Елка Няголова

БЕЛИ МОСТОВЕ

Вече с дъх на канела е цялата къща…
Не това е обаче днес все пак въпросът.
Мили мой, погледни към Мария и Йосиф -
Тя е месила, Той… чупи хляба насъщен.
Няма сняг и декември някак бодро докуцва
до човешките порти, до душите залостени.
Тази нощ тъй са бели словесните мостове,
нахрани с думи светли и нашите внуци…
Виж, оная звезда затрептя във очите им.
Витлеемският лъч осветява трапезата.
Във прозореца златна пара е извезана.
А пък Тихата нощ е по бебешки чиста…
Да, разбира се, има седем гозбици постни.
Във сармичките малки свих съня на лозата,
малко спомен за изгрев и подправка от залез,
и солта на стаените у децата въпроси…
Те не питат късметите утре кой ще им слага
в ритуалната баница и пред прага домашен,
колко време остава по пътя ни прашен
и транзит ли минава все тъй земната слава?
Но пропуква фитилът на миг високосен,
щом децата ни с нашите песни се молят.
Ние шепнем накрая: „Да бъде волята Ти!”
И не съм аз Мария. Но прегръщаш ме, Йосифе!

***
Смалявам се - до зрънце и до сламка,
до миг във гърлото пресъхнало на славей,
когато даже тишината се пречиства
от всякакви случайни земни мисли,
от всякакви лица, погрешно влезли
през портите на плахата ми нежност.
И пърха славеят във пазвата отляво,
а аз пред него просто се смалявам…

Смалявам се пред този бряг под мене,
пред своя страх от поздрави студени,
пред вятъра бъбрив и празнодумен,
пред делника ни, дето рог надува,
а нищо не ни казва пак, за жалост,
ни за Потопа, нито за пожарите,
за зрънцето любов в очи и пазви,
което не умеем да опазваме…

Смалявам се - до сън на теменужка -
тъй малка е, че никому не служи! -
ала без нея Пролетта не може
душите ни за миг да разтревожи
с оная малка и голяма дума ОБИЧ,
с която и светът е по-особен…
Смалявам се до ласка от снежинка -
тя каца в детска длан и не тежи…

Смалявам се пред всеки ден и вечер,
пред облака, на първи сняг обречен,
на масата пред малката шишарка,
пред бабините ми кълбета шарени…
Осъмвахме с чифт вълнени терлички
и стопляше ни нейното обичане!
Душата ли, светът ли побелява?
И аз - дете пред него, се смалявам.

ВЪЛЧА ВИЕЛИЦА

Стогодишна виелица прати
албинос-вълк нощта ми да души.
Бе отдавна… В ръката на татко
аз тогава страхливо се сгуших.
А снегът бе влетял във вселената
през централния нощен портал.
И кръжа с луди стъпки край мене,
но аз стисках ръката на татко.
А черешата ни до прозореца
глухо стенеше и потракваше…
Със страха си мълком се борех
и се вкопчвах в ръката на татко.
А вълкът бял луната нахапа.
Дълго ви. И поспря се закратко.
После глътна нощта - бяло хапче.
Аз треперех в ръцете на татко.
Този вълк пред прага ми пак рие,
вие страшно, заплахи повтаря.

И протягам ръка за закрила.
Но я няма ръката на татко.

***
Обезглавиха дърветата.
Крилете на Ангел просветват.
Той дълго за тях ще се моли.
До пролет…

Липите сега ще зъзнат.
Ще капят сълзите им звънки.
Пчелата над тях ще хлипа:
„Чай липооов…”

Обезглавиха Надеждата.
(Поне тя добре изглеждаше!)
Ала за живота не плачат
палачите.

И онемяха дърветата.
Кръстовище нощно просветва.
Като тунел за разстрели.
В неделя.

Без пръсти, с ръце към небето…
Почти като днешни поети.
Пресичат. Кърви светофарът!
Ще сварят ли?…

ПАРАПЕТ

А сърцето неграмотно все така заеква.
И снегът - белосан мим, зимата измами.
Няма нищо. Не тъжа. И не се размеквай.
Просто, всичко е живот. Няма тука драми.
Застудя. Светът е зима. Любовта нахрани
всички котки в махалата. И врабците също.
Няма нищо… Не тъжа. За печал е рано…
В мен се взираш. Като книга ме разгръщаш.
Всичко в ред е. Мърка чайник. И готов е чаят.
Сто ухания на лято ни обгръщат мило…
Няма нищо. Не тъжа. И не съм отчаяна.
Само гъста тишина - ангел ням премина.
А сезона доизпихме. Любовта си - също.
Вярата си, че отново с теб ще се открием.
Няма нищо. Ала шета ангелът из къщи.
И животът продължава в зимата безкрила.
Ако тя затрупа всичко, даже този петък,
ако преспите достигнат до гърдите чак,
ще прескочим на душите празни парапета -
и ще бъде вече време
за печал…

СЕДМИЯТ ДЕН

На Д.

И защо раменете ми тъй често потръпват?
Не, не е от сезона, ни от тази неделя е…
Разболя се епохата. И душата си кърпи.
Затова е студено. Затова е студено…
Някой с прашка свали от небето хвърчило.
А пък то се задави от тъга безпределна.
Нелюбов ни заля - съска клетви, бучи.
Затова и на мен ми е някак студено…
На съседната улица пребиха човек
и сега той във болница от болките стене.
Сякаш клиника е полуделият век!
Затова и на мен ми е много студено…
Птици с клюнове криви душите кълват.
И на нашите внуци изкълвават надеждите.
Куфар с лепенки чака пред дългия път.
Затова и на мен ми е страшно студено!…
А земята е ледник сред глуха неделя…
И вселената зъзне. Как да я утеша?!
Затова и на мен ми е страшно студено!

Мили мой, загърни ме с най-топлия шал…

***
Не е от сезона, не е от сезона,
не е от дъжда, който всичко измокри.
Чадърите ходят като безпризорни.
Светът се окапва от моята рокля.
Не е от сезона, но ми е студено
и тъпча юмруче във джоба си плитък.
Вселената странно се хили над мене.
Но никой не спира, та да го попитам.
Приятелите посрещат на топло
една тъга стара, една любов днешна.
А аз кръстопът съм със светещи стопове.
Измокрен афиш с един клоун смешен.
Не е от сезона, но вдигам яката.
А покрай бордюрите вадите плачат.
Векът се подхлъзва страхливо по ската
и по тротоара - и той с чадър, крачи.
Не е от сезона, повтарям напразно.
Прогизна небето. И то е несдържано.
Светът се отучи да люби и мрази
и крачи безчувствен като стар чадър!
Градът е наклонен. Светът е наклонен.
И този дъжд, Господи, дето не спира!
И глухи без птици са зимните клони.
Но не от това с дървото умираме…

ПОСЛЕСЛОВ

Искам щурци. Искам да плиска
някаква простичка земна песен.
Храстът да я подхване лесно,
кленът до него да се разлиства.
Искам дете да прохожда в тревата.
Без новини и фалшиви афиши.
Искам да чуя: небето въздиша,
с моя език говори ли вятърът.
Искам да чувам: великденче никне,
не - самовлюбените фараони.
После да видя детето как гони
сянка на птица. И с нея привиква.
Искам стада да звънват наблизо,
облак да спусне дантелена тента,
да ми говори всяко растение,
не телевизорът, не телевизорът!
Капнах сред тая разпусната лудница!
Всичко ли в този свят е бакалия?!
Ако сега тук дъжд един ливне,
ще изпере ли всички заблуди?!
…Бяло глухарче разлита се скоро.
Тентата спуска се ниско, където
с бузки издути крачи детето…
Чувам: как никне тревата
отгоре…

ЛЪЧЪТ

Всеки лъч светлина
в цитаделите, знам, се разбива.
Може би затова
и душата ми гола скърби…
Все по-рядко се качва
на доверието по хълма.
И с широк жест не кани
всички облаци към върха.
Върховете са скучни,
там е вятър и той те разпъва.
Падаш-ставаш. И учиш.
Единствено важен е Пътят.
Лъкатуши през тебе.
А душата ти гола трепери.
Тишина е потребна -
в нея лъч да намериш.
Тишина, а не лайкове,
жжжужащи в пространството.
Жигове, жертви - накрая
душата е тъжен странник.
Изтънява сама в гърдите ти,
да изхвръкне се мъчи.
Хайде, почвай, разпитвай я,
тя е последният лъч.
Той пробива мъглиците леки
от интриги, ласкателства,
от „приятелските” пътеки
на сподвижници всякакви.
Осветява онези, които
криха гъба с оцет зад гърба си.
Затова понякога планините
са ужасно навъсени…
Няма време - Пътят отвесен е.
Горе снежен връх диша.
Ако има с кого, ще е лесно
една ябълка да разделиш…
Търпеливо очакваш да светне
оня лъч, който дар е.
Той сега помежду ни снове.
И гласа ми задавя…
Лъч последен, все още готов
в цитадела да се разбие.

За един само миг любовен!
И за думата „НИЕ”.