Весела Люцканова

Деница бе чула тази история от баба си, тя от своята баба, а нейната баба я знаеше от прабаба си и така от баба или прабаба на внуци историята бе пропътувала през времето, стотици години обогатявана, разкрасявана, все по-убедителна и все по-красива.

Родена в началото на 21-ия век, тя я бе приела още в детството си не като приказка, а като чиста истина, загледана във високите заграждащи селцето планини, над които небето сменяше цвета си, ту ярко синьо, ту забулено от облаци, притъмняващо в здрача с припламващи в него ярки звезди или залято от злато при изгрева на слънцето.

Планините, подпрели го с мощните си върхове като стъклен капак над тях, създаваха идеалния капан за пленения маркиз-кръстоносец с войниците му, които се пръснали между местните жители.

Били красиви мъже в красиви бляскави облекла от стомана, свалели ли шлемовете си, закриващи лицата им, девойките ахвали, а свалели ли и ризниците си, откривали широки силни рамене, които биха били опора за всяка девойка и те една след друга се предавали, за да споделят любовта им и да им народят деца.

А и децата били от красиви по-красиви, толкова различни от родените преди тях и селцето неочаквано бързо се разраснало, полудяло от детски игри, смях и хубост.

Благодарно за полученото от кръстоносците, то сменило и името си с презимето на кръстоносеца маркиз. И така останало във времето до ден днешен.

Деница вярваше, че нейният пра, пра, праотец е самият маркиз и никой не бе в състояние да я убеди в противното. Майка й, която работеше в библиотеката на читалището, бе била най-красивото девойче, което дошлият по разпределение лекар взел още на седемнайсет.

На осемнайсет родила Деница, а след като разпределението на баща й изтекло, майка й твърдо му заявила, че няма да напусне родното си място, отстъпила само да се преместят на гарата, защото и поликлиниката, и читалището, и много от жителите се преместили там.

Деница останала при баба си горе, на високото, заградено от планините с техните пещери, в които често изчезвала, с това невероятно небе над тях с най-ярките звезди, които често броила, най-близо до историята, която баба й по нейно настояване непрекъснато й повтаряла.

Възможно ли е, често я питала, самият маркиз да е грабнал на коня си твоята и моята пра, пра, пра, прабаба и ние да сме негови пра, пра, пра, пра, не зная колко пра, правнуци. Баба й клатела глава и се смеела.

- Ние сме на кръстопът, миличко. Кой ли не е минал от тук. И що да не е възможно? През тия стотици години бая сме се омешали. Ама май на теб много ти се иска да е така… - и я галела по дългата коса, сплела я на плитки.

Да, много й се искаше да е така. И вярваше, че е така. Деница се размечтаваше, лягаше вечер по гръб в тревата и започваше да брои звездите, тананикайки си: Деница-Звездица, както всички я наричаха, ти си принцеса.

Щеше да проумее някой ден, че по-скоро е невъзможно, отколкото възможно, но не се примиряваше с факта. Научи се още на пет да чете, започна да се рови в книгите, взети от библиотеката. И не оставяше на мира майка си, поръчваше й още и още книги, когато в събота и неделя те се качваха с баща й при тях.

Някой път дори не с колата, а пеша. Нагорнище е, нищо че е близо, караше им се баба й и нареждаше, а Деница нека си остане при мен, поне първоначалното да си го изкара тук, вие все сте на работа, нямате време за нея, ние двете по цял ден сме заедно и училището е на крачка до нас, така че…

И тя тръгна в местното училище, а учителят им още в първия час им разказа историята не по-различно, дори по-убедително. Може и да е истина, оставили са знаци, водопровода и моста са от 1200-ата година, а и не само те, но може и да не е точно такава, просто заради името на селото да е тръгнало от дядо ви Вазов, писателите имат добро въображение, ала аз вярвам, че точно тук е бил заточен кръстоносецът маркиз с хората си и точно те са построили и водопровода, и моста, както и вие вярвате, деца.
Нали?

Деница започна да боготвори учителя си, и той беше красавец, навярно и той със синя кръв, а нея заради хубостта й и той я нарече Деница-Звездица, а понякога и Деница-Зорница и тя се чувстваше щастлива.

Майка й продължи да й носи книги с легенди, да се научава как се раждат те и как хората им вярват, защото човек най-лесно вярва на онова, на което му се иска да вярва.

Не отстъпваше само да не я преместят и преди тя да постъпи в пети клас, я записаха в новото училище до гарата. По-съвременно е, с по-добри учители по различните предмети, ей къде е. А и винаги ще идваме при теб, мамо, успокояваше майка си, няма да те оставим сам самичка, ще ти помагаме с каквото можем.

Баба й плака, плака и Деница й обеща често, не само в събота и неделя, да идва при нея. Ей къде е, на един хвърлей място. Ала компютърната зала я омагьоса, най обичаше да влиза в интернет и да чете за историята, чута от баба й в най-ранното й детство и продължила да вярва в нея.

Търсеше и биографията на този кръстоносец-маркиз, пленен от Калоян и наистина заточен някъде в планините. И не само той. Оказаха се и други селища със заточени кръстоносци. Не само тяхното. Чете много и за робството, и за този техен кръстопът, който свързвал изтока със запада. И растеше. И помъдряваше.

Странното бе, че всичко прочетено оживяваше в картини за нея, с планини, с реки като тяхната, дори с водопади и пещери, в които някога са се криели и хайдути.

Виждаше и доспехите, и многоцветието на природата, в което бе влюбена, а долавяше и шепота й, чуваше и песните на птиците, и говора на хората, разбираем и понякога неразбираем, докато не се потопи във френския, в английския, малко и в италианския, чувстваше ги близки и все си въобразяваше, че се дължи на някаква генна памет, запечатана и предадена й много, много отдавна от нейните предци по безкрайната верига на времето.

Беше все така красива с тъмната си, вече свободно падаща върху раменете й коса, попила сенките от горите, с очи, поели цвета на небето и с гордо вдигната глава пресичаше погледите на мъжете, убедена в достойнството на синята си кръв и все още доверяваща се на посочените знаци от онзи неин пръв учител.

Заради него избра да учи история. Баща й искаше да следва медицина, тя не отстъпи. Майка й, усетила още от детството богатото й въображение и любовта й към книгите, настояваше за българска филология.

А и учителката й по български бе споделяла с нея, че навярно някой ден дъщеря й ще стане писател, най-хубавите съчинения не само в нейния клас, а в цялото училище, правела тя. Деница остана непреклонна.

Историята я влечеше като потоп. Нашата. Световната. Преселенията на народите. Войните, споразуменията, мирът. Развитието на обществата. Зависимостта на малките народи от решенията на големите, дори когато те заплащат с кръвта и живота си своята свобода. Глобализацията, която обхващаше всички. И всичко. И още, още…

Изглеждаше недостъпна, затворена в себе си, невероятно красива и отдалечена от другите и колегите й студенти я нарекоха Маркизата от Бов.

Не че знаеха нещо за фантазиите й, а заради поведението й. Когато научи, много се смя, вече не вярваше, че е така, макар че не отрече, а потвърди, процедено през зъби, такава съм.

Влечеше я неудържимо и родното й място. Влечеше я и бързо остаряващата й баба, откакто я напусна и тя. Вече не виждаше добре, не чуваше добре, припичаше се дълго на слънце, седнала на пейката пред къщата, не се оплакваше, но се изправяше трудно, странно ситнеше, все по-дребна, все по-приведена към земята, като че ли чакаше час по-скоро да я погълне. Изпитваше болка като я гледаше.

- Предала си се, бабо - скарваше й се гальовно, а тя заронваше сълзи от безцветните си очи, но бе красива и в старостта си;

Деница обгръщаше крехките й чупливи рамене и си обещаваше, че ще идва по-често. Един ден случайно видя и учителя си. До него вървеше красив младеж, одрал му кожата, навярно синът му. - Деница-зорница - зарадва й се той, - запознай се с потомъка ми. Следва туризъм и щом завърши, ще развежда групи из красивата ни страна, не е оставил ни една пещера неизследвана, ни една легенда неразнищена и говори като актьор, влага много страст и любов в думите си и вече го искат от няколко фирми, решил е, през ваканцията ще тръгне с една от тях.

Беше събота, когато ги срещна и тя си разреши и неделята да остане, хем заедно да обходят познатите й от детството места, хем да зарадва баба си, че ще преспи още една нощ при нея.

Не мигнаха нито за секунда до разсъмване, питайки се, помниш ли това, помниш ли онова, а мечтата ти маркизът да е твоят пра, пра, праотец, помниш ли я?

На този въпрос Деница бе смръщила за миг лице в тъмното, а после много се смя. Дремна за малко, но скочи, щом слънцето блесна в прозореца, имаха уговорка с Виктор да отидат до водопада, после до пещерата и да се разходят по течението на Скокля, да обядват в някое кръчме за туристи, бяха поникнали като гъби в заслоните, а и до водопада две бяха опнали чадъри над масичките.

Не беше забравила колко е красиво, накъдето и да се обърнеше дъхът й отново спираше, не можеше и дума да продума от вълнение.

Ала вълнението направо я задуши, когато ръката на Виктор обгърна раменете й, а тя извърна лице към него и усети меките му устни с дъх на боровинки върху своите.

Премаля изведнъж, краката й омекнаха, притвори очи и двете му ръце сключиха обръч около тялото й. Това ли е любовта, помисли за миг и се отпусна почти в несвяст.

Лежаха вече в тревите с успокоени тела, задъхани и уморени под грохота на водопада, под яркото слънчево небе, над тях пърхаха птици, песента им я поглъщаха падащите води, както и неразбираемия шепот на Виктор, който я гледаше с възхита, забравил дори да я гали.

- Казвали ли са ти колко си хубава? Направо дошла от звездите? - най-сетне думите му се отделиха една от друга, а тя се опита да ги осмисли.

- Казвали са ми - отвърна му с усмивка, - много пъти, но за мен бяха без значение. До днес…

Той не я разбра, още лежеше в омаята й, още не осъзнаваше какво точно им се бе случило. Но изведнъж доби смелост.

- Ще дойдеш ли с мен през ваканцията? Маршрутът е много добър, ще видиш места в страната ни, които дори не си и сънувала. Така няма да се разделяме… А и ще ме допълваш… Аз ще разказвам легенди, ти… исторически факти.

Деница дори не се замисли.

- Звучи примамливо - и кимна с глава.

Преспа още една нощ при баба си и на сутринта я целуна по двете страни без да знае, че я целува за последен път, но я остави щастлива, изпратила я до вратата на двора, за да гледа дълго подире й.

Тя все още стоеше там, подпряна на стобора, когато Деница се обърна назад, преди завоят да я скрие.

Бяха заминали вече с Виктор към Перперикон, а там я настигна есемесът на майка й с тъжната вест. Вечерта й звънна и по мобилния. Плака дълго в обятията на любимия, а той се чудеше как да я утеши. Не чуваше думите му, само поглъщаше топлината на гласа му. Сгушена в обятията му, успя да заспи едва на разсъмване.

А с баба й умря и детската й мечта.

Удави болката в работа. Виктор й предоставяше повече време да разказва на туристите историите на местата, които посещаваха. Деница влагаше дори страст, умееше да задържа вниманието им, да усеща разпаления им интерес, очите им, вперени в нея, светваха в удивление от чутото, нейната любов към страната й се предаваше неусетно и на тях, те задаваха въпроси, тя отговаряше с усмивка и твърде изчерпателно, Виктор я поощряваше и на шега вмъкваше късно вечер, когато най-сетне оставаха насаме, думите.

- Толкова си добра, че вече се плаша, ще ми вземеш професията.

- Не се тревожи - отвръщаше му със смях и тя, - но нали знаеш, че обичам и да фантазирам и от легендите да създавам реалност. Те допълват и вливат кръв в историята, правят я интересна дори повече от роман.

Той добавяше вече сериозно:

- А ти защо все пак не се опиташ да напишеш…

- Има време - отговаряше му вече сериозно. - Първо да завърша, после… - преглъщаше, че мечтае за брак и деца с него и казваше: - Ще видим кой накъде ще поеме…

- Зная, че ние ще поемем в една посока и хич не мисли друго. Готов съм още утре да се оженим, а децата по-късно, няма да ти се размине. Ти само завърши, принцесо. От тебе чакам цял отбор маркизчета - и се засмиваше.

- Посмали, посмали - засмиваше се и тя. - И никакви маркизчета. Цял отбор българчета…

Така премина неусетно ваканцията в шеги и в работа, която им бе дала дълбоко вътрешно удовлетворение и дори като седнаха отново на студентските скамейки, усетиха, че тя им липсва.

Замечтаха отново за следващата ваканция, не издържаха да я чакат и се ожениха, поне денонощно вече можеха да си говорят за бъдещите си планове и за отминалите вълнения, застанали пред Мадарския конник или пред руините на Плиска и Преслав, прелели и двамата от гордост, че са потомци на славните българи.

Една нощ Деница му призна, че като малка, а и вече поотраснала, наистина си е мечтала да е потомка на маркиза-кръстоносец, а сега се срамува за това, горда с истинския си корен.

Виктор не се изненада, и той бил запленен от конете им и блестящите им ризници, изглеждали непобедими, ама нали били пленници, на цар Калоян, бързо се осъзнал.

Отново се смяха на фантазиите си, знаеха, че и децата им ще бъдат красиви, та кой не се е възхищавал по света от българската хубост?

Писано е и ще се пише за нея. Виктор поглеждаше с очакване към Деница като че ли нещо й припомняше, а ти какво чакаш, сядай пред лаптопа и пиши, пиши…

Само че тя все още се страхуваше! Страхуваше се от думите, бяха като необяздени коне за нея и щяха ли да хукнат по избраната от нея просека? А как можеше да знае, ако не опита?

Докато една нощ се престраши. Бе напряло нещо в цялото й същество, което искаше да изскочи на бял свят и повече не можеше да го удържа.

Изчака Виктор да заспи, изплъзна се от топлата му прегръдка, нагласи лампата така, че при него да е мрак, отвори лаптопа и започна.

От собствената си фантазия, от детството, от оня рицар маркиз, напуснал уютното си имение, въоръжен до зъби, скрил лице зад шлема и с другите поел в кръстоносния поход.

Преминал успешно през няколко битки, пленен в последната от тях и заточен с рицарите си в тяхното село, как ли се е казвало тогава то, измисли му име и продължи към любовта му към най-прекрасната девойка с тъмни плитки до земята, които тя увила около него, а после го погледнала с искрящите си като небето очи, за да го плени завинаги и да остане с нея до смъртта си. Другите последвали неговия пример и…

В прозореца вече просветваше, когато сложи края, написа и заглавието „Родена в облаците”, изгаси лампата и погледна към седналия в леглото Виктор, който я гледаше с усмивка.

И с още неизказан възторг. Смутена, тя се усети като хваната на местопрестъплението и цялата пламна, а той се засмя, скочи към нея, прегърна я и каза:

- Ти свърши тази нощ най-важното. Сложи началото. А от тук нататък… само ще продължаваш, нали?

- Не съм сигурна… - прошепна някак виновно. - Не съм… Не зная! Ще мога ли? - и го погледна почти разплакана.

- Ще можеш, Деница-Зорница, - ще можеш! - и я притисна към себе си.

А тя, изтощена до смърт, се остави да я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Зави я внимателно, целуна я по зачервените й мокри очи и прошепна:

- А сега поспи! Поспи, родена в облаците!