в Руско-турската война и, за да ги различават, в документите именували бащата Скобелев Първи, а сина – Скобелев Втори.
В разказа на известния руски писател А. И. Куприн “Едноръкият комендант”, посветен на три поколения Скобелеви, е описан епизода, когато се срещат Императорът Александър ІІ и Дмитрий Иванович. Царят го пита: “Значи ти си Скобелев? Бащата и синът на прочутите Скобелеви?”
Е, какво можеше да отговори? “Точно така, Ваше Величество”. Иван Никитич получава двата си Георгиевски кръста за превземането на Париж и Варшава, а Дмитрий Иванович, по думите на М. И. Полянски, автор на библиографския указател на литературата за М. Д. Скобелев, “ходил за своите два Георгиевски кръста на /…/ гибелния Кавказ /…/ и след това в Турция”.
Дмитрий Иванович се жени за дворянката Олга Николаевна Полтавцева, която имала две сестри. По-голямата била омъжена за граф Александър Владимирович Аделберг, министър на Александър ІІ, средната – за граф Е. Т. Баранов.
Дмитрий Иванович и Олга Ивановна имат четири деца – син Михаил и три дъщери. Най-голямата, Надежда Дмитриевна, се омъжила за княз К. Е. Белоселски-Белозерски. Впоследствие тъкмо тя става учредителка на Скобелевския комитет /през 1904 г./. Средната сестра – Олга Дмитриевна, сключва брак с издънка на знаменития руски род Шереметиеви. В. П. Шереметиев е строител и собственик на най-приказния замък в империята – в имението си Юрино край Нижни Новгород, за което още ще стане дума. Най-малката от сестрите – Зинаида Дмитриевна, става съпруга на племенника на Император Александър ІІ княз Е. М. Романовски, херцог Лайхтенбергски, който е син на Великата княгиня Мария Николаевна и херцог Максимилиан Лайхтенбергски – сина на доведения син на Наполеон Евгени Богарне. В брака си Зинаида Дмитриевна става графиня Богарне, наследявайки родовата френска фамилия на херцозите Лайхтенбергски и князете Романовски.
По такъв начин всичките три сестри на Михаил Дмитриевич се омъжват, в голяма степен благодарение на ефектната си и привлекателна външност, за представители на висшия кръг от тогавашната руска аристокрация, стават нейна съставна част, което при други равни условия все пак му осигурява по-благоприятни възможности за бъдеща кариера, независимо от избраната сфера.
Към казаното трябва да добавим, че семейство Скобелеви е доста богато според тогавашните руски мерки. Иван Никитич оставя на Дмитрий Иванович голямо наследство. Бракът с Олга Николаевна му позволява значително да увеличи имотното си състояние. Скобелеви са собственици на около 40 хиляди хектара земи. Това било доста обширно владение, ако се има предвид, че средният парцел, получаван от селяните след премахване на крепостното право, бил в рамките на около 4,5 хектара.
Руският историк Е. А. Глушченко отбелязва, че “Дмитрий Иванович бил пресметлив стопанин, с голяма неохота плащал разходите на жена си и децата; на своя единствен син, когато той станал офицер, всеки месец давал “заплата” 1250 рубли – хич немалко в сравнение със заплащането на един армейски офицер /подсилената плата на щаб-ротмистър била 555 рубли/”.

ВЪЗПИТАНИЕ, ОБРАЗОВАНИЕ, ПЪРВИ ЧИНОВЕ И ОТЛИЧИЯ

Семейството решава да даде на своя единствения син невоенно възпитание, което е в пълно съответствие с обществените настроения на онова време. Отначало той се възпитава у дома. Момчето не се разбира добре с гуверньора – немец, което спомага в бъдеще у Михаил Дмитриевич да се формира известна германофобия. По-нататък Миша учи в парижкия пансион на Дезидери Жирарде, който силно се привързва към семейство Скобелеви и става приятел на Михаил Дмитриевич за цял живот, съпровождайки го в бойните походи. Вече на преклонна възраст Жирарде със сълзи на очи изпраща любимеца си в последния му път.
Парижкият възпитател си спомнял, че Миша бил момче своеволно и буйно. Обичал да играе с другарите си на война, като винаги му се падала ролята на командира. Сближил се само с един млад англичанин, който, след като завършил пансиона, заминал за Америка. С родините и близките често бил рязък, но умеел да изкупи вината си с изкусно ласкателство, изразяващо впрочем искрени чувства. Живеейки в пансиона, Скобелев се образовал по лицейския курс. Основни учебни дисциплини били езиците и изящните изкуства. Скобелев изучавал езиците с голямо увлечение и показвал добри способности, но музиката не го интересувала, а да танцува се срамувал. Впоследствие той смята за пропуск във възпитанието си, че не се е обучавал да рисува. По-късно, в академията, той се научил не лошо да чертае. Театърът не го привличал особено, но обичал литературата. От руските поети повече от другите почитал Лермонтов, от чуждестранните – Гьоте, Байрон, Юго, от които в оригинал наизустяват големи откъси. Към науките, които нямали отношение към военното дело, бил равнодушен, въпреки че проявявал разностранни способности. Не желаел да учи латински, докато не станало ясно, че един от другарите му /Арапов/ ще го надмине по успех в учението. Това Скобелев с неговото самолюбие не можел да допусне.
Учението при Жирарде дава на Скобелев добра общообразователна основа и определя високата му култура, които не се срещат често сред съвременните му военни. Освен че владеел езици, той е доста начетен, добре познава литературата и историята. Владеенето на езици му върши добра работа. За тяхното значение той казва: “Всеки, обогатил се от владеенето на езици, става толкова пъти културен човек, колкото езика е успял да научи”.
С възрастта той обиква и музиката. Като продължава да учи и самостоятелно да работи над себе си той многократно увеличава познанията, получени в детството и юношеството. За това спомагат живият ум, който бързо усвоява и попива знанията, добрата памет и обичта към книгата. Жирарде нееднократно е отбелязвал, че ако Скобелев не бил станал военен, той би бил учен – така жадувал за знания и толкова бил надарен.
Влиянието на Жирарде, както и самото му пребиваване във Франция, обясняват в значителна степен неизменната преданост на Скобелев на френската култура и постоянното му франкофонство, изиграли голяма роля за неговите възгледи и прояви.
Независимо от военните традиции в семейството, родителите подготвят сина си за Петербургския университет, в математическия факултет на който той постъпва през 1861 г. Известният руски юрист и обществен деятел А. Ф. Кони прави следния портрет на Скобелев от този период: “В университета от тълпата насреща ми излезе млад, строен, висок на ръст човек с едва пробила пухкава брадичка, студени стоманени на цвят очи и късо подстригана коса. Беше облечен според модата с прешироки сиви панталони, дълга бяла жилетка и черен сюртук с едноредно закопчаване, а на шията си, пак според модата, носеше тясна черна вратовръзка с бродирани цветчета по краищата. Маниерите му бяха изискано вежливи и показваха добро възпитание, което впрочем по онова време не беше рядкост”.
През есента на 1861 г. в университета избухват студентски вълнения и той е затворен. В безредиците участват и военни. Причините, поради които Скобелев напуска университета, не са точно установени. По-нататък Скобелев решава да се посвети на военното дело.
Той започва службата си на 22 ноември 1861 г. в Кавалергардския полк като волнонаемен. На 19 декември същата година става юнкер, на 8 септември следващата, след полагането на изпити, получава първия си офицерски чин – портупей-юнкер, а на 31 март 1863 г. е произведен за корнет. Скобелев обаче не може да продължи службата си в Кавалергардския полк. Както гласят документите от полковия архив /дело №28 от 7 март 1864 г./ след няколко падания от коня Скобелев има болки в гърдите, които се усилват при носенето на броня, поради което полковият лекар препоръчва той “да промени вида служба и да постъпи в леката кавалерия”.
На 19 март 1864 г. Скобелев е прехвърлен в лейбгвардейския Гродненски полк, не толкова бляскав като Кирасирския, но хусарски, същият, в четвърти ескадрон на който през 1838 г. е служил един друг корнет – М. Ю. Лермонтов. Когато заминава в отпуск, Скобелев по пътя се присъединява към Преображенския полк, преследващ участниците в полското въстание от 1863-64 г. В боевете с въстаниците Скобелев добива първия си боен опит и проявява лична храброст и своя военен талант. През август 1864 г. корнет Скобелев става поручик. За участие в потъпкването на метежа той получава първата си награда – ордена “Света Ана” – четвърта степен, с надпис “За храброст”.
Дейната му натура търси ново поприще за изява. През 1864 г. в Европа се води война между Прусия и Дания. Скобелев подава прошение за задгранична отпуска и заминава за Дания в качеството на наблюдател. Той изучава хода на войната и нововъведенията във военната техника.
Другарите от полка обичали Скобелев. Те казвали за него тогава: “Чудак. Забележителен младеж, смел, преодолява луди бариери”. Запазени са и други спомени за службата на М. Д. Скобелев в Гродненския хусарски полк. Сред техните автори е например барон Н. Н .Врангел, публикувал мемоарите си в Берлин през 1924 г.
В. Н. Масалски пише за този период от живота на младия Скобелев, че оформените тогава навици впоследствие не се променят. Той бил подчертано чистоплътен, малко нещо гнуслив, дори прекомерно взискателен. Употребявал парфюми. Свирил на роял, пригласяйки с не особено силен приятен баритон. Репертоарът му включвал, между впрочем, много песни на европейските и азиатските народи, всяка от които той изпълнявал на езика на оригинала. Не играел карти и забранявал това на подчинените си. От напитките предпочитал леките кавказки вина, най-много обичал шампанското. Водка и концентрати не пиел. Всички мемоаристи подчертават, че много четял.
При цялото увлечение от съблазните на описания по-горе живот, бидейки още в Гродненския полк, Скобелев отделя много време за самостоятелно изучаване на военните науки, като особено набляга на стратегията и военната история. В издадената през 1898 г. история на Гродненския полк, написана от офицера на същия полк Ю. Елец, който събира всички материали за пребиваването на Скобелев в този полк, “чиято чест и слава той е”, авторът пише: “Извън службата Михаил Дмитриевич често се посвещавал на любимото си занятие с военна история. Това не било повърхностно четене, а обстойно изучаване на предмета с пергел в едната и молив в другата ръка, с плановете, които често заемали половината стая, и над които младият Скобелев лежал на пода по цели дни, като се заключвал от другарите, които му пречели”. Като офицер разтропан и знаещ езици, дипломатическата канцелария на наместника неведнъж го изпраща с поръчения в Париж, Берлин, Виена, Дрезден, Торн. Въобще “в полковите спомени той остана като истински джентълмен и смел кавалерийски офицер”.
Доста своеобразно прекарва той и отпуските си, като се стреми да понатрупа практически боен опит. През 1864 г. той формално в качеството на наблюдател пребивава в Дания, вземайки участие в бойните действия. Б. Василиев отбелязва в тази връзка, че “излязъл на рекогносцировка с половин взвод улани, хвърля ги в атака срещу пеша колона немци, които тогава воювали с Датското кралство, врязал се начело на хората си всред дезорганизирания противник, завзел знамето и се оттеглил с неколцина оцелели войници”.
В Сардиния той повел срещу шрапнелите шепа отчаяни главорези, втурнал се на позициите на вражеската артилерия, унищожил с щикове обслужващите оръдието войници и го завзел”. От Дания и Сардиния Скобелев се връща с чуждестранни награди.
Постоянната жажда за нещо ново, стремежът да повишава общообразователното си ниво и нивото на военните си знания разкриват пред него необходимостта да продължи формалното си образование и през 1866 г. той постъпва в Николаевската академия на Генералния щаб.
Учи нестабилно, демонстрирайки явни предпочитания към онези предмети, които го интересуват, и отнасяйки се небрежно към други. Това предизвиква недоволството на мнозина от професорите и преподавателите. Има период, когато той дори мисли дали да не прекрати обучението си. През лятото на 1868 г. Скобелев далеч не блестящо полага абсолвентските изпити. Висша оценка по 12-балната система той получава по стратегия, военна история и чужди езици. Останалите оценки са по-ниски. В съвкупност получените оценки му дават право да завърши академията по втори разряд.
На 20 май 1868 г. на Скобелев е присвоено званието щаб-ротмистър, а на 19 ноември той е причислен към Генералния щаб и назначен в щаба на Туркестанския военен окръг. От този момент в живота на Михаил Дмитриевич започва нов етап – средноазиатския, който се разделя на няколко периода.
Както виждаме, началото на дейността на М. Д. Скобелев съвпада с прочутите 60-те години на ХІХ век и сега му е времето по-подробно да представим тази епоха и нейните творци начело с Императора Александър ІІ Николаевич.