Благовеста Касабова

За да се запознаем с творческите търсения и послания на Никола Филипов, трябва непременно да сме прочели книгите му „Малкият голям свят” и „Пътека от любов”, защото в тях най-осезаемо ще усетим стилистиката му, чиято основа е изградена от акварелни щрихи и импресивно настроение.

В съдържанието им преобладават спомени за живота на хората от неговия град, човешките взаимоотношения, атмосферата и нравите на времето между двете световни войни.

От тях Никола Филипов извлича духовното, което носят, сърдечната простота в общуването им, стремежите и целите им за утвърждаване, както на градското, така и на селското население от околните селища на града.

Никола Филипов е човек и творец с богата биография - завършил Военно-морското училище във Варна, театрознание в Натфиз, бил е помощник-командир във флота, драматург на театрите в Монтана и Троян, директор на театъра в Добрич и на музикалния в Ловеч, общественик, радетел за издигане ролята на културата за изграждането на пълноценна личност.

Творческата дейност на Никола Филипов води началото си от годините в Морското училище и появата на първата му стихосбирка „Стихия морска ни призва”.

Тя е писана в онези младежки години във флота, когато възторгът е неделима част от мечтите за бъдещето, от спонтанните емоционални преживявания.

Разбира се това са младежки опити, младежки настроения и възприятия на света, изпълнени със светли пориви, обич към морето и представата за мисия.

Втората стихосбирка „Чеда на морето” излъчва подобни ентусиазирани емоционални излияния, патетичност, чувство за дълг и отговорност.

От сегашна позиция, когато авторът им вече е зрял и доказал се творец, стиховете могат да изглеждат наивни, приповдигнати емоционално, но съдържанието им излъчва лирическа неподправеност, изповедност, сърдечен изблик, силна обич към морето.

Двете първи стихосбирки на Никола Филипов оставят трайна следа в живота на младия морски офицер и на сегашния писател.

Още в първите творчески прояви на Никола Филипов се забелязва особена връзка между лиризма в чувствата и отрезвяващата реалност, което подсказва, че авторът има тънък усет за възможностите на словото да отразява мисли и чувства, умение да разказва, да гради образи, да надниква във вътрешния свят на героите си.

Видимо тези качества се проявяват още в първия му сборник с разкази „Малкият голям свят”. В тях Никола Филипов доказва таланта си на разказвач, който не само споделя видяно и преживяно, но съчетава по свой оригинален начин настроенията с визуалния портрет на героя си.

Впечатляваща в сборника е многоцветната и многогласна галерия от образи, характери, нрави, традиции на населяващите големия му малък свят.

Автентични и емоционално въздействащи са образите на хора от малкото селце, където водещият действието герой попада не по своя воля.

Жителите му са колкото наивни и добродушни, толкова практични, остроумни, а понякога и враждебни. Всеки от тях по свой си начин е ангажиран с битието си, с традиционните морални норми, с поведението и действията си.

В „Малкия голям свят” фабулното развитие се води от първо лице, което позволява на писателя да общува непосредствено със селяните, да ги изобразява с първичните им характери, начин на мислене и възприемане на света.

С други думи - да опише с тънко многоцветно перо автентичния български селянин през първата половина на ХХ век.

Подобен по дух и настроение е и романът „Пътека от любов”, само че действието се развива в градска среда. Тук Никола Филипов ярко изразява качествата си на майстор на акварелния щрих и на импресивното настроение, което често е примесено с романтичен привкус.

Персонажът както тук, така отчасти и в романа „Третият човек” е своеобразна представителна извадка от бита и морала на две социални съсловия - интелектуалният елит в провинциалния град и селската и градска беднотия.

Тънкото и деликатно чувство за хумор на автора прави разказа особено интригуващ и занимателен. Разказва сладкодумец, познавач на човешката природа, който успява да синхронизира реалната обстановка, реалната ситуация с романтичните търсения и мечтания на отбраното общество - женско в по-голямата си част.

То живее извън сериозните национални, политически и социални проблеми по онова време. Този начин на повествование е водещ художествен похват в повечето от белетристичните творби на писателя.

И още нещо откривам: колоритните имена или прякорите на действащите лица, които всъщност ги характеризират като индивиди.

Основната, движеща сила в цялостното творчество на Никола Филипов е любовта - голямата, истинската любов към любимата, към човека, към хората, жертвали живота си за свободата на Родината.

В „Пътека от любов” се налага и умението на писателя да се превъплъщава в характерите и психиката на героите си и така да разкрива отличителните им белези, духа на времето - в случая между двете световни войни, случващото се в града с нахлуването на немски военни части.

Обстановката в града е напрегната, във въздуха се носи нещо опасно и тревожно. Всичко това е пресъздадено и с умението и похватите на драматурга Никола Филипов.

Основната водеща линия в „Пътека от любов” естествено е любовта, по-скоро мечтата за любов, която в романа се оказва променлива величина. В процеса на развитието на сюжета тя избухва като гейзер и изчезва като гейзер.

Пресъхва любовта на Живко и Денка, на Радостина и д-р Петков, прехвърлила се по-късно към полковник Боев, на Рая и Иван. Подтекстово, чрез мисленето, въображението, очакванията и несбъдването им, авторът подсказва относителността на моралните категории и тяхната изменчивост през времето.

Същото е и с емоционалния поток и енергията, която носи в себе си. Паралелно с любовните авантюри и романтичните блянове Никола Филипов умело проектира времето - несигурно и тревожно, появата и действията на организираната нелегална съпротива.

И върху тази историческа канава писателят разгръща същностната панорама на епохата. Примерно - изработването, в специално предназначения завод, на самолети за немската армия.

На фона на усложнената обстановка авторът вплита любовта, мечтаната и възвишена любов, осъществена или не, и предчувствията за нейния неизбежен край.

Романтик по природа и психолог по вътрешна нагласа, Никола Филипов успява и то художествено убедително, да внуши на читателя, че не можеш да намериш себе си, дори ако си заобиколен от най-обичаните хора, ако сам не се потопиш в живия живот, ако не го пребродиш със собствените си крака и обмислиш със собствения си ум.

И творчески, и човешки Никола Филипов дълбоко е свързан с родното си място, не споменава името му, но читателят непременно ще познае кой е родният му град, защото той е програмиран в същността му, в творчеството му, в мислите и поведението му.

Водещият действието герой в романа „Третият човек” споделя като на изповед житието и битието си и то още преди да се роди, пътищата, които е избродил, за да открие собственото си Аз и собствената си Вселена.

Преживял трудно сиромашко детство и младост, Никола Филипов успява, без и крачка да се отклони от избраната посока, да загърби нерадостите, горчилките, материалните и нравствени катаклизми, те остават в спомените, уверен е, че този е пътят и това го прави още по-силен и устремен, с още по-голямо желание да твори, да пресъздава художествено живота, характеристиките на епохата, съзнателно или импулсивно да се намесва в съдбата на героите си, разполагайки ги в различни социални класи.

Някои от тях идват от предишни негови произведения, но в „Третият човек”, от позицията на зрял и осъществен творец, по друг начин вече усеща и възприема събития, действия, поведение и сложната обвързаност с изискванията на историческото време.

Разказът за третия човек е разгърнат хронологично и на по-широк фронт - раждане, детство, училище, флота, драматургичните пристрастия, писателство, служене за културното издигане на града. Вълнуващи с изповедността си, с емоционалната си енергия, с любовта и болката, светлите и тъмните чувства изпълват страниците на романа.

А ранното му младежко стихотворение „Рибарска хижа”, включено в съдържанието му, все още не е загубило привлекателната сила на чистата, красивата младежка любов и придава особена романтична носталгичност на атмосферата на цялото повествование.

Мисля, че любовният мотив е неделима част от цялостното художествено творчество на писателя и от стилистиката му.

Най-осезаемо магичната сила на любовта е отразена в романа „Амфитрита”. В него Никола Филипов е обърнал „хастара на времето”, за да подскаже, че той не е само страничен наблюдател, а пряк участник в събитията.

Продължава и симбиозата между романтика и действителност, между твореца, обсебен от призванието си и неотменната му връзка с делника и неговите проблеми.

Безспорно романтичната любов е осветена по особен начин, любов като състояние на духа преди всичко, на чувствена емоция и безрезервно себеотдаване.

Непредвидима драма, обаче, нанася сериозен удар върху влюбеното морско момиче и влюбеното морско момче. По сила на усещанията, любовта им е покоряваща. Всеки един от влюбените млади хора по свой вътрешен начин изживява сполетялото ги нещастие, немилостивите удари на съдбата.

Редуват се в повествованието светли и възторжени мигове, мечти за светло озарено бъдеще, с драматични ситуации, дебнещо зло, болка и страдание.

На пръв поглед обстановката не предполага напрежение, но на фона на любовното опиянение се забелязват тъмни петънца, които не след дълго изпълват пространството около влюбените. Морското момче и морското момиче не са традиционните трагично-влюбени герои, но една нелепа случка ги превръща в такива.

Чрез случилото се с тях Никола Филипов подсказва за неведомите пътища на съдбата, дебнещи без отличителен знак събития, които по непредвидим, по коварен начин променят съдби, нараняват съзнанието, сриват и потъпкват светли очаквания. И още, как обикновения, необременен човек може да бъде носител и пазител на изконни добродетели.

И че любовта както извисява, така може и да унищожава, да бъде градивна сила или черна мъка. В белетристичните си произведения Никола Филипов изповядва - съзнателно или несъзнателно, изреченото от евангелиста Матей: „Ако нямаш любов, ти нищо не си”.

Морското момиче и морското момче имат любов, но тя прекъсва трагично преждевременно. Красивата мечтателка Амфитрита и красивият морски офицер не успяват да изживеят любовта си.

Случилото се с Амфитрита е жестоко, но Никола Филипов оставя краят на повествованието отворен - може би не всичко е загубено, може би някъде в далечината ще проблесне плах лъч на надежда, на вяра, че стават и чудеса.

Споменах вече, че Никола Филипов е свързан дълбоко с родното си място, с неговите забележителни и достойни хора и личности. Казвам личности, тъй като всеки от неговите герои, независимо с каква роля или мисия е натоварен от автора, е личност.

Преди да напише книгата си за съзидателите на Ловеч и на страната ни, писателят е преживял по свой начин случилото се в живота им и стореното от тях като творци, строители на културата и духовността в града, интелектуалци, родолюбци.

Диалогът им с тях - преселили се вече в отвъдния свят, по-скоро е сърдечно споделяне на признанието му към делата им, емоционален призив за запазване на националната памет и обичта му към онези хора, посветили живота си в ползу роду.

Тук оживяват личности като оперетната певица Милена Баръмова, завърналия се от Америка емигрант Иван Метев, воден от носталгия по родния край, писателят Димо Сяров, артистът Банчо Банчевски, завършил живота си трагично в Нюйоркската опера, изцяло отдадения на родината български офицер Георги Векилски.

За него Никола Филипов пише с болка: „Има едно име на герой от Първата световна война на Добруджанския фронт, което блести по особен начин и хвърля светлина и в наши дни, но някои, които не понасят светлината, често забравят да го споменат на 2 юни - Денят на героите, паднали за защита на Отечеството. Името му е обвеяно с легенди.”

Никола Филипов определя жанрово споделеното за съзидатели и родолюбци в „Диалог с отвъдното” като очерци, но според мен това са кратки художествени разкази, емоционално затрогващи и въздействащи с искреното преклонение и възхита на автора пред таланта им, родолюбието им и гражданската им съвест, мисия и отговорност.

Към есеистичните биографични портрети авторът подхожда различно - някъде провокативно и интригуващо, другаде - като асоциативно предизвикан спомен.

Разностранните творчески интереси на Никола Филипов го отвеждат към един знаков период от живота на малко известния тогава в Ловеч писател и драматург Иван Цанков и по-точно - към кореспонденцията му с големия български писател и драматург Антон Страшимиров.

Писмата са тридесет на брой, но са показателни не само с това, че един малко известен местен творец си е кореспондирал с Големия Страшимиров, но и с това, че са писани в последните месеци от живота на Страшимиров.

Към неизвестните допреди няколко години писма на Страшимиров Никола Филипов се отнася с изследователска тръпка. Прави прецизен анализ на съдържанието им и тълкува смисъла и значението на написаното.

Книгата е озаглавена „Драматичните уроци на Антон Страшимиров”. Анализът на съдържанието им е направен задълбочено и ерудирано, като авторът посочва, че писмата съпричастяват читателя към една трогателна, чистосърдечна дружба между национално известния писател и драматург Страшимиров и младия неизвестен автор от Ловеч - Иван Цанков. Факт, недостатъчно проучван досега, който внася нови щрихи към духовната щедрост на Страшимиров и подчертава чувството му за приемственост между поколенията.

И не на последно място, писмата са свидетелства за идейно-естетическата позиция на Страшимиров за състоянието и развитието на родната литература през 20-те и 30-те години на миналия век.

Още за влиянието, което са му оказвали такива световни майстори на перото като Ибсен, Пшибишевски, Стриндберг, Метерлинк и пр.

Все новатори в различните жанрове, какъвто впрочем е и Страшимиров - българският писател, който много преди да се заговори за южноамериканския магически реализъм, беше написал уникалното си произведение „Хоро”, което изцяло е построено, и то не само жанрово, но и идейно-естетически, върху методиката на магическия реализъм.

Издадената от Никола Филипов книга „Драматичните уроци на Антон Страшимиров” и преди всичко анализът, който авторът прави в предговора към книгата, е част от литературната българска история и допринася за надграждането на портрета на Големия български творец, на неговата творческа и човешка същност.

В изреченото от мен за значимото творческо дело на Никола Филипов се опитах само в щрихи да очертая естетическите, идейните, гражданските и родолюбивите позиции на писателя, на сърцеведа разказвач, чието личностно, самородно присъствие в литературния и културен живот на Ловеч и на страната най-вече, е забележително и внася свой самобитен цвят и аромат в развитието на съвременната българска литература.

Малко са днешните разказвачи, които с такова пристрастие и любов пишат за родното си място, за родовите си корени, за делата на онези, които са живели и творили преди нас.

Още за природната красота на Ловеч, излъчвана от Баш Бунар, Стратеш, Вароша, Моста на Кольо Фичето, пъстроцветието на околните селца и техните колоритни жители. И всичко, пресъздадено с любов и синовно признание пред стореното от тях.

Бих казала, че самият Никола Филипов е изграден от любов - към човека, към словото, към Родината, към Живота и към своя роден град Ловеч.