Георги Н. Николов

„Влез през другата врата” е озаглавила новия си роман Весела Люцканова, дело на изд. къща „Хермес”, Пловдив, 2019 г. За него самата авторка споделя:

„Тази книга беше написана, както се изгражда къща - върху здрави темели от вековната ни история, с тухли, всяка от тях исторически факт и спойка от много истини, малко повече въображение и много повече любов, която я превръща от къща в дом. Влизаш в него и искаш да останеш завинаги. И не само ти, а и децата, и внуците ти. И всички след тях.”

Веднага искам да спомена, че творбата блестящо съчетава по страниците си две успоредни сюжетни линии - на българската история в периода 1913 - 1914 г. и… на съвремието ни днес.

В първата сюжетна линия почти всички централни герои са реално съществували личности. Сред тях е Пиърс О`Махони - ирландски благородник-филантроп, основал сиропиталището „Свети Патрикий” в София за 30 деца, останали сираци след турските зверства в Македония и Одринска Тракия.

Той осиновява всички питомци на приюта, дава им своята фамилия и добро образование и много от тях стават достойни граждани за своето време. Униформата им е дебърската носия. След Междусъюзническата война и първата национална катастрофа О`Махони защитава българската кауза, а когато си тръгва, взема със себе си няколко деца, най-малките от тях.

Реална фигура е и американският проф. Уил Саймър Мънро, оставил любимата си бременна съпруга Джейн, за да тръгне, попрехвърлил на попрището жизнено средата, за многострадалната ни родина. И да напише книга за случващото се в нея - „България и нейните хора - с описание на балканските войни, Македония и македонските българи”, излязла в САЩ през 1914 г., издадена и у нас през 1997 г. от Весела Люцканова.

Книгата е актуално допълнение на Карнегиевата анкета, също споменавана в романа - всъщност тя е Доклад на международна комисия за разследване на причините и избухването на двете Балкански войни.

Основан върху разказите на очевидци и непосредствени наблюдения в опустошените и обезлюдени райони и военните безчинства, довели до траен антагонизъм между съседните в региона народи…

Неволно в читателското съзнание се заражда въпрос - защо му е на проф. Мънро да напусне спокойния си и уреден живот и да дойде сред нашите предци в буреносно, кърваво и миришещо на леш време?

Защото той познава историята ни и изобщо не може да допусне, че българите са извършители на приписваните им ужасяващи зверства.

Защото е убеден, че българите не са варвари, както презрително ги нарича чуждестранната преса, а горд, героичен и благороден народ.

А авторите на военните престъпления - гърци, турци, по-късно и румънци, всячески се опитват да прехвърлят вината си с поразителен цинизъм и уж къса памет.

Където пък и да стъпи кракът на професора и неговия водач, страшните последици са едни и същи, разказите на бежанците се повтарят в страшните си подробности:

„Имаше дни, макар и редки, в които не срещаха никого. Минаваха през опустошени села, покрай полуизгорели къщи, опожарени ниви, почернели овошки и изпосечени дървета.”

Бежанският поток към България е съставен сякаш от сенки от царството на Хадес - с умиращи от глад деца, жени и старци, с пресни гробове от двете страни на пътя и с безумна надежда ще успеят ли да започнат някак живота си отново.

А в градовете почти на всеки вратник се чернее жалейка за сина, стопанина, мъжа, загинали нейде по бойните полета…

Голяма е заслугата на Весела, че възражда днес, във време на откровено безродие и жалко чуждопоклонство, този период от ориста ни: мрачен и светъл, тъжен и велик, излизащ от кървавата яма с поглед в одименото бъдеще.

Повествованието е ту динамично, ту на моменти спира своя бяг, сякаш е в затишие пред буря. Всяка страница носи пулса на онези далечни години, когато се решава съдбата на страната ни и на нейния народ.

Мяркат се образите на Фердинанд и царица Елеонора, на безименни войници и осиротели странници. Весела Люцканова чудесно познава историческата фактология и гради от нея разноцветна мозайка, върху която героите й извайват своите дела.

Споделят с нас, хората от ХХI в., схващанията си за хуманизъм и благородство, отвращението си от войната, преклонението си пред паметта на жертвите.

Перото на авторката е сътворило пантеон на човечността, на обичта към България и жертвената готовност да пребъде тя, независимо от всички перипетии и обществени катаклизми. Бих добавил - и на майчинска милувка към людете, оставили костите си в основата на този пантеон, за да царува по земята ни мир, благост и спокойно битие…

Върху тази историческа канава шества нашето съвремие. Роденият в Англия Ейнджъл О`Махони, или Ангел, е внук на едно от онези деца, които Пиърс О`Махони е довел със себе си преди много години. Желязната завеса е вече паднала и той е твърдо решен да се завърне при корените си и да работи за и в една нова, демократична България.

България, която познава само от разкази и разбира се, донякъде идеализира. На софийското летище съдбата го среща, за да пламне помежду им любовта, с американката Джейн - правнучка на Уил и онази, първата Джейн.

Но доколко младият човек познава истинското лице на страната, за която е мечтал? Той пристига в нея в мутренските времена, когато законът, както впрочем и днес, е основно на хартия.

Когато криминалните групировки се борят за пазари и надмощие, а достойнството на личността е празна дума на фона на несекващите обири и убийства. Емиграцията „навън” набира скорост.

Постепенно извън театъра, в който е режисьор, Ангел започва да се стъписва пред тази действителност, която му е непонятна. Той разбира, че сънародниците му само за век са се променили твърде много в негативен план, че от предишните му слънчеви представи май няма и помен.

И че ще трябва да отваря, образно казано, много, още неизвестни му врати, за да проумее станалото и да намери мястото си в този меко казано странен свят.

„Преживели сме трудни години - отваря очите му директорът на театъра Тодоров - и ще ни е трудно и занапред, защото цензурата все още е вътре в нас, все още не сме осъзнали свободата си, загубили сме и чувството си за стопанисване, но не и чувството да притежаваме. И радостта си да живеем сме загубили, и усещането, че всеки от нас е единствен и неповторим. И самочувствието си, и гордостта си от миналото ни сме загубили, дори себе си сме загубили, смазани от уравниловката, в която бяхме вкарани всички”.

Остава оптимизмът, че Ангел ще се справи с предизвикателствата, имайки до себе си безграничната любов на красивата Джейн.

А аз без никакви уговорки ще определя книгата „Влез през другата врата” като възвишена сага за България.

Като полифоничен химн за нейното величие, преживени страдания и заслужена равнопоставеност сред много други страни.

И за народа й, изтъкан от стоицизъм, гордост, добродушие, търпение и красота. Весела е проникновен психолог и цялото повествование напомня на гоблен, върху който е извезана човешката душа: в различни времена и ситуации, със слънчев лик, или свъсени вежди, в мигове на добро и зло, на упование, надежди и нерядко - на разочарования, заменяни отново с копнеж към нещо по-добро.

Именно доброто и злото са залегнали и в историческата памет на романа, и в негово съвременно „аз”. Везните им уравновесява Човекът - несъвършено подобие на своя създател, дал живот и бъдеще на неизброими поколения. Държащ в едната си ръка меч, в другата - маслиново клонче.

Няма съмнение, че Весела Люцканова обича хората и жадуваната хармония помежду им. Защото когато тя съществува, разноезичното ни общество изкачва поредното стъпало към собственото си съвършенство.

Романът излиза в трудно за съвременна България време и несъмнено ще бъде приет с радост от читателите, защото носи в себе си изводи, верни наблюдения и добри съвети за възприемането на битието.

Но той е носител и на чист патриотизъм, исторически поуки, морална скала на гражданските ценности, философски обобщения за явлението „живот”. Много може да се научи от него, особено от по-младите поколения.

А че и самият роман е явление в общия поток на родното книгоиздаване, аз въобще не се съмнявам…