Повест

Василий Воронов

превод: Дафинка Станева

- Шурка! Господи Иисусе, одрал е кожата на дядо Шурка!

Леля Даря с тежка чанта се спъна и едва не падна на прага, когато видя осемнайсетгодишния си племенник Тимка, когото не беше виждала десет години. Пред нея стоеше богатир с рошава къдрава глава и срамежлива глуповата усмивка на пълните си детски устни.

Леля Даря идваше от своя хутор в Загряжск при сестра си Матрьона много рядко. Малък хутор от десет домакинства, но с гръмкото име Атамански, който мъждукаше  някъде в степта на границата с Калмикия. Отдавна, в младостта си, леля Даря се омъжи за атамански казак и трийсет години преживя в степта неотлъчно, като навестяваше само сестра си Матрьона в Загряжск. Подивя доста, странеше от оживените места и въобще от чуждите хора.

Като си почиваше от дългия път с автобуса и отпускайки се с една-две чашки сливов ликьор, леля Даря дълго разказваше за впечатленията си от пътуването. Беше се намълчала вкъщи и сега се радваше да се наговори.

- С чуждестранен автобус ни докараха направо до Възкресенската катедрала. Не пътуване, а наслада. Като на пухен дюшек. И те люлее, и те приспива. Казват, че в такива автобуси пътуват в Европа… Ех, кратък е животът! Аз също бих пътувала, макар и до Румъния…

Мъжът на Матрьона, Егор, весело слушаше балдъзата и се подсмиваше, като се стараеше да я обърка. Той възразяваше убедително и сериозно:

- Ама за какво ти е Румъния? Там има само мамалига и кисело вино. По-добре в Полша, там панове живеят. Всичките до един са важни панове, обикновен народ няма.

- Наистина ли? - недоверчиво питаше Даря.

Намесваше се Матрьона. Тя вразумяваше сестра си като малко дете.

- Не го слушай тоя зевзек. Самият той цял живот не е излизал от Загряжск. Наистина, един път го извикаха в Москва. Брежнев му закачи орден на сакото, извинявам се. А за Румъния и Полша той само по телевизията е гледал.

Егор сърдито се отдръпваше от жена си и се доближаваше до Дария.

- Кажете ми вие на мене могат ли господата, а по тяхному пановете, да чистят ла… а в тоалетните?

- Не, господата не могат, - в един глас отвърнаха сестрите. - За това вземат при себе си гастарбайтери от бедните държави, пролетариат по нашему. Оправят къщата, грижат се за старците, за децата. И ла…та, разбира се, хвърлят от тоалетните.

Егор тържествено повишаваше глас:

- Авторитетно ви заявявам - полските панове не се гнусят от никаква работа. Трябва, например, да издоят козата. Панът облича камизолата и сяда да дои козата. Трябва картофите да прекопае - копае. Трябва да трупа сено - трупа. Например, какво прави, ако трябва да чисти тоалетната. Той се избръсва чисто, слага си одеколон, облича бяла риза, камизола с копчета - веднага се вижда, че това е пан, а не черноработник. Полша забогатя, защото не пуска гастарбайтери. А Франция - обратно - отпусна се поради излишък на чуждестранна работна сила. Там господата не желаят да си цапат ръцете и ходят из Париж с бели ръкавици. А негрите работят за тях и живеят в колиби. И у нас работата натам върви. Никой не ще да работи…

- Никой! - високо подкрепи зетя си Даря. - Идвали ли сте скоро в нашия хутор Атамански? Или в Елиста? През степите и пясъците? Не сте идвали. Не сте видели. Четиристотин километра пътуваш с автобуса и не виждаш никой наоколо да работи. Покрай пътя не строят фабрики и заводи, а ресторантчета с табели „Камъши”, „Шатри”, “Шиш-кебап”,„Дюнери”. И изобилие от спиртни напитки: водка, вино, бира. Пият всички: пенсионери, студенти, учители, господа началниците и децата. Децата с милиционерите пият. Глобяват шофьорите и пият с децата направо до пътя. Само кърмачетата не пият.

Такива или подобни на тях разговори имаше на масата до късно. Ядяха горещ борш, месо, блини със сметана. Играеха  с картите  на „Глупак”. Пиеха водка - горилка от сливи, сладък ликьор от зарзали. Опиваха се неусетно и се хвалеха един на друг. Даря се хвалеше със своя хутор Атамански, Егор и Матрьона й разказваха за Загряжск.

- Нашите крави са калмикска порода с мраморно говеждо, пасат до зеленчуковата градина в долината - възторжено разказваше Даря. - Диви, ничии. Прииска ли ти се, лови и яж цяла година мраморно говеждо. Само че са опасен добитък - рогата им са като вили. В степта не можеш да избягаш от тях и да се скриеш. Наръгва те и си готов - не искаш вече мраморно говеждо. Ние, слава Богу, не сме ловци, отглеждаме си свой добитък. При нас има дропли. Като великани, щрауси. По-бързо бягат, отколкото летят. Големите началници ги преследват с джипове. Почти всичките дропли унищожиха и в Червената книга ги записаха. А защо стрелят, ще запитате? Домашният пуяк е по-вкусен от дроплата. И на пазара е по-евтин, отколкото вашата кокошка. Аз ви донесох от нашите пуйки.

- Калмиците не ви ли притесняват? - запита Егор.

- О, не! - увери ги Даря. - Най-мирната нация. Жизнерадостна. Язди например калмик на конче в степта в хутора Атамански. Пътят е дълъг и той си говори сам. Благодари на своя бог за добрата реколта. Благодари на жена си за новородения син. Хвали началника за прекрасния характер и бащинската грижа за подчинените. Хвали своя президент за щастливия живот. Всичките ги хвали. Добро му е настроението на калмика. Спорен му е денят. А скъса ли се копче на гащите му - започва да ругае. И ламата, и началниците, и президента, и дори любимата жена. После го гледаш - пее. Песента е за всичко, което вижда калмикът по пътя си. За тревите-цветя, пелина, гърлицата, за небето и облаците, за канята и стрепета, за здравето и силата богатирска, за момичето, което е обичал в училище и не може да забрави очите и усмивката му досега. За целия свой живот пее калмикът по далечния път. А когато се отбие при тебе в двора и го попиташ „Как си?”, „Как са жената, децата, живи-здрави ли са всички?”, калмикът само се усмихва и отговаря с две думи. „Добре са, живи са”, „Добре са, здрави са”, „Животът е хубаво”, „Работата добре”. И върви по-нататък да посети познатите си. Не, калмиките не ни притесняват.

Когато идва редът на Егор, той разказва за Загряжск в превъзходна степен, важно, като за своя собственост. И не търпи възражения. Дори въпроси не търпи.

- Разбира се, Загряжск не ти е на тебе хуторът Атамански. Няма какво да ги сравняваме. Чуждестранните гости тук всеки ден са повече, отколкото коренните жители във всички останали хутори. Пристигат и пристигат, бързат и бързат. Сякаш тук е с мед намазано! Но и ползата от тях, да ви доложа, не е малка. Купуват от нашите амбулантни търговци всичко наред. Матрьошки, свирки, гърнета, раковинки боядисани. Кошнички, портмонета, чантички. Снимки и картини в рамки. Една старица просто копчета продава. Цял сандък има. Има даже такива от мъжки долни гащи, бели. Сякаш е антиквар. Продава на парче за долари. Казват, че станала приказно богата. А един предприемач купи стара кобила, вози туристите на нея, като че ли е кон будьоновска порода. Няма край, на опашка стоят. И милиционер има…

Даря не без ревност слушаше и не пропусна случая да захапе зетя:

- А защо ти, разумния и грамотния, не се сети да купиш кобила? С Мотя милиони щяхте да броите. Сега.

Трудно можеше Егор да бъде вкаран в ъгъла.

- Ти, Дашка, си като малко дете. Как може орденоносец и бивш колхозен бригадир да вози на конче чуждестранни негри и госпожици? Аз си имам свой бизнес. Три тона мед за сезон изкарвам. А копчетата от долните гащи нека ги продават бабите и да богатеят.

Матрьона ревниво се застъпи за мъжа си.

- Той, Даша, цяло лято на залесените места с пчелите живее. Там работата е такава, че младите не издържат. Много хора изоставиха пчелините, че не им е изгодно. А Йора е упорит, четиридесет години е зает с пчелите. При него става.  Ето - Тимка завърши училище, изкара шофьорски  курс и баща му нова кола му купи. Тебе Тимка ще те закара обратно с колата.

- О-о! - зарадва се леля Дашка и прегърна племенника. - Винаги съм казвала, че той на дядо Шурка прилича. Умен е, юнак, цял Петро Първи! И обича леля си!

Леля Дашка направи на всички комплименти, всички похвали, благодари на стопанина за това, че винаги се отнася добре с нея  и не се обижда на нейния вреден характер. Наистина, сутринта вече показваше на сестра си тая своя вредност, шепнеше на ухото й своите опасения и я предупреждаваше за излишната доброта и доверчивост към нейните мъже, сиреч към Егор и Тимка.

- Ти, Мотя, не гледай твърде през пръсти като едно време. Стопанството ви е голямо, а той натиска, впряга те и те гони. А сам  в залесеното като в санаториум си почива с пчелите. Ти тук по къщата, по стопанството повече се блъскаш. С разни животни ти е пълен дворът. Две крави, две бичета. Половин хектар зеленчукова градина. Стига толкова!

- Без стопанство не може, - неохотно се оправдаваше сестрата и отвръщаше очи. - Тимка помага…

- Тъкмо за Тимка искам да ти кажа! - прекъсна я Дария, като се сети. - Израсна момъка, цял е като дядо си, нашия татко, женкаря, прости Господи. Красавец! Сега него с четири очи трябва да го гледаш, твоят Йора кола му купил за съблазняване. Него, кучето, трябва да го ожените, да го спънете, докато не е усетил свободата…

Матрьона обидено ставаше от пейката и мълчаливо отиваше да плеви лехите.

Разбирателството не се получаваше. На следващия ден Даря престорено охкаше и, сякаш за извинение, изведнъж си спомни:

- Съвсем си изгубих ума! В неделя има панаир, ще докарат прасета. На моя Кузмич не му се  надявам, ще купи бракувани. Сама ще отида. Нагостувах се.

На другата сутрин на разсъмване сестрите се прегърнаха, поплакаха преди дългия път. Тимка, усмихнат, охотно и пъргаво потегли с още неизпробваното “Жигули”.

2.

Дядо Шурка, за който се говореше по-горе, беше баща на Матрьона и дядо на Тимка. Беше роден в Загряжск и умря там на 89 години. Той беше незаменим човек в града. Народен майстор, шлосер и дърводелец, и въобще майстор за фино точене.

В неговия старинен казашки дом от деветнайсети век, който имаше широк двор, дълги навеси, бараки и мазе с изход, винаги се тълпяха хора. Като в склад или ремонтна работилница. Дворът беше пълен с всякакъв битов боклук - от детска количка до резбовани бюфети, ковани ключалки, скари, медни самовари и чайници. На стените имаше вериги, ловни капани, подкови, гюлета, бяха подпрени воденични камъни и огромни корабни котви.

Дядо Шурка никога не се беше женил, никога и никъде не беше работил, заради което при Хрушчов го съдиха за тунеядство. Имаше шест или седем деца от различни жени. С всичките поддържаше роднински отношения, помагаше на децата, помагаше и на внуците. Весел и свободолюбив човек беше, излъчваше топлина, към него се привързваха, обичаха го. Чак до старостта дядото запази богатирското си здраве. В скулптурната му мускулатура силата играеше по жилите. Приятно беше да гледаш, когато работеше с чука на наковалнята. Ручеи от пот течаха по шията, на гърба като валуни се изглаждаха връзките на мускулите, в очите гореше огън, пламък. Ясно е защо жените си губеха ума по него. Един Бог знае какви страсти кипяха в къщата на загряжския ерген. Дядо Шурка с никого не обсъждаше любовните си тайни. Той въобще се стесняваше някак да говори за жените. И прекъсваше този, който в момент на опиянение започваше да разказва мръсни истории. Колкото и да е странно, той беше целомъдрен, този дядо Шурка.

Никога не броеше парите, те идваха при него сами, много пари минаха през ръцете му. Парите сами чукаха по прозорците му.

Спря пред къщата му джип, излезе един човек, извика стопанина, показа му пушка.

- Можеш ли да направиш приклад?

- Ще опитам.

След месец стопанинът на джипа, мълчейки дълго, гледаше работата му. Вместо разцепеното счупено дърво светеше като янтар нов орехов приклад с инкрустация. Шевовете, съединяващи дървото с метала, бяха по-тънки от паяжинки. Обликът на дървото изглеждаше под лака като скъпоценна рисунка, като гравюра. Изпъкналостите и вдлъбнатините бяха изравнени, шлифовани до блясък. Скъпата пушка на фирмата „Зауер” беше придобила по-съвършена естетическа форма. Стопанинът, отворил уста, дълго гледа дядо Шурка. Извади от джоба си пачка пари, мушна я в ръката на майстора и, без да се сбогува, си замина…

Богати поръчки имаше често, за работата му плащаха много пари. Той ремонтираше, реставрираше и събираше различни редки предмети. Книги, картини, часовници, старинно оръжие, бронз, порцелан. Но парите тъй леко излитаха от ръцете му, както  и долитаха. Дядо Шурка щедро даряваше децата, внуците, любовниците и приятелите -събутилници. Той обичаше живота и животът го обичаше. Преди смъртта си, когато вече беше съвсем останал без сили, той помръдна пръсти и едва чуто прошепна с лека усмивка:

- Там ще ме похвалят…

С годините Тимка все повече заприличваше на дядо си. И не само външно. В неговите лъжливо лениви телешки очи от време на време пламваше такова жадно любопитство, такава ненаситност и съблазън, че той трудно преодоляваше вътрешното си вълнение и се уединяваше, за да дойде на себе си. Той се ядосваше, срамуваше се и в същото време тайно желаеше съблазънта, порока. Възмъжаваше, съзряваше не с дни, а с часове и с радост и нервен трепет усещаше великия прелом в своя живот.

3.

Тези две семейства бяха повече от съседи.

- Добро да ти е здравето, Афанасий Афанасиевич! - с дрезгав грубоват бас викаше всяка сутрин Егор Егорович  на съседа си.

- А-а! - весело се отзоваваше през стобора Афанасий Афанасиевич, като действаше с гирите. - Моите почитания, Егор Егорович! Добро утро!

Егор Егорович и Матрьона Хворостови кръстиха дъщеричката Настя на Афанасий Афанасиевич и Варвара Хромови. В отговор Хромови станаха кръстници на сина на Хворостови - Тимофей.

Егор Егорович беше на повече от шейсет години. Четиридесет от тях беше бригадир отначало в колхоза, а после в акционерно предприятие. И цял живот имаше пчелин. А Матрьона, смятай, сама се грижеше за домашното стопанство, тоест гърбеше се за трима.

Афанасий Афанасиевич беше инженер в строителна компания, жена му Варвара беше медицинска сестра в болницата. Те  по принцип не свързваха себе си с помощно стопанство. „И хубаво правят!” - въздишаше Матрьона със завист.

Кумовете и съседи бяха задружни и в Загряжск трудно можеха да се намерят други съседи, които да са така свързани приятелски, както Хромови и Хворостови. Кой може да каже как се появява привързаността и дружбата между съседите? Премъдрият Гогол живописно описва как са се скарали съседите. А как са се сприятелили - не е написал. Трудна е тая задача и аз няма да се осмеля да направя и най-малък опит да я реша. Само ще намекна за първопричината, за взаимното насрещно движение един към друг. Защото понякога е достатъчен един намек.

Всичко се започна преди много години, никой не помни точно кога. Афанасий Афаасиевич, както винаги рано сутринта поздрави Егор Егорович и деликатно попита:

- Ще се намери ли у тебе, любезни съседе, малко горилка?

Хворостов с жест му показа да почака, вмъкна се в бараката и след минута протегна през стобора завита във вестник бутилка.

- От мед е, първак.

- Аз не за пиене. Жената я боли кръста… За разтриване.

- И за разтриване, и за компрес. И вътрешно да се приеме, не е грях.

Егор Егорович извика съседа при себе си в двора, в беседката. Донесе още една бутилка и чинийка със сушена риба чебак. Наля в чашките.

- Е!

Чукнаха се, пиха. Замезиха с мазна риба с янтарен цвят. Афанасий Афанасиевич похвали водката. Егор Егорович наля още по една.

Без да бързат, в разговор изпразниха бутилката. Егор Егорович изказа отдавна назрялата в него мисъл.

- Ето, ти хвалиш горилката, а аз съм недоволен. Механизмът остаря. Моят дядо на него петдесет години вареше. Ръждиви тръби, груби шлангове. Примитивно почистване. И всичко е тромаво, цялата кухня е затрупана. Вонята се е просмукала - като в консервна фабрика. Нужни са революционни мерки. На курорта се запознах с бившия директор на завода за производство на водка и ликьори. Той е пенсионер и голям специалист по частите на горилката, професор. Има апарат, който е като малък завод. Целият механизъм е скрит и заварен в цилиндър от неръждавейка. С тръбички, датчици, бутони и прибори. В чанта може да се събере. И приставката е електронна. Спираш я: 80 градуса. Апаратът капе точно литър и автоматично се изключва. Спираш: 50 градуса. Апаратът подава два литра и се изключва. Спираш на 40 градуса - дава останалите три литра и се изключва. Може, разбира се, да го поставиш и на 30, и на 20 градуса, - ще тръгне воня, парцуца, тя не става и за продажба. Ето за такава умна сортировка си мечтая през нощта. Ти, Афанасиевич, си учен човек, инженер, у вас в производството и възможностите са големи, и специалистите са добри. Разбери, поръчай, няма да пожаля парите, колкото и да са те!

Афанасий Афанасиевич помисли и каза:

- Аха!

След две седмици донесе в чанта малък завод от неръждавейка. Пред очите на изумения Егор Егорович той невъзмутимо извади и сложи на масата сияещия стратегически метал на апарата за самогон от XXI век! С термометър, манометър и електронна приставка!

Егор Егорович заплака, ей богу, заплака от щастие и дълго не можеше да се успокои.

- Днес, още днес! Ще направя каша от изрезките на стари пити с мед!

След две седмици съседите се затвориха в лятната кухня, плътно запердиха прозорците и пристъпиха към операцията. Подготовката на апарата за работа отне броени минути. Включиха охладителя към водопровода, изведоха улука в мивката. Включиха огъня под казана с пенливата медена каша. Егор Егорович тържествено включи електронната приставка на режим 80 градуса.

- Това е за лекарство. За разтривка, за компреси. За жените.

И за да не се мъчат, седнаха да играят с картите на „Глупак”.

- Четох, че според статистиката въпросът за алкохола е отпаднал, - дълбокомислено изрече Афанасий Афанасиевич, разбърквайки колодата карти. - Властите правят извода, че Русия е започнала да пие по-малко. Ти как мислиш?

- Туй от каква страна да се погледне… Статистиката преброила бутилките в магазините, и то не всичките. А нас с тебе не ни е преброила. Ние се скрихме в кухнята от статистиката. Те там какво, слепи ли са? Хората още при съветската власт преминаха на горилка. За икономия. Бутилка водка струва двеста рубли. А бутилка горилка по себестойност е двайсет и пет рубли. Кое блюдо ще ям аз, пита се? Горилка, разбира се! И е по-евтино, и е по-полезно.

След един час съседите дегустираха първака. И шумно въздъхнаха:

- О-о-о!

Горилката попиваше, просмукваше се в кръвта направо в устата. Мекостта, даже нежността на силната напитка предизвикваше възторг в целия организъм.

- Мармалад - възкликнаха майсторите. - Мармалад!

Резултатът превъзхождаше всички очаквания. Сортировката и калкулацията на продукта бяха изпълнени от новия апарат с аптекарска точност. Приятелите наливаха напитката в бутилки и пишеха с флумастер работни названия.”80 градуса. Разтривка, компреси”, „70 градуса. За настойки от билки и плодове”, „50 градуса. Особена, лечебно-оздравителна. За простуда”, „40 градуса. За пиене. Делнична”.

- Впрочем, забравих да ти кажа, - неочаквано си спомни Афанасий Афанасиевич, - моята Варвара след разтривката забрави за болките в кръста. Сега разтрива радикулита на главния лекар. И название на лекарството измисли - “Хворостовска”.

- Браво! - самохвално се съгласи Егор Егорович. - Всички ще излекуваме! И ние ще оздравеем. Сега сме о-хо-о!

Заводчето от неръждавейка, което Афанасий Афанасиевич донесе от работата си, имаше по-нататък голямо влияние върху съдбата на нашите герои.

4.

Тимка беше голям и силен. Настя пък изглеждаше съвсем малка, малко по-голяма от куклата си Нюша. Децата през цялото време бяха заедно, но честичко се поскарваха и спореха. Настя през цялото време учеше Тимка:

- Голям си, пък умът ти малък. Защо дърпаш котето за опашката? Всичките животни за врата ги носят.

- А пък аз - за опашката.

- Ама глупак си ти! Глупак!

Започваше се караница, която обикновено завършваше с плясване на Настя по врата. Тя също храбро вземаше пясък в шепите си и го хвърляше право в лицето на оскърбителя си. Бягаха в дворовете си и оттам тайно се наблюдаваха. Първа идваше да се помирява Настя.

- Тим, ей, Тим? - умолително викаше тя през стобора.

- Какво искаш?

- Да идем да се окъпем в рекичката!

И неразделните съседи, хванати за ръце, отиваха на рекичката. На брега беше пълно с деца на различна възраст. Мятаха се, гмуркаха се в плитките води на „жабарника”, пръскаха се и крещяха. Тимка показваше на Настя как умее да плува. Лягаше по корем, вирваше глава, опулваше очи и с всички сили пляскаше по водата с ръце и крака. Плуваше тъй метър-метър и половина и започваше да потъва, да се дави. Напипваше с крака дъното и силно кашляше.

- Видя ли? - хвалеше се Тимка. - Казвам ти, че утре ей до оня храст ще доплувам.

- А мен ще ме научиш ли?

- Ти си още малка.

На рекичката Настя шепнешком се оплакваше на Тимка:

- Виждаш ли го оня, ушатия, рижия?

- Е?

- Той се закача и ми показва юмрук. Можеш ли да му удариш един?

Тимка смело се приближаваше към оскърбителя, нещо му казваше и сочеше Настя. Рижият кимаше с глава и вдигаше ръце. Тимка винаги се застъпваше за Настя и тя гордо виреше нос пред връстниците си.

Едно от най-силните впечатления в детството е пролетта. Дивият зюмбюл край жълтите преспи, прелялата бреговете вода, колониите от гарвани на старите върби. Горещото слънце и бялата пара над мазната угар. На носа на Настя цъфтяха лунички. Тя, облечена с дълга майчина жилетка, с валенки на бос крак бяга по двора и, блещейки очи, вика с всички сили:

- Шкорците долетяха! Шкорците долетяха!

На Настя й са паднали предните два зъба. Тя отчаяно фъфли и просвирва.

- Шкорците долетяха!

Тимка поглежда иззад бараката и я дразни:

- Не са скорците, а гарваните!

Настя подскача на един крак и показва къщичката за птици:

- Шкорците, шкорците!

Матрьона изпече от сладко тесто сладки с форма на птици и чучулиги. Вика децата на масата и ги угощава.

- Днес е празникът Сорок Сороков, добрите хора посрещат пролетта. Радвайте се!

Настя почти винаги вървеше подир Тимка и почти винаги му се подчиняваше. Но понякога „хвърляше къч” и проявяваше характер. На Тимка му дойдоха на гости двама приятели, с които той ловеше с мрежа риба в канала. Момчетата бяха по-големи и вече пушеха. Тимка донесе в чинийка изрезки от пчелни пити с мед. Компанията избра уединено място зад зеленчуковите градини и седна около чинията. Момчетата с пръсти улавяха вощината, дъвчеха с наслада като мляскаха и се облизваха. Настя се лепна за момчетата и също дъвчеше, мляскаше и се облизваше. След това гостите решиха да попушат, извадиха от каскет цигари и кибрит. Тимка също запуши и красиво пускаше дима на струйка. Настя очаровано гледаше пушачите и също протегна ръка за цигара. Момче с плажна шапка протегна към нея пакета, но Тимка силно шляпна Настя по ръката.

- Какво искаш! Седни по-далече от нас и дъвчи мед!

Настя се обиди, но се подчини, мълчаливо тръгна към цъфнал бъзов храст…

Другото приятелче на Тимка, розовобуз дебеланко, пушач със стаж, направи важна физиономия и обяви:

- Давам безплатен урок за начинаещи!

Той пое дълбоко дъх, задържа дишането и като вирна нагоре главата си, високо и ясно издекламира:

Пътуваше локомотив на дванайсет колела

и пускаше дим…

Закръгли устните си на като тръбичка, старателно изпускаше дим, изкарвайки  го от устата си  на кръгли колелца. Сивите кръгчета едно след друго бавно се издигаха над главите и се стопяваха във въздуха. Момчетата завикаха от възторг:

- О-о-о!

- О-о-о!А-а-а! - зави от болка Настя. - О-о-о!А-а-а!

Тя махаше с ръце, подскачаше на място и викаше, без да спре. Над цъфналия бъз бръмчаха пчели. Усетили меда, пчелите обкръжиха Настя и я ужилиха по ухото. Изплашеното момиче пищеше, плачеше и ридаеше, докато, дочула  виковете му, не дойде Матрьона. Тя заведе Настя в къщи, направи й компрес, успокои я.

Когато си дойде Тимка, приятелката му ядеше  вареники с мляко и внимателно докосваше зачервеното си ухо. Тимка се разсмя.

- Ухото ти е като вареник!

Настя отново се разплака, от обида и яд започна да крещи и да тропа с крака:

- А ти пуши цигари с другарчетата си! Пуши! Пуши! И мед от къщи им занесе! Занесе им!

Матрьона взе кърпата и шляпна Тимка по шията.

- Анчутка!  Почакай да видиш! Баща ти с колана ще те набие!

Настя се разсмя:

- Ще те набие!

5.

Трошеше се мартенският лед на рекичката Серебрянка. Започнаха да цъфтят в градинките пред къщи персийският люляк и бялата черьомуха. Звъняха на Великден тежките старинни камбани на високата островърха звънарна на Възкресенската катедрала. Многогласно шумеше и пъстрееше с яркостта на цветовете загряжският пазар. Звучният и дрезгав глас на местния Будулай с нахално ехо летеше на другия бряг на Дон:

- Вериги! Калени вериги!

Новото младо поколение, едва изправило се на крака, бързаше към новия живот, както пеперудка към светлина…

Настя и Тимка пораснаха, от тяхното неотдавнашно детско сходство не остана и следа. Те станаха поразително различни в израстването си. Тя - бузеста, с дълга коса и влажни големи очи на кошута. Той - срамежлив богатир, с буйни къдри с детски устни. Настя беше остроумна и общителна, а Тимофей - скован и неуверен.

Скоро той усети, че Настя отминава, отдалечава се от него. Дружбата и привързаността си отидоха заедно с детството. А сега те още не бяха свикнали един с друг. Тимка се смущаваше от нейната непредсказуемост. Понякога тя го изгаряше с такъв чужд и враждебен поглед, че той дълго време избягваше да я среща на четири очи. Не знаеше за какво и как да говори с нея. Пък и не можеше. Нито сериозно, нито на шега. По-големите момчета общуваха с нея без затруднения и си позволяваха, по-точно тя им позволяваше, да си правят цинични шегички. И да й разказват непристойни вицове. Тя високо и откровено се смееше. А Тимка изгаряше от срам и ревност.

Настя започна да се облича модерно, да си купува скъпа козметика. Ходеше да си прави прическа и маникюр в единствения салон за красота в града. Тя се сприятели с хора, които Тимка не познаваше. Те се появяваха при Настя на чуждестранни автомобили, откарваха я на плажа или в гората за цял ден. А вечерта - на дискотека…

Варвара се опитваше да поговори с дъщеря си за по-нататъшното учение, за специалност, но тя оставяше това без внимание:

- Ще успея.

- Да беше отишла поне веднъж на кино с Тимка… Виж го как съхне по тебе!

Настя  чувстваше вината си.

- Да не говорим повече за Тимка…

Отчуждението завърши с това, че Настя замина да урежда живота си в Москва. Дори без да се прости с приятеля си от детинство.

Егор Егорович така се увлече в усъвършенстването на горилката, че напълни с нея почти всички стъклени съдове. Матрьона се разтревожи не на шега.

- За сватба ли се готвиш? В къщи не останаха празни шишета и буркани. Намери си играчка…

Егор Егорович изръмжаваше и упорито продължаваше своето дело. Неочаквано се появи стимул. Отби се преди няколко дни старият познат, далечният роднина Михаил Мартинович Спотикач, началник на загряжската полиция.

- Егорович, спасявай ме! Отивам в Москва, сега при началството на мода е горилката. А твоята напитка ще е по-чиста от таманска чача. Давай всичко, каквото имаш.

- Аз имам много, Миша… - смутено си призна стопанинът.

- Казвам ти, давай всичко!

След полковник Спотикач идваха още няколко уважавани люде. Главният лекар, прокурорът, военният комисар, началникът на социалното осигуряване, дори директорът на колежа по обществено хранене. И всички молеха за хубава горилка от мед. Егор Егорович схвана, че е седнал на златна жила. Но ведно с това се появяваха и го човъркаха мисли за законността на бизнеса. Но той прогонваше тези мисли.

Мигар прокурорът или началникът на полицията могат да му подложат динена кора? Те вземат горилката изключително с лечебна цел. И прокурорът, и началникът на полицията, и военкомът, и директорът на колежа за обществено хранене разтриват своите жени и познатите си. Какво противозаконно може да има тук?

Егор Егорович изпитваше такова самоуважение, каквото не беше изпитвал дори когато Брежнев му закачаше ордена на сакото. Струваше му се, че съгражданите му даже когато го поздравяваха, ставаха по-топли и въодушевени. Е, имаше и завистници. Но кой ще се опре на прокурора и началника на полицията?

Полковник Спотикач се отби без предупреждение, влезе в кухнята, където Егор Егорович се канеше да постави на огъня поредния казан с материала за варене.

- Здравей, стопанино!

Егор Егорович се засуети, като се извиняваше, че не е успял да подготви поръчката, но полковникът го спря с жест:

- Седни и слушай. Мен ме изпращат в Москва. На прощаване искам да ти направя подарък. Стига си действал в домашни условия, време е за излезеш от нелегалност. На търг се продава бившият завод за вино и водка, цената е символична. Аз съм се разбрал, ето ти визитка, ще намериш този човек. Тръгвай още сега, чакат те.

Казват, че не стават чудеса. Стават! Пред очите на всички и за велико удивление на съседа Егор Егорович Хворостов  стана капиталист и собственик на завод за производство на вино и водка. Взе кредит, закупи ново немско оборудване, окомплектова всички служби и започна да се готви за тържественото откриване. Синът му Тимофей току-що се върна от Бавария, където беше на стаж във фирмата на известна марка. И, без да се съобразява с неговото упорито нежелание и съпротива, Егор назначи младия специалист за директор на завода.

- Учи се, докато съм жив!

Още в първите дни младият директор получи неочаквана и непредвидена печалба. Тимофей Егорович се връщаше от командировка със своето „Жигули”. На автобусната спирка жена с бебе вдигна ръка.

- До Загряжск! - помоли тя. - Закъсняхме за автобуса.

Жената беше много млада и сякаш се стесняваше от своето майчинство - затуй смутено мълчеше. Детето спеше. И още - на Тимофей му се стори, че младата майка прилича на Настя. Той въздъхна и неволно помисли за своята приятелка. Настя се беше омъжила едва ли не за космонавт и живееше с мъжа си някъде в Подмосковието. Варвара по съседски съобщаваше на Хворостови всички новини. На Тимофей му затрептя под лъжичката. Той не можеше да забрави своята „невяста”.

В градчето Забалуево жената поиска за минута да спрат до автогарата, за да купи вода за детето. Тимофей мислеше за Настя. Измина половин час. Няколко човека дремеха по пейките. Глупаво  ги  попита за красива млада жена. Сънните пътници дори не го удостоиха с отговор. Той потърси дежурния полицай, обясни му ситуацията. Сержантът се почеса по тила и се усмихна съчувствено.

- По-скоро това е подхвърлено дете. Аз няма нищо да оформям. Пътувала е до Загряжск, значи, там я търси. Обърни се към Загряжския отдел.

Магрьона припадна. Егор Егорович на колене мълчаливо разтриваше слепоочията на жена си, стискайки зъби. Детето неспокойно ревеше, като свиваше крачетата си. Тимофей объркано крачеше из стаята и като не знаеше какво да го прави, немилостиво го друсаше и люлееше с дългите си неумели ръце. Страсти не на шега кипяха в къщата на Хворостови до сутринта, докато не се умориха. Бебето също. Тежка дрямка увисна в стаята.

Тимка за десети път разказваше историята с подхвърленото дете. Родителите му, като че бе болен, го питаха:

- Сине, може би си срещал някъде тая жена? На празници, на веселби…

- Може да си пил вино и да не помниш?

- Кажи ни истината, сине… Какво ще правим сега!

Невъзмутимият Тимка трепереше от яд и ярост.

- Казвам ви - не знам! Нищо не знам! Не зна-а-м!

В полицейския участък беше още по-обидно. Младите лейтенанти похихикаха, присмяха се цинично.

- Не я взе за жена, ето ти и подарък. А заявлението ще го регистрираме.

- Вървете по дяволите! - вбеси се Тимофей. - И без вас някак ще се оправя!

Съседите ги съветваха да дадат младенеца в детски дом. Но тогава Матрьона се възмути. Тя дори се обиди на Варвара.

- Как така! На когото и да е детето, няма да го оставим сираче. Той сега е наш!

Скоро регистрираха бебето в съвета като Иван Тимофеевич Хворостов.

6.

У Хворостови имаше празник, Настя си дойде в отпуск.

На вечеря поканиха съседите.

Варвара се вълнуваше и суетеше като слагаше празничната маса в беседката. Мимоходом без жал сгризваше Афанасий Афанасиевич и му подвикваше, докато той лениво ходеше из двора в изтъркани панталони, почесвайки си кръста.

- Събуди се, плашило такова! Дъщерята ще те види и ще припадне! Избръсни се, преоблечи се, вратовръзка си сложи!

Афанасий Афанасиевич даже и не помисли да се избръсне и да се облече. Наля си чай в голяма чаша, направи си дебел сандвич с масло и салам и в отговор дразнеше жена си. Варвара се сърдеше вече не на шега.

- А ако дойде зетят? Да ти гледа панталоните и необръснатата муцуна? Какво ще каже за тъста си?

Афанасий Афанасиевич невъзмутимо отпиваше чай.

- Ако се яви зетят, тогава и ще сложа вратовръзка…

Със зетя им имаше някаква заблуда. В разказите на дъщерята зетят се представяше за фигура неуловима. Ако го има него, Антон Баранов, като го видиш, не трябва да го докосваш. Той е засекретен.

- Той прави ракети! - горещо обясняваше Настя на родителите си. - Охраняват го денонощно. Ще го доведа в Загряжск, само че няма да е скоро.

- Няма скоро да се поздравим - ехидно въздишаше Афанасий Афанасиевич. - А може него и хич да го няма, зетчето ни, прости ми, Господи!

- Мамо, какви ги говори той? Антон го познава дори президентът. Него всички го познават.

Дъщерята и майката заплашваха с юмруци бедния Афанасий Афанасиевич. Той пък бързичко  се оттегляше през тайната портичка в територията на своя кум и възмутено заявяваше на учудения Егор Егорович:

- Всички го познават! Президентът го познава! Освен родния баща!

Вечерта добрите съседи и кумове седяха, както преди, на празничната маса и се наслаждаваха на общуването.

Афанасий Афанасиевич  и Варвара, мъничко оглупели от щастие и своето взаимно уважение показваха колко се радват на пристигането на дъщеря си. При Хворостови вниманието на всички гости привличаше внукът Иванчик, който кротко седеше на коленете на баба си Матрьона и смучеше биберон.

Егор Егорович щедро наливаше в чашки „Хворостовска”. Но не известната горилка, а наскоро пуснатата в производство водка. Пиха за идването на Настя. Пиха за внучето Иван. Пиха за завода за алкохол и за неговия собственик. Пиха и за щастливия млад баща Тимофей. Пиха за всички роднини, за родината и за Загряжк. Общо взето, пиха, но не чак толкова много. Достатъчно пиха. И на всички им се прииска откровен разговор. Неловкото мълчание беше нарушено от Настя.

- Вие навярно искате да чуете как живея в Москва? - попита тя неуверено и се засмя. - Ще ви разкажа за своя нов живот.

Всички, дори малкият Иванчик, заръкопляскаха. А ето какъв беше нейният разказ.

- От Москва се страхувах като от огън. Мислех, че там всички са умове и таланти. А каква съм аз покрай тях? В института, когато постъпих, московчаните, разбира се, си личаха. И  по дрехите, и по маниерите. Ярки  кърпи на шията, изтрити якета и дънки. Износени чантички. Никакво червило и козметика. И никакви вратовръзки. Момчетата и момичетата - със сходни маниери. Тези от провинцията - с бели ризи и блузки. Момчетата - с вратовръзки. Изгладени, сресани. Московчаните ни гледаха иронично.

Започнаха изпитите. Аз, както много провинциалисти, ги вземах отлично. Московчаните все по-често окапваха на изпитите и високо изразяваха недоволството си.

- Колхозен призив! Набиране на първенци!

Но в учебния процес по-добре опознах и разбрах московчани. Първото впечатление беше измамно.

Настя замълча и се замисли като пред невидимо препятствие. Поклати глава, сякаш се оправдаваше.

- Сигурно съм пила повече… Защо говоря за московчани? Нали вие искате да разберете как се омъжих? Няма да повярвате… Бях с приятелки на сватбата на момиче от нашия курс в град Корольов. В непозната компания. Имаше оркестър, пяхме, танцувахме. Нас с момичетата ни канеха в надпревара, харесваше ни веселието, усещането за младост и празник. Веселието продължи до сутринта. Когато към мен се приближи младеж с тежък втренчен поглед и решително ми протегна ръка, аз трепнах от предчувствието, че той ще бъде моят мъж. Още повече, че още днес ще поиска ръката ми. Страхувах се от този тежък поглед. Танцувах, но не бях на себе си и не вдигах глава. И точно така стана, заведе ме настрана и каза точно като пред микрофон:

- Наблюдавах те днес и, струва ми се, че не греша… На трийсет и една година съм, нямам време. Ако не днес, няма да стане никога. Каня те още сега при мен у дома в качеството на жена и стопанка. Успях да забележа, че той все пак се вълнуваше. Свиваше пръстите си и чувах как пукаха. Дълго мълчах пък и нямах сили да кажа каквото и да е. Не моите, а чужди устни изрекоха: съгласна съм. Омъжих се под хипноза, това е точно така.

Мъжът ми Антон Баранов се оказа учен в областта на космонавтиката. Работи  в   секретна лаборатория в град Корольов. Имаме свой дом и голям участък с ели и гъби. Не вярвате ли? Имаме си всичко, всичко. От нищо нямаме нужда. С мъжа ми си прекарваме весело времето. Вярно, че изобщо нямаме време… Много рядко сме заедно, защото съвсем няма време за това. Аз работя като завеждащ учебната дейност в училище. Навярно бих казала, може би, че съм щастлива. Да, щастлива съм… Но разбира се, че съм щастлива!

Настя измъчено се засмя и се разплака. Варвара я заведе вкъщи.

Изминаха няколко дни, преди Настя да намери време да се срещне с Тимофей. Тя му се обади по телефона, огледа се в огледалото и след минута го завари в двора да сглобява детска кошарка.

Той беше радостен и изрази чувствата си шумно, като в детството:

- Шкорците долетяха! Шкорците долетяха!

Това беше така весело и откровено, че Настя се разсмя и подхвана:

- Вървеше локомотив на дванайсет колела!

Тимка изведнъж разбра, че вече не се чувства неловко пред Настя, възрастта сякаш изчезна.

- Ще отидем  ли на рекичката?

- Да идем на Лебедовия залив.

Те седнаха в колата и поеха към познатия бряг. Това място беше недостъпно за туристи, затова беше съхранило чистотата и девствеността си. Плоският бряг с измит бял пясък образуваше тук  залив. Дългият полуостров, отклонявайки залива, отиваше доста навътре във водата. Това беше познатият от детството Лебедов залив.

Настя прошепна:

- Боже, каква красота…

Едва сега тя усети и разбра как й беше домъчняло за дома, за Загряжск.

- Ти си щастлив, Тимка. Ти си у дома…

Тимка престорено се учудваше, повдигайки рамене:

- Кой ти пречи? Вземай своя космонавт и живейте тук със здраве.

- Лесно е да се каже… А какво да правим тука?

- Ще ловите риба, ще я печете и ще ядете. Какво ще правите? Както за всички хора, и за вас ще се намери работа. Космонавтът ще открие авторемонтна работилница, ти си учителка.

- Добре, Тимка, стига за космонавта. За себе си разкажи, интересно ми е…

- Защо съм самотен баща ли?

- И за това също.

- Ти все едно няма да повярваш. Никой не вярва, даже мама и татко.

- На теб ще повярвам…

Тимка се спря и внимателно погледна приятелката си. В погледа му вече нямаше ирония.

- Вече пред никого не се оправдавам, Иванчик е мой син.

- А майка му, нали той си има майка?

- И ти ли за същото? Родителите ми надуха главата. Разбира се, трябва за има майка, но нея я няма, аз не я познавам!

- Интересно…

- Иванчик е подхвърлено дете. Майка му го остави в моята кола и изчезна.

Настя смутено се спря. Смущението бе изписано на лицето й. А също и нейната почуда.

- Ето, и ти не вярваш!

- Вярвам! На теб ти вярвам!

Настя се обърна, раменете й бързо се затресоха, тя плачеше.

- Извинявай, нервна съм след Москва…

Тимка не се опита да я успокои. Влезе във водата, гмурна си и заплува, загребвайки мощно със силните си ръце. Той разбираше състоянието на Настя, но не се реши да й каже. Тогава и Настя влезе във водата и заплува в плиткото. След това ходиха по залива, по мокрия пясък, оставяйки скулптурно отчетливи следи. И двамата разбираха, че няма какво да си говорят, щом са двамата.

7.

Антон Баранов заведе Настя в едностайно жилище. Битът им твърде малко се отличаваше от студентския. Маса със скъсана мушама, няколко стола, легло и канапе. На прозорците - няколко вестника, забодени с топлийки. Но нима това е малко за щастливи младоженци? Аз познавах един известен поет. Когато си спомняше за младите си години, той казваше, поглаждайки плешивината си:

- Най-хубавите си стихове написах в тоалетната. Това беше единственото място, в едностайното жилище, където можех да се уединя. В стаичката - малко дете, жената спи. А аз творя, пиша в упоение. След това имах хубаво жилище, просторен кабинет с прозорци на пода. Даже личен секретар имах. Само че нямаше никога тази лекота на стиха, очарованието на живота… Запомнете, младежо, младостта винаги е права, старостта винаги е виновна.

Разбира се, Настя подреди всичко. Изми пода, прозорците. Сложи покривка на масата, завеси на прозорците. Появиха се вазички, салфетки, плюшено кученце на леглото. Може, разбира се, да се подобри ергенския живот, да се покрие с гланц. Но е трудно да поправиш самия ерген. В дома на Баранови всеки ден се събираше компания от колеги, сътрудници на лабораторията. Младите гении горещо обсъждаха своите дела, спореха. Често пиеха вино, много и лакомо ядяха, пушеха. След гостите оставаше празен хладилник. Понякога сутринта нямаше даже сухарче за чая.

Така привикнаха към гостите, че на Настя й беше мъчно, ако събиранията се отлагаха. Тя се запасяваше с продукти, готвеше, сама сервираше. Настя беше богата, тя беше заместник-директор по учебната част и получаваше два пъти по-голяма заплата, отколкото сътрудник в секретната лаборатория. Приятелите на Антон често заемаха от нея пари. Извинявайки се и криейки очи. Настя се смущаваше и ги успокояваше:

- Милички, трябват ви, знам го…

- Миличък, вземи, не ме обиждай…

Взеха да й казват „Миличката” и я обикнаха. Антон отначало ревнуваше и се възмущаваше.

- Миличка си им, защото храниш и поиш цялата тайфа! Щом престанеш да ги храниш- като плъх ще те величаят. Използвачи! Ще се наложи да затворим лавката…

- Как така, Антоша! - Настя не на шега се уплаши и умоляваше мъжа си:

- Та те са като деца!

- Но ядат като големи!

Антон в този момент снизходително се усмихваше и прегръщаше силно жена си.

- Те няма вече къде да отидат.

В лабораторията останаха само оптимистите. Песимистите отдавна успешно се бяха оженили. Живееха в хубави къщи и благоустроени жилища около града, имаха чуждестранни леки коли. За своите бивши колеги от лабораторията говореха с ирония:

- Гении!

Настя по неволя участваше в нощните бдения на гениите. Тя мълчаливо слушаше разговорите и започна да разбира същността на техните въжделени мечти…

Младите хора бяха настроени твърде решително. Не оставяха камък върху камък от съществуващия ред в своя институт и в целия отрасъл. Инструкциите и нормативите не са били обновявани повече от петдесет години. Приборите и оборудването били остарели още през миналия век. Подлизурството и чинопочитанието се поощрявали от началството, както в казармата. Развило се присвояването на държавни средства, мнозина чиновници забогатели приказно пред очите на всички. А заплатата на завеждащия лабораторията е по-малка, отколкото на Настя в училището. Бунтарите се надигаха по-нагоре и вече унищожаваха правителството и законите. Треперенето на въздуха, гърмът и мълниите не излизаха по-далече от жилището им. Съдейки по настроенията им, младите хора съжаляваха, че своевременно не са рискували заедно с колегите си да търсят късмета си някъде в Силиконовата долина. Обаче никой от колектива на Баранов не се уволни и не замина за Америка. И завеждащият лабораторията, и неговите другари упорито работеха върху растежа, за утрешния ден, просто за резерв.

Главният проект беше готов и най-накрая си дочака реда. Изпробваха го на Байконур. Ракетата се взриви във въздуха пред очите на всички, имаше жертви, няколко загинали. И макар че взривът не се случи по вина на конструкторите, закриха лабораторията. Завеждащият лабораторията Баранов и неговите другари излязоха в отпуск за половин година. Мотаеха се без работа, пиеха горилка и водеха безплодни спорове. Но с категоричната заповед на директора на института да забравят завинаги за проекта.

Директорът на института, академик Горностаев, известен конструктор и един от организаторите на космическия отрасъл, беше основна пречка и разрушител на проекта на Баранов и неговите колеги. През целия си живот той фанатично следваше разработките на своя учител Корольов и отдавна вече използваше този ресурс. Нищо ново той не можеше да предложи, но по всякакъв начин възпрепятстваше проектите на младите конструктори. Това породи дългогодишната криза в отрасъла.

Последното аварийно изстрелване го разследваха прецизно. Изводите на комисията не бяха в полза на Горностаев. Герой на Русия, лауреат на много държавни награди,  кавалер на десетки ордени и прочие, и прочие, ден след ден той със страх чакаше решението на Кремъл. Не изтърпя и тръгна по кабинетите да прави изпреварващи визити. Разбира се, не го допускаха даже в приемните. Той позвъни на президента. „Президентът не може да Ви приеме” - му отговориха. Старият академик не можа да измисли нищо по-добро от това да умре някъде из кабинетите на правителството. И по такъв начин да изпревари решението на Кремъл.

Погребаха стареца с най-високи държавни почести на Новодевическото гробище. Най-накрая ги принуди да го уважават.

Новият директор делнично влезе в кабинета, бегло погледна сбитите редици на колектива и някак заплашително се усмихна:

- Обещавам ви да не скучаете.

Директорът беше от поколението на „гениите”, от разночинците.

Баранов с другарите си бързо получи повишение. Разшириха лабораторията, поставиха ново скъпо оборудване и дадоха първата бърза поръчка. Това беше старата идея, осъществена  по нов начин. Лабораторията трябваше в кратки срокове да разработи проект за космически асансьор. Суперпроект.

На сътрудниците им повишиха заплатите двойно. На семейните им дадоха отделни къщи. Баранов имаше кола и шофьор. Привилегиите стесниха мъжката дружба и нощните събирания. Пък и време вече нямаше за това. Новият директор не поощряваше старите традиции. Охранителната служба му даваше подробна информация за живота на служителите. Той обичаше да повтаря на оперативките със заплашителна ирония:

- Вие не сте на работа, а на служба.

8.

Старците  Хворостови си отидоха един след друг. Егор Егорович успя да се погрижи за наследството, заръча Тимофей да продължи делото и непременно да доведе у дома стопанка, жена. Умря тихо, като човек, уморен от дълъг живот. Матрьона почина половин година след мъжа си.

Тимофей не изпълни заръката на баща си. Продаде завода и почувства от това голямо облекчение. Пазарът за алкохол му действаше потискащо. Той лошо се ориентираше в заплетеността на търговията и можеше да загуби всичко. По съвета на доверени хора Тимофей регистрира нов бизнес, учреди реставрационно-строителна организация, нае управител и се зае със своите работи.

Той отдавна мечтаеше да построи голяма къща, имение с езеро, с липови алеи, вятърна мелница и непременно с конюшня. Дълго избира мястото. В околностите на Загряжск, близо до хутора Гривенни, до устието на рекичката Серебрянка той видя познато място, където неведнъж го беше водил баща му.

На голямо равно плато се показваха руини от основи, обраснали с жив плет, конски киселец и конски босилек. Изоставените дворове и зеленчуковите градини се отделяха с едва забележими насипи. Тук-там се бяха запазили подивели ябълки и круши. Това бяха мощни изкривени стволове на столетни дървета, неми свидетели на пепелищата. Пъстри кълвачи бързо бягаха по стволовете, като влизаха в зеещите дупки. Вятърът шумеше в гъстите корони. Помнеше Тимофей как баща му винаги сваляше шапка и се кръстеше на това място. Хуторът Хворостов с трийсет домакинства някога принадлежал на неговия дядо Григорий Иванович Хворостов. А Тимофей знаеше за своя прадядо само това, че е живял в голяма къща с покрив от поцинкована ламарина. Че се е возил на „лакирана” каляска. Че портите, обковани с орнаменти, винаги ги е отварял пазач. Децата на Хворостови са били осем. Хуторът е бил разкулачен. Прадядо му загинал някъде в Красноярския край. От миналия живот останали само обрасналите межди и няколко диви ябълки и круши. По-рано е можело да пита баща си. Сега няма вече кого да пита. Тимофей се развълнува, с ръкава си триеше потта по челото.

Започна да търси мястото, където е била къщата на прадядо му. Около дивата ябълка различи следи от строеж с голям периметър. Измери го с крачки. Десет на петнайсет. Тука ще е ! На мястото на прадядовата къща ще бъде новият дом на Хворостови! Сякаш ток удари Тимофей. Животът сякаш започваше отново.

Неслучайно са избирали предците ни това място за хутор. Близо до Дон, в зелена рамка от тополови гори и рекичката Серебрянка, тихо вплитаща в донските струи своята сладка вода, изчистена от пясъчните брегове. Стръмният десен бряг с варовикови разклонения и долчини се спуска направо в речните низини и шава от множество извори. Изворната вода чупи зъбите, по устните остава вкус на топящ се сняг и артезианска свежест. Високото небе е с леки прозрачни облаци. Влажен топъл вятър диша с близостта на морето. Щипе в очите, сърцето бие някъде в гърлото, като при птиците, които се канят да излетят. Не може да пустее святото място. Правнукът ще върне към живот хутора на своя прадядо.

Тимофей приучи Иванчик към леката кола. Още докато беше малък той от сутрин до вечер го водеше със себе си. Отнасяше се с него, както с другар и предупреждаваше другите:

- Не му говорете по детски, той разбира.

Позната леличка веднъж ласкаво го погали по главичката и, искайки да го поласкае, похвали играчката му:

- Каква красива червена количка имаш!

Иванчик строго намръщи вежди и назидателно,  с натъртване каза на леличката:

- Това не е количка. Това е камион „Камаз”.

През цялото време се стараеше да се справя сам и само когато се затрудняваше, искаше помощ. Веднъж се напика, тъй като не успя да откопчае копчето и да свали гащеризона. Разплака се и се ядоса на баща си:

- Ти нарочно си ми купил тези гащи без копчета, а сам носиш своите с колан, като всички хора!

Същия ден баща  му купи на момченцето панталонки с колан. Синът с достойнство кимна глава:

- Отдавна трябваше да го направиш.

Иванчик обичаше за разсъждава и да размишлява. Той често се замисляше, дълго седеше мълчаливо, като мърдаше устните си. Неговите въпроси будеха удивление. Например питаше баща си:

- Ти бил ли си малък?

- Бил съм.

- А дядо бил ли е малък?

- Бил е. И баба е била малка. И леля Варя. И нашият Тузик.

Иванчик дълбокомислено въздишаше:

- Всички са били малки…

И добавяше с недетска тъга:

- И всички имат майки…

За майка си момченцето не питаше за първи път. Тимофей не можеше да намери удовлетворителен отговор. Той внимателно търсеше думите.

- Загуби се мама… Разбираш ли, пътуваше към къщи и по пътя се изгуби. Сега я търсят, всички хора я търсят, и милиционерите…

Умният Иванчик не вярваше на баща си и мълчеше намръщен.

Веднъж някъде около града Тимофей дълго разговаря с изпълнителите на новия строеж. Когато се върна, той не завари момченцето на обичайното му място в колата. Обиколи наоколо, завика. Започна да го търси близо до храсталака зад купищата дъски. Пазачът, хванал разплаканото дете за ръка, го доведе при баща му.

- Гледам, тоя пешеходец вече кара по пътя…

Тимофей нищо не каза на момчето. А след няколко дни, когато всичко беше забравено, Иванчик с някаква непоколебима обида заяви на баща си:

- Аз все едно, ще намеря моята майка!

Тимофей  за пръв път почувства в момчето нрав, който не обещаваше занапред на бащата нищо хубаво.

9.

Не очакваха Настя, тя се появи с такси като гръм от ясно небе. С бял панталон и големи квадратни очила. С огромен куфар на колелца. Весела, разговорлива. Тя не беше сама, зад нея почтително стоеше плешиво слабо старче с дебела чанта пред себе си. Родителите й въпросително гледаха старчето. То с достойнство направи крачка напред и се поклони:

- Адам Муздаковски. Помощник и биограф на господин Баранов.

И пак с достойнство отстъпи назад.

Настя внимателно разцелува родителите си, като повтаряше с възторг:

- Миличките ми! Как се затъжих! Как се измъчих!

Вкъщи тя подари на родителите си скъпи и ненужни подаръци. Между тях имаше накити и гривни от кехлибар, бутилка френски коняк, шоколади и бонбони, макет на космически кораб от неръждаема стомана, кожено яке за летци - за баща си - два часовника-награди, козметичен комплект за майка си, одеколон и парфюм.

Учтивият Адам надписа своята книга за космонавтите и като скъпа награда я връчи на Афанасий Афанасиевич с думите:

- Вие несъмнено сте човек с късмет. Това е хилядният, най-щастливият автограф. Полага Ви се бонус.

Старчето бързо извади от кореместата чанта оранжева плажна шапка, на която имаше негов овален портрет над козирката и надяна на голямата глава на късметлията щастливия автограф. На козирката дръзко беше щампован шеговитият надпис „Ух, ти! Ах, ти! Всички ние сме космонавти!”.

- Това трябва да се полее! - радостно обяви Афанасий Афанасиевич.

Настя дойде с поръчение от мъжа си. На масата, когато пиха за пристигането й, тя обяви своята важна мисия.

- Моя Баранов го извикаха в Байконур, явно за дълго. Там започна работата по изстрелването на апарата, създаден от  екипа на лабораторията. Бях свидетел на безсънните нощи и творческите мъки на конструкторите. Представяте ли си тези момчета, тези гении на двайсет и пет-двайсет и седем години? Не, не можете да си ги представите. Ето, Адам знае. Този човек всичко знае. Него го обичат всички космонавти. Той е душичката Адамчик…

Настя се смути, закашля се, решително отпъди с длани:

- Исках да кажа за важното поръчение на моя мъж. Работата е там, че моят Баранов има отношение към Загряжск! Неговият дядо Спиридон Баранов е бил първият председател на Загряжския революционен комитет. Антон помоли Адам да потърси документи в архива и в музея. С дядо му е свързано някаква семейно проклятие. То е имало съдбоносни последствия за всички Баранови, включително до днешно време, когато Спиридон и неговите двама братя били разстреляни. Децата на дядото-революционер, седем души, измрели от глад и болести през трийсетте години. Оживял само най-малкият, бащата на Антон, Кузма. Той е единствен от рода Баранови, който е умрял от собствена смърт в родния край - Тамбовска област… Разбирате ли сега целия ужас на днешното стечение на обстоятелствата? Антон е последният от рода Баранови. Последният мохикан, така да се каже, в днешния ден…

Варвара изплашено се прекръсти:

- Господи Иисусе! Какви страсти!

- А какво е станало с бабите? С жените тоест?

Въпросът го зададе Афанасий Афанасиевич. Той много внимателно слушаше за Баранови. Настя засече, обърка мисълта си.

- Какви баби?

- Ами жените Баранови… По женска линия. Какво е известно за тях?

Настя повдигна рамене, не разбирайки въпроса. Афанасий Афанасиевич поясни.

- Проклятието е засегнало мъжете. А жените? Колко са загинали, колко са останали живи? За жените от Барановия род ти не каза нищо…

- Да, действително… Но ние всичко ще изясним, всичко ще разкрием, нали, Адамчик?

Настя  с упование погледна пийналия Адам:

- Ето, в него ми е цялата надежда! Той и до жените на Баранови ще се добере!

Писателят се бореше със съня и леко похъркваше. Афанасий Афанасиевич му напълни чашката с „Хворостовска” и го побутна. Адам пи и стана по-смел. Той говореше много изразително и никога на губеше хода на мисълта си.

- Налагало ми се е да разплитам различни заплетени неща. Главната тайна е в това, че имам вълшебно ключе с тайни. И то се съхранява, това ключе, в надежден сейф. Ето тук! - той почука с пръст по своята жълта плешивина.

Всички някак нервно  и невесело се засмяха. Адам продължи:

- Ние ще открием първопричината на проклятието. Ще претърся целия град, но ще намеря и документи, и доказателства. Ще поръчаме молебен и литургия. Публично ще се покаем и ще поплачем. Ще поплачем и ще се покаем. И ще помолим митрополита да отхвърли проклятието. Адам спаси от забвение космонавтиката. Адам ще снеме от рода Баранови проклятието.

Афанасий Афанасиевич забеляза колко внимателно Варвара слушаше писателя, как обожествяващо го гледаше дъщеря му. През нощта в спалнята той попита Варвара някак тайнствено, както в детството отгатват гатанките:

- Искаш ли да ти отгатна цялата истина?

- Трябва да пиеш по-малко! - сопна се Варвара - какво ти става?

- Скоро нашата Анастасия ще смени своя космонавт с това плешиво старче.

Варвара с остър лакът мушна мъжа си под реброто и с едно движение на коляното го притисна към стената.

- Мълчи, глупако! И сама виждам!

10.

Адам се потопи в историята. От сутрин до вечер тормозеше с въпроси служителите в музеите и копираше вехтите протоколи на ревкома. Ходеше по адреси, където живееха престарели старци и старици. Записваше доказателства, спомени, слухове. В папка с надпис „Спиридон Баранов. Загряжск. 1919-1929 г. Документи. Спомени на съвременници. Събра писателят и историк на космонавтиката Адам Муздаковски” - папката растеше, нарастваше, попълваше се всеки ден. Документите се отличаваха с оригиналността си. Ето някои записи.

„Полуумна старица на 94 години. Плаче. Дебели ръце, дебела пръчка. Не помни къде се е родила, кои са й родителите, но чудесно познава Баранов. Даже подробности си спомня. Понякога има просветление. „Революционерът седеше на звънарната и хвърляше наземи икони и камбани. Казаците си говореха: „Докога ще го търпим!?”. Хванаха го за гащите и го хвърлиха от купола. Той се сепна и бяг - в рекичката. Казаците с колове подир революционера. Той скочи в рекичката, преплува я и отиде да живее при любовницата си. Струва ми се, че сбърках. Той, революционерът Баранов, с наган бягаше подир казаците. А те всичките като стадо от него. Скочиха в Дон и се издавиха всичките. И седна тоя Баранов да управлява в Загряжск”.

Ветеран, милиционер, селски кореспондент и краевед. На 89 години. Склонен да преувеличава. Ушите и ноздрите му са обраснали с косми. Дълбоки бръчки, очите му не се виждат. „Нашият началник на милицията лекуваше вашия комисар Баранов с псувни. Когато започна борбата против поповете, Баранов винаги държеше началника на милицията при себе си. Поповете нанесоха вреда на комисаря. Правят обход на двора: „Икони има ли?” - „Как да няма, има” - „Донеси ги” комисарят изважда шашката и почва да удря. След туй ги удря наземи и свива краката. От устата му пяна  като че от юзда. И тогава Брухасти започва да го псува на майка. Басово! Гръмоподобно! Ах, ти….  Ах, ти… Майка ти… Баба ти… Дядо ти…! Аръш в устата! Комисарят се надига, докосва си главата и казва: „Извинете. Да вървим, другарю Брухасти, бира да пием, жажда ме пече”. Според слуховете него и родната му майка го проклела, когато изнасял от дома им икони, сам  ги изнасял и зад бараката със сабята на камара ги сякъл. Насече се! От епилепсията отслабна, изсъхна, само едни рани останаха. Никакви доктори не можаха да помогнат. Да благодарим на моя началник Брухасти, че с псувни го излекува. Престана комисарят с иконите да се бори и да гони поповете с нагана. А що се касае до проклятията, според слуховете, върху целия род на комисаря се прехвърли. Не бива икони със сабя да се секат!”

Адам записваше тези спомени на съвременниците и мрачно плюеше.

- Самите те са диви, езикът им е див! Пък и комисарят Баранов е див! Стой, пиши и създавай героичен образ! Трябва да захвърля тази халтура и да пиша само лирика!

След редакцията на Муздаковски двата спомена на старците изглеждаха така:

„Около Загряжск през есента на 1919 година действат четири добре въоръжени банди казаци. До тогава Баранов и неговият малоброен революционен комитет успяват да отбиват внезапните нападения на бандитите. Героите се отбраняват и стрелят от високата звънарна на Възкресенската катедрала. Но веднъж осведомителите от местните жители не успяват да ги предупредят. Бандитите се появяват през нощта. Започва неравен бой. Бойците умират мълчаливо, стиснали зъби. В ход са вече гранатите. Сутринта жив остава само един комисар. Той хваща сабята и с вик “Да живее световната революция!” се хвърля срещу враговете. Хващат го жив и го завличат на звънарната. Оттук, от купола, хвърляли комунистите на калдъръма на мегдана. По този зверски начин искат да се разправят и с другарите на Баранов. Слагат го в тесен отвор за врата, тласкат го по гърба с приклад и казват: „Лети!” И става чудо! Това не е падане, а полет! Какво се случва с човека, който пада от звънарната на калдъръма на мегдана? От човека остава чаша пихтия. Но другарят Баранов като космонавт, широко разтваря ръце и извършва пилотиран полет. Той остава невредим, изтърсва се и с широки крачки  се хвърля в реката. След него стрелят, викат. Комисарят изплува на другия бряг. Това, разбира се, било велик подвиг. Но това бил и велик символ, предтеча, зора на космическата ера. Комисарят Баранов със своя полет от звънарната предугажда полетите на космическите кораби, създадени от неговия правнук Антон Баранов.

Що се отнася до пристрастието на Спиридон Баранов да изземва от гражданите икони и да ги раздробява с хладно оръжие, това е бълнуване на сива, глуха бабичка, която слушах в нейния дом. Представете си стара бабичка на деветдесет и три години, която също по слухове разказва приказки за комисаря Баранов. Да, тя ще налъже така, че ще натовари вагон и малка каручка! Казва, че той сам гони с наган цяло стадо казаци! Къде сте виждали вие такива отпуснати казаци? Та те него биха го очистили за една секунда, като въшка! Информацията за епилепсията на Спиридон Баранов отговаря на действителността. Както и свидетелствата, че е излекуван с нецензурни псувни. Лично от началника на милицията, другаря Брухасти. За това свидетелства обяснителната записка на Брухасти до органите на ЧК. Но аз не мога да публикувам този нецензурен документ с псувни. Героите обрастват с легенди, това е естествено. Всичко се е смесило. След сто години е трудно да различиш къде е истината и къде - измислицата. В това се състои загадъчната истина на историята. А имало ли е комисар Баранов? Съмнението е двигател на историята…”

Ето как трябва да се пише!

Адам чувстваше как внезапно го обзема горещата вълна за близкия успех, младежка жар и приключения. Той скачаше от стола, потриваше силно сухите си длани и започваше да тананика, играейки

Баби и дядовци, тра-ла-ла-ла.

Мама и татко, и аз…

11

Настя позвъни на Тимофей и той заедно с Иванчик пристигна при нея.

- Шкорците долетяха!

Тимофей прегърна приятелката си и я запозна със сина си. Настя се възхищаваще от момчето и го хвалеше, хвалеше го и се възхищаваше. Иванчик слушаше мълчаливо.

- Сега с теб ще станем приятели!

Момчето се отдръпна и каза строго и внимателно:

- Аз сега не те обичам. Може би по-късно ще те обикна…

- Какво умничко момче!

Настя продължаваше да го хвали и да се възторгва. Тимофей я посъветва:

- Не се вдетинявай, той е голям. Сега ще отидем в нашето ново имение.

В хутора Хворостов завършваха тухлената зидария на къщата. И самото място, и строежът направиха впечатление на Настя. Тя неведнъж беше идвала тук, но не беше запомнила, не беше оценила величествения ландшафт с варовиковите стръмнини, заливните гори и устието на рекичката Сребрянка, покрито с камъш и върбалак.

- Колко добре си избрал мястото! Каква красота! Какъв простор!

- Мястото го е избрал моят прадядо.

Тимофей накратко й разказа за хутора и за съдбата на неговите жители.

Иванчик със суха вейка човъркаше тревата, преследвайки гущер, и с половин ухо слушаше разговора на баща си с красивата леличка.

- Упрекват ме в маниловщина, - Тимофей говореше някак уморено, сякаш се оправдаваше. - Зная. Да, аз можех да си построя хубава къща в Загряжск и да живея там до старостта си. Но се поразходих из това изоставено място и започнах да мисля. За себе си, за баща си, за Иванчик… Сякаш някой ме побутна по гърба. Тука! Прадядо ми и всички Хворостови ме повикаха тука. Сега повече няма какво да премислям. Мечтая, разбира се, като Манилов. Но се научих да пресмятам. Богато имение няма да направя, няма да ми стигнат парите. Но къща, басейн, пристройка и беседки ще направя, градина ще посадя, парк ще устроя. А после, дай Боже, ще извикам тук своите роднини и приятели. За всички има място. С времето тук ще израсне пълноценен хутор. Впрочем, и теб с твоите космонавти каня! Рано или късно родното място ще ви привлече…

- А гараж за колата? - грижливо попита Иванчик. - Забрави ли?

- И гараж за колата - потвърди бащата.

- И конюшня! - добави Настя.

- И конюшня ще има!

Спуснаха се към Дон, походиха боси във водата. Седнаха да си починат на сянка под стар изгърбен бряст. Иванчик заспа на коленете на баща си. Настя събра мислите си и благодарно погледна приятеля си.

- Когато видях това място и строежа ти, в мен узря решението, заради което дойдох. Сега всичко зависи от теб… Разбираш ли, преди отпътуването си в Байконур моят Баранов ми даде пари и поръча да построя някъде в Загряжск параклис в чест на иконата “Утоли моите скърби”. Работата е там, че неговият прадядо е бил известно време председател на Загряжския революционен комитет. Отличавал се е с жестокостта си към църквата и свещениците. Лично е сечал иконите със сабята си. Родната му майка го проклела, когато смъкнал от иконостаса иконата „Утоли моите скърби” и я разбил в  каменния праг. Иконата я съхранили и поправили. Баранов я получил от ръцете на майка си, която му я предала по наследство. Тя му разказала и за проклятието. До неотдавна мъжът ми не си спомняше за проклятието и за иконата. Тя виси в кабинета му. Като фамилна памет. Но в последно време той, кой знае защо, започна да си спомня за прадядо си, за проклятието и тая икона. Извика писателя Адам Муздаковски, който пише за нашите космонавти, и го помоли да дойде с мен в Загряжск. Да научи подробностите за работата на прадядо му в Загряжск. И да проучи при църковните йерарси възможностите за снемане от него на майчиното проклятие. А също да ми помогне в организацията за създаването на параклиса. Мъжът ми беше настойчив и ме помоли да тръгна, без да отлагам.

Когато ти ми показваше имението си, изведнъж ми хрумна да те помоля, тоест да ми разрешиш да построим параклисчето тук, на мястото на хутора Хворостов. Как непостижимо се преплетоха съдбите ни! Какво мислиш?

Тимофей, който внимателно слушаше Настя, каза просто, като нещо, което отдавна е решено:

- Избери си място!

12.

Бащата видя над леглото на Ваня семеен портрет върху картонена кутия с налепени на нея снимки. Под една снимка с огромни букви беше написано „Това е моят татко”. Под друга снимка - „Това е моята майка”. Под своята снимка Ваня беше написал: „Това е техният син”. Майка си Ваня беше изрязал от рекламно списание, тя се оказа певицата Бабкина с кокошник, с голяма плитка на рамото.

Бащата попита момчето защо е залепила тази чужда леличка. Ваня мълчаливо донесе от другата стая стара семейна фотография, на която малкият Тимка със стърчащи уши седеше с родителите си.

- Виждаш ли? - каза момчето. - Това са твоите мама и татко, а това си ти като малък. Всички малки деца имат майки. Когато нашата майка се върне, ще залепя нейната снимка. А сега нека постои тази майка. Защото без майка снимката е неправилна. Ти нали не си против?

- Ние ще намерим нашата мама! - бащата взе момчето на ръце и силно го прегърна. - Непременно ще я намерим!

На следващия ден Тимофей позвъни на своя съученик, капитана в полицията Бублик, и отиде при него в градския отдел. Бублик знаеше историята с подхвърленото дете. Той помисли и каза:

- Майката никой не я е търсил, тъй като ти осинови момчето. Пък ти и заявление не подаде. Ще се опитам да ти помогна. Ще напишем бележка във вестника с описание на инцидента на автогарата. Но без подробности. С адреса на нашия отдел на полицията. Твоята фамилия няма да я споменаваме, сам разбираш защо… Ще те държа в течение.

След известно време капитанът му позвъни:

- Ела, има новини!

След публикацията във вестника започнаха да идват писма. Бублик покани Тимофей на отделна маса и разпръсна пред него писмата:

- Днес има шест писма. Пишат, в основни линии, майки, изгубили децата си при различни обстоятелства на различни места. Майките оставяли бебетата си при непознати хора, докато набързо отидат до бюфета, на гишето за билети, или в тоалетната. Децата изчезвали безследно, търсенето им не дало резултат. Две майки заспали и, събуждайки се, откривали изчезването на децата. А един татко здраво се напил и не помни как си е загубил детето. Аз лично нямам доверие на тези писма. Заявление в полицията за изгубването на дете е имало само в един от случаите. Значи, причините са измислени. По-скоро, млади майки, оказали се в трудно положение, просто подхвърляли новородените и безследно изчезвали. Такива случаи  у нас има, колкото искаш, пък и твоето приемно дете е от тоя род… Но, струва ми се, че сега ние точно знаем коя е неговата майка. Ето, прочети това писмо!

Тимофей извади от плика листче от ученическа тетрадка с равен уверен почерк.

„Пиша  ви за приятелката си, която остави своето новородено извънбрачно дете в попътна кола на автогарата в град Забалуев. Сега детето трябва да е на четири години, за съдбата му не зная нищо.

Но да разкажа всичко подред.

Тамара е моя приятелка, израснахме в детски дом. Родителите й загинаха в железопътна катастрофа. Малката Тамара оживяла и я настанили в детски дом. Моите родители ги лишиха от родителски права и аз нищо не съм чувала за тях и не зная дали днес са живи. В училище се учехме добре, дори отлично. Двете завършихме педагогически университет, двете получихме назначение в едно училище в град Забалуев. Тя беше математичка, аз - учителка по руски език. Живеехме в една квартира, всичко деляхме по равно, нямахме тайни една от друга. Винаги бяхме заедно, докато Тамара не се запозна с курсант от военното училище. Оттогава се появиха и тайните. Тя изчезваше за няколко дни и не отговаряше на моите въпроси. Веднъж я нямаше цяла седмица. Дойде си тиха, замислена и щастлива. „Бяхме на море. Омъжвам се”. И заплака, разрида се. Едва я успокоих. Дадох й валериан, сложих я да легне. Спа едно денонощие, без да става. Чувствах, че с приятелката ми нещо не е наред. Че нещо крие. Тамара ми показа венчална халка. „Ето, той ми я подари. Скоро ще отидем в Съвета”. Ваканцията свърши, курсантът си отиде в училището. Тя даже не ми го показа. Приказката свърши. Ни телефонно обаждане, нито писмо, нито телеграма. Тамара като побъркана всеки ден пишеше писма. Докато след година, струва ми се, писмата й започнаха да се връщат с печат на плика „Адресатът е напуснал”. Тамара престана да ходи на работа и по цели дни лежеше на леглото. Мълчеше и почти не се хранеше. Отслабна от изнемога. Извиках „Бърза помощ”, хоспитализираха я за дълго. Върна се след три седмици. Мъничка, с детско жълто личице, с хлътнали очи. Със забележимо коремче под халата. „Ето, скоро ще имам синче”. И отново сълзи, тихи сълзи. И отново няма живец в очите. Тогава аз я подхванах. Какво, казвам, си  затъжила! Трябва да се радваш, син ще раждаш! Изобщо, някак си я ободрих. Пийнахме сухо вино, обядвахме. А на следващия ден тя ми каза хладно и спокойно: „Синът, разбира се, е щастие… Само че моята песен е изпята. Анализите показаха, че съм болна от левкемия. От нервния срив.” Тогава вече аз се разревах. Защо на нея, бедната, се падна такава съдба!

Роди здраво момченце. Кърмеше го, бузите й порозовяха, стана по-весела, по-общителна. Аз се страхувах да дишам и се надявах, че раждането може да преобърне болестта. Но не смеех да говоря за това, страхувах се да не я урочасам. Но Тамара  си мислеше своето.

- Бъди за него вместо мен… Освен теб няма кого другиго да моля…

Закъснях веднъж на работа, прибирам се вкъщи, а Тамара седи на леглото като че свалена от кръста. Очите й тихи, безумни, клати се напред-назад. „Дадох синчето си в добри ръце”, - повече от нея не чух нито думичка. По-късно разбрах, че не е искала да ме обременява и приела такова решение под влиянието на горчивите размисли.

Погребах приятелката си в градското гробище. Ако се появи добрият човек, който е приютил момчето, то съобщавам своя адрес. Ще се радвам да се срещна с него и да му разкажа всичко, което знам за бедната Тамара. И, разбира се, много искам да видя момчето. Мария Евдокимовна Великокняжеска.”

- Трябва да вървим!

Гласът на капитан Бублик прозвуча някак неестествено бодро. Виждаше се, че той бе развълнуван. Развълнуван беше и Тимофей.

- Това е тя - произнесе той уверено. - Това е майката на Ваня.

13.

Няколко дни преди пътуването в Забалуев Тимофей чувстваше неясна тревога. Чуваше вътре в себе си далечен равен шум като в проводници с високо напрежение. Тревогата напираше в гърдите, но по-скоро тя беше радостна. Вътрешният шум го тревожеше, вълнуваше кръвта, като в детството преди буря. Или преди пълноводие, когато се трошеше ледът на реката и ледените късове се приближаваха един към друг, ставаха на куп и с трясък се събираха и се чупеха, като образуваха пенести вълни. Този шум и тревога се надигаха  към гърлото му и  не му даваха да заспи. Нещо подобно чувстваше Тимофей, когато се готвеше да пътува. Той реши да пътува сам, макар че капитан Бублик настояваше да отиде с него. Избръсна се, облече бяла риза. Разроши къдриците си на различни страни, огледа се и решително прекрачи прага. Цветя купи по пътя. Спря  около павилиончетата за сувенири и дълго ги обикаля. Взе чугунена статуетка на Дон Кихот, каслинска отливка и помоли да му я опаковат. Купи и голяма връзка дълги паунови пера.

Колата леко се плъзгаше по асфалта. Чувството на тревога се превърна в усещане за полет. От високата скорост по гърба му пробягваше студ. Пътят се носеше насреща, стремително поглъщайки банкета, обшит с бели стълбчета. И мислите се носеха и кръжаха. Какво ще му донесе закъснялата среща? Може би беше по-добре да не знае за съдбата на нещастната майка. Защо да посвещава детето в тайната на неговото раждане? Колко хора живеят и умират, без да познават своите бащи и майки. По-добре ли? О, не! Колко безответност и неизказаност има в човека, който не знае коя е майка му. Как е живяла и дишала. На какво се е радвала, кого е обичала. Как е умряла. Това човекът трябва да знае. Това трябва да знае и неговият син Ваня.

Тимофей свърна от пътя. За пръв път беше в Забалуев, но му се струваше, че знае пътя, или че някой му го показва. Уверено кормуваше по градските улици, завиваше по кръстовищата и разклоненията.

Край града пътят по спирала се насочи към планината и се изправи близо да вратите на гробището. Тимофей даже потръпна, той смяташе първо да отиде при Мария Евдокимовна и след това двамата да посетят гроба на Тамара.

Той купи рози и като че някой го подтикна по гърба, решително се насочи по пясъчния път, който опасваше края на гробището, където се виждаха пресните гробове. Още повече се учуди, когато след няколко минути се оказа до жълто хълмче с дървен кръст и овален портрет на напречната дъска. Сякаш някой невидим човек го доведе до гроба. Защото беше невъзможно да го намери сред хилядите кръстове и паметници без чужда помощ.

На емайлирания овален портрет беше тя, неговата отдавнашна спътничка с детско личице и тъжна усмивка на смутените пухкави устни. Тя сякаш се извиняваше оттук на Тимофей за сина. Имаше леко сходство с Настя. Тимофей дълго стоя с наведена глава. Разпръсна белите рози по цялото хълмче. Две от розите подпъхна под портрета.

Намери Мария Евдокимовна на адреса. Качи се на втория етаж, позвъни.

- О! - възкликна красавица с пищно тяло, облечена с кадифен халат, като отвори вратата. - Влезте, аз сега ще се преоблека.

Стопанката се скри в стаята, Тимофей влезе в коридора и любопитно оглеждаше малкия апартамент.

Стопанката се появи в скромна дълга рокля, препасана през талията с широк колан. Тъмната й коса беше гладко вчесана назад и прихваната на тила с някаква седефена шнола. Във високото чело и големите сиви, малко изпъкнали очи, просветваха ирония и ум.

- Значи Вие сте Тимофей, Тима - някак покровителствено, по учителски заговори стопанката. - А аз съм Мария, Маша. Приятелите ми казват Княгинята, макар че съм дъщеря на колхозници. Голяма и силна. И самата аз обичам големите и силните.

Мария се засмя така силно и откровено, че неволно и Тимофей се разсмя.

- Ето значи, какъв сте били, Тимофей! А аз си Ви представях като старец. Не, не старец, а селски домовит ерген с коремче, умничък, солиден. Говоря не както трябва…

Мария недоволно махна с ръка, сърдейки се на себе си.

- Как се казва синчето?

- Ваня.

Тимофей включи таблета и го сложи пред Мария. Тя се втренчи в екрана. Дълго гледаше и разглеждаше. Триеше очите си с кърпичка. Въздишаше.

- На Тамара прилича… Ваня.

След това Мария показваше на Тимофей снимки на Тамара. Те бяха много. В детския дом. Училищни снимки с приятелки, с Маша. В института, в Забалеув. Няколко последни снимки с новороденото.

Мария внимателно сложи всички снимки в кутия, превърза я с лентичка.

- Това е за вас с Ваня. И още. Приготвих някои вещи и документи, вземете ги със себе си.

Мария изплака.

- Нали сега сме роднини. Аз съм кръстница на Ваня.

Княгинята нахрани Тимофей със сандвичи, даде му чай. И през цялото време разказваше за приятелката си. На Тимофей му беше интересно да я слуша.

- Има хора, чиято съдба е изписана на лицето. Късметлии. Измамници. Герои. Мошеници. Ето, на лицето на Тамара на челото беше отпечатано: Кротка. Жертва. Винаги се чувстваше виновна пред другите. Извиняваше се, ако я даваха за пример на другите. Стесняваше се за шестиците си в училище. Измисляше си вина, ако наказваха приятелките й. Ако някой хвалеше часовника или химикалката й, тя веднага радостно предлагаше:

- Вземи, моля! Аз имам още.

Не помня да е казала лоша дума за някого. Застъпваше се за виновните, винаги намираше оправдание и утеха. „Тя не е крадла, тя даде пирожката си на котката с котенцата” „Той не е хулиган. Защити едно дете от първи клас.” Помня, в института една наша студентка изнерви един млад преподаватели той я нарече “кокоши мозък”. Всички се засмяха, а Тамара скочи, червена като мак:

- Не трябва да говорите така на човека! Трябва да се извините!

Преподавателят се извини.

Всички хора имат защитна лента на сърцето. Тамара нямаше никаква защита: едва си я докоснал и сърцето ще прокърви. Такива не живеят дълго. Първа любов и първа лъжа. Кой не го е преживял? Кой не е страдал? Но за Тамара това се оказа трагично. Това е рядка натура, рядък характер. Трудно й беше сред хората, Бог я пожали…

След това те заедно отидоха на гробищата. До жълтото хълмче дълго говориха за Тамара. Тимофей разказа как случайно, по нечия неведома воля намери гроба. Мария не се учуди и каза замислено:

- Чудеса няма. Това е промисъл, съдба. Именно така Господ ви съедини с Тамара.

Вместо епилог

Измина една година.

Средствата за масова информация съобщиха за авария на космодрума Байконур и за гибелта на инженерите и конструкторите. Сред загиналите беше и Антон Баранов. Настя позвъни на Тимофей и му съобщи решението си да погребе мъжа си в Загряжск, по-точно в хутора Хворостов. Молеше за неговото съгласие. „След около седмица ще дойде траурният кортеж, съпровождан от военни. Няма да има нужда от никаква помощ, обрядът ще се извърши от института, в който работеше моя мъж”.

Погребението се състоя в началото на септември.

Никога до този момент заливният бряг на Дон не беше виждал толкова народ и коли, толкова известни хора. Имаше много речи, много венци и цветя. Името на конструктора Баранов стана известно на цяла Русия. Заведоха съкрушената от мъка Настя от гробищата в новата къща на Тимофей.

На следващия ден съвзелата се Настя се оплакваше на приятеля си:

- Колко усилия и сълзи ми струваше това погребение! Категорично отказах да погреба мъжа си в град Корольов в Почетната алея на космонавтите. Пред всички казах, че ще се отровя, ако не ми разрешат да погреба Баранов в Загряжск. В края на краищата най-важната клечка, генералът, каза: „Дайте на тази истеричка гробно място и го закопайте там, където каже тя”. Направих това напук на Муздаковски. Не исках да се свързвам с този московски боклук, с тоя мерзавец! Този самозванец изпълняваше ролята на душеприказчик на Баранов. Беше негов най-близък помощник и доверено лице. Той се разпореждаше с парите и авторските права на моя мъж. Ще го съдя!

- Но нали ти сама го доведе в Загряжск?

- Доведох го като глупачка! Исках даже да напусна Баранов и да отида  при това джудже.

Тимофей, изненадан, се засмя не на място.

- Но ти полудяла ли беше?

- Баранов сам беше виновен! Той ми измени! Два пъти води любовницата си в министерската вила в Сочи. Имам доказателства, снимки. Сега, разбира се, всичко съм му простила, той почина като мой мъж. Мястото ми е до него, до неговия гроб. Ще реша всички проблеми с наследството, ще оформя пенсията на мъжа си, ще продам недвижимото имущество в Подмосковието и ще се върна у дома, в Загряжск. Нашите хора са по-добри и въздухът тук е по-чист! Аз, Тима, родния край си обичам.

Тимка стана от табуретката и се провикна:

- Шкорците долетяха!

Настя го погледна недоверчиво и дори не се усмихна.

- Долетяха…

Бащата и синът този път пътуваха към Забалуев заедно. На Иван Хворостов му хареса леля Маша и той се хвърли в обятията й с радостен вик:

- Княжеска Маша!

На гроба на Тамара поставиха пирамидка. Тимофей попита Маша:

- Ще бъдеш ли против, ако препогребем Тамара при нас, в Загряжск, в нашия хутор?

- Няма да съм против даже, ако с Ваня ми покажете този хутор.

Синът с укор погледна баща си:

- Какво ти казвах! Отдавна вече трябва да докараме при нас леля Маша! Иначе тя просто ще се обиди!

Тимофей веднага се извини.

- Още днес тръгваме!

На Маша й харесаха и новата къща, и мястото на бъдещия хутор, и даже малкото оградено гробище на възвишението със самотен гроб. Те се изкачиха горе.

- Животът и смъртта са винаги заедно. - Маша се спря до гроба на Баранов и четеше надписите на венците. - Разбира се, мястото на Тамара е тук. Начало на нов живот и начало на селско гробище.

Вечерта Тимофей запозна Маша с Настя.

- Това е моя приятелка от детството.

Маша внимателно погледна приятелката.

- Това е кръстницата на Ваня.

Настя внимателно погледна кръстницата и каза загадъчно:

- Роднина.

Първото впечатление понякога бива измамно. Но Маша и Настя с всички сили изразяваха вежливост една към друга. Двете скоро станаха от масата и се разотидоха.

Измина лятото. В първите дни на октомври в хутора Хворостов за втори път погребваха бедната Тамара. На гроба поставиха паметник от бял мрамор. В овала имаше необичайна снимка от емайл. Стеснителна усмивка изпод вежди. И поглед в упор, право в сърцето.

На гроба на Баранов Настя сложи черен мрамор. С космически кораб, звезди и златен надпис: „Ти отлетя, а аз останах…”.

Могилата с двата гроба е оградена с нисък стобор. От тук надалече се вижда вече обагрената със злато крайбрежна гора. В нейната пищна рамка е острия завой на Дон. Слънчевият вятър леко шуми във висината. Белоопашат орел плавно се рее над залива. Простор. Облаци. Тишина.

И с още нещо ново започна живота в хутора Хворостов.

Към Тимофей се приближи Ваня и сериозно, не за възрастта си, настойчиво каза:

- Трябва да поговорим откровено, без обичайните ти шеги.

Бащата и синът излязоха на пруста и като сериозни хора седнаха на стъпалото за сериозния разговор.

- Разбираш ли - важно каза Ваня,- аз вече не съм малък и всичко виждам. Ако ти самият още не разбираш, или не виждаш, аз съм длъжен да ти отворя очите и да ти кажа истината. Само че, моля ти се, не се обиждай. Ти не виждаш това, което аз забелязвам всеки ден…

- Е, говори, не се притеснявай.

- Честно, няма да се обидиш, нали?

- Няма.

- Ти съвсем ли си ослепял и не виждаш, че Настя идва у нас, за да се ожените.

Бащата завъртя глава като куче и възрази:

- Не, приятелю мой, аз не мога да се оженя за Настя.

Ваня се смути и с недоумение погледна баща си.

- Защо?

- Защото харесвам друга.

И като видя как отново Ваня се смути, баща му го успокои:

- Ти много добре я познаваш…

Ваня мълчаливо стана, изотзад обхвана баща си за шията и започна да го притиска с тържествуващ вик:

- Княжеска Маша! Маша!