Ненад Йолдески

превод: Таня Попова

Из сборника „Всеки със своето езеро” (изд. „Персей”)

На баща ми и
на всички, които ще повярват

През лятото, след като почина дядо ми, у баща ми се роди огнен кладенец. Червената бездна, за която твърдеше, че осветява и топи душата му, избиваше в очите му и хвърляше пламък към всеки, който го погледнеше.

Не можеше да угаси огъня с нищо. В баща ми се раждаше нещо ново, залязваше едно слънце, а се раждаше друго, още по-горещо и по-страшно от предишното и нямаше значение, че медицината твърдеше обратното и скептично изливаше вода и пепел върху жаравата в душата му, огънят в него продължаваше да тлее.

Спомняше си младостта, обличаше майка ми с дрехи, в които отдавна не се побираше, а тя го слушаше като малко дете, защото не искаше да се противопоставя на неговата лудост.

Всички знаехме, че огнената пропаст, която се роди в него, силна и апокалиптична, няма да трае дълго, но никой от нас не се осмеляваше да предвиди щетите, които тя щеше да нанесе.

Баща ми започна да излиза все по-рядко, а когато излезеше, се криеше в сенките на къщите и като призрак се промъкваше незабелязано по краищата.

Гледах го как прелита под стрехите и как, влачейки след себе си стария чадър на дядо ми, се носи по покривите. Понякога се гмуркаше в черната река и го нямаше с часове, за да излезе най-накрая от нея, сух и изтощен.

Нощем гледаше луната и я бъркаше със своя неприятел, с окото на вселената, което бавно и тайно се промъкваше в неговите разговори, оставяйки пепел по пода - следи, по които се връщаше в зори.

На сутринта, плувнали в пот, гледахме хладно неговата тревожност и се надявахме, че лятото скоро ще свърши, а есенната стихия ще го върне обратно в рамките на нормалното.

Но когато дойде есента, татко продължи да се върти из къщата и само понякога се спираше в каменните мазета, докато те - хладни и мрачни, не го подсетеха за дядо ми.

Тогава започна да се оплаква от стъпалата си. Когато вървеше, оставяше следи от чернилка по пода и твърдеше, че всичко в него се превръща във въглени и пепел.

Майка ми вървеше по петите му, духаше във врата му, даваше му студена бира, но нищо не помагаше. Един ден, виждайки и нас, и своето безпомощно състояние, изчезна.

Следващите дни, сиви и студени, затрупаха с остатъците си къщата ни, оставяйки ни все по-малко пространство за живеене.

Основите започнаха да поддават, стените да избеляват, топлината изчезна и само отминалите спомени, мирисът и усмивките на този странен фокусник се насъбраха по кьошетата.

С брат ми го търсехме навсякъде и като побъркани се лутахме из бледата светлина на дните, които се смаляваха, надявайки се, че един ден ще намерим някоя следа от него.

И тъкмо когато ни се струваше, че всичко ще се разпадне и нашите разнебитени животи ще се потопят в неговото отсъствие и ще изчезнат завинаги в руините, топлината се върна в нашия дом по вълшебен начин.

С дни стояхме изправени до прозорците и гледахме как ледът обхваща улиците, как пълни асфалтираните пространства на града, надявайки се, че това е предвестник на неговото завръщане.

Баща ми се върна заедно с първия сняг, в края на януари, точно за неговия петдесет и осми рожден ден, смален, дребен и измръзнал.

Огненият кладенец, както той твърдеше, бил затрупан със сняг и под тази снежна покривка сега се криеше нещо, което може да се оприличи на неговия досегашен живот.

Опитваше се да направи равносметка на изминалите месеци, да стопи снега, хвърляйки му сол, но неговите опити пропадаха в дупката на забравата и за нещастие се губеха там. И изобщо не можа да си спомни какво му се е случило, докато го нямаше.

Баща ми по цели дни копаеше из лабиринтите на своите чувства, разчистваше снега, чупеше леда по замръзналите тротоари, под които сега бледо трептеше последната топлина и мириса на някогашните спомени.

Намираше котарака и му крадеше мястото, будеше го от дълбок сън и превземаше територията му, налагаше му свои закони, своя юрисдикция, за да се отдаде накрая на топлината, вярвайки, че котките винаги избират най-топлото място в къщата.

Отнесено и тихо казваше, че отива на разходка, а вместо това, мислейки, че никой не го вижда, се смаляваше и потъваше в семейните албуми.

И само тогава, заврян между снимките, буден сънуваше градината на дядо ми, старите дървета, от които някога течал мед, а майка ми в младежки възторг крие лицето си с възглавницата в малката студентска стая в Скопие…

Стотици сантиментални моменти, разпръснати в милион частици, правото на още един ден, равносметката на живота, пресметната по други закономерности.

Неговите разпилени светове добиваха стабилност само в тези кратки посещения, оцветяваха се, плаваха в безтегловност и като в невинна детска фантазия, в сапунен мехур, го издигаха нагоре.

Но балоните бързо умираха във въздуха на спомените, фотографиите избледняваха и всичко се разпадаше на милиони тривиални детайли, които връщаха баща ми обратно в дневната, назад в неговите студени лабиринти.

Полепнал с паяжините на миналото и лепкавите илюзии на спомените, тъжно се въртеше из стаята. Нервно чистеше от лицето си лепкавите нишки на Тогава, а нас подминаваше като че не съществувахме, мислейки ни за призраци, за данък добавена стойност върху цената на неговия живот.

Един ден реши да не се измъчва повече с болезнените разходки из албумите, затвори се в старата си канцелария и накрая намери спокойствие между папките.

В малката стая правеше опис на инвентара и в балансите между състоянието и успеха, търсеше съвпадения между цифри и букви, знак и ново начало.

Разглеждаше старите счетоводни сметки и твърдеше, че в цифрите вижда алтернативата на приказката, тайни шифри, които могат да се декодират в изречения.

Съчиняваше нови сметки, нови счетоводни извлечения, които бяха за него сламката на удавника, неговия последен контакт с миналото.

Размножаваше изкуствено бледите спомени със свободните асоциации в извлеченията и после тайно впръскваше разтвора от измислици и разпилени спомени в огнището, което, покрито с белота, лежеше угаснало в подземието на неговата душа.

Пишеше и колкото повече историите за него растяха, толкова повече той се смаляваше, вехнеше и се претопяваше в написаното.

С майка ми и брат ми по цели дни гледахме канцеларията и следяхме неговата сянка върху прозореца, гледахме как залязва със зората и възкръсва с нощта и как от ден на ден все повече се смалява, докато от нея остана само бледа следа върху рамката на прозореца, последното свидетелство за баща ми, неговия подпис, следа от угасналата жарава на неговото последно топло лято.