Георги Н. Николов

Жана Петрова развива успешен бизнес, а Евгения Миланска е главен редактор на луксозното списание „Моден свят” и негов съсобственик - засега с коафьора Стаменов, когото по-късно ще се опита да измами.

До тях в романа на Светла Андреева „Добри, красиви, зли” (изд. „Фабер”, Велико Търново, 2017 г.), но много по-надолу в социалната пирамида, са творците на перото Михаил Андреев, Бела Снежина, Блага Стефанова, Стамен Стоев, Славей Яворов, Лъчезар Петров…

Оставени в хаоса на днешния ден да се справят с живота както могат. Припомнящи си с разбираема носталгия отминалите безвъзвратно по-добри дни и мечтаещи - всеки за себе си - за наградата на общината „Аргус”, чието парично измерение значително би облекчило живота на всеки от тях. Разбира се, временно…

Има и трета група второстепенни персонажи: Дидо, адвокатът Сариев, певицата Рали и пр., допълващи общия развой на повествованието в ролята си на сюжетен щрих.

Изключение прави само Дидо, образът на когото постепенно добива по-ясни очертания и значимост, особено във финалните акорди на книгата.

Но всички те - положителни или отрицателни, са умело вградени от Светла Андреева в общата мозайка на битието, на което сме съвременници днес.

Имат собствено излъчване с корени в живия живот. Можем да твърдим, че ги срещаме всеки ден по улиците на провинциалния град, в който се развива действието.

И самият роман е именно негова вярна „снимка”; паноптикум от страсти, въжделения, намерения и всякакви подбуди, каращи героите да са достоверни, убедителни и близки на читателската аудитория.

Днес, тридесет години след „демократичните” промени у нас, българското общество все повече се поляризира на много богати хора и на все по-бедни, слизащи почти стремглаво към дъното на икономическото си съществуване.

Сред тях са представителите и на творческата интелигенция. Малцина сред всички успяват да се задържат върху гребена на социалната вълна. Друга част, особено сред по-възрастните и толерирани от предишната власт, остават стъписани на кръстопът и водят почти жалко съществуване ден за ден.

Логично се ражда дилемата за моралния компромис: да останат ли неговите адепти верни на себе си и на идейно-естетическите си позиции, които новото време подлага на изпитание, или да се продадат колкото се може по-изгодно на силните на мига.

Изкушението е много апетитно и иначе талантливият поет Михаил Андреев ще напише бляскаво-хвалебен предговор към несръчната стихосбирка на бизнесмена Рачо Болярски.

Именно там, където властват парите, ще отиде и въжделената награда „Аргус”, защото у нас всичко се продава и купува, та какво остава за някаква си литературна награда?

Иронията, с която Светла Андреева описва постепенното падение на Михаил, е много силна, убедителна и психологически издържана. Авторката несъмнено познава човешката природа, особено сред хората на перото.

Стремежът им да извисят себе си и околните с красотата и силата на словото, но дали действителността в провинцията е подходяща за това? Не, разбира се.

И интелектуалните закони се диктуват само от човеците на върха на „хранителната” верига, без която се обезсмисля всяко добро начинание, ако инициаторът му не е преклонил своевременно глава пред политическата и административната власт.

Пред бизнеса с всичките му производни, който раздава пари, а общината - чиновнически длъжности и нека всички бъдат доволни. Или поне преклонят глава, за да не останат, за сетен път, без въжделената месечна заплата и лесно спечеления къшей хляб.

Това е причината и Блага Стефанова да се кандидатира за депутат, а на останалите - каквото им е писано:

„Михаил Андреев вече не чуваше нищо. Сякаш някой го бе ударил с мокър парцал, така му подейства решението на писателката. Блага Стефанова и депутат! Ами че щом тя ще става депутат, той не може ли да стане, да речем, министър на културата? Я колко му е - провреш се тук, провреш се там, набуташ се тук, и готово! Глупости мислиш, приятелю, глупости, хвана здраво чашата той. Я по-добре да си пийне още, тук никой нямаше нужда от будители… И Михаил Андреев се запровира към бара.”

Откриването на дискотека „Версай” във финалните страници на романа е сякаш гротескна снимка на обществото в България на ХХI век. Под грохота на музиката тук среща си дават „успелите” и „неуспелите”.

Първите, тънещи в охолство и можещи да си позволят да танцуват сиртаки на брега на гръцкото море. И другите, постепенно събуждащи се от тъжните надежди, че все още имат пред себе си някакво бъдеще.

Съвременни немили-недраги, жужащи около именитите си съграждани за малко спонсорство и нова книга, а ако може - и за още нещо. Непрактични, макар и даровити, те просто трябва да чакат някой да се сети за музата им, повяхваща с всеки нов ден.

Други са приоритетите, друга - ценностната система, в дебрите на която златоносната муза заглушава всички хубави начинания, неносещи пари. Под покрива на „Версай” се изпаряват доумиращите илюзии за духовен апогей и култура.

Те са заменени с бизнес, секс и всякакви материални удоволствия. Животът е кратък, няма време за губене в илюзии…

Книгата „Добри, красиви, зли” ни представя авторката Светла Асенова като майстор на перото, който знае мястото си в обществото. Разбира се - и задълженията на негов будител, вещо отсяващ доброто от злото, значимото от маловажното, трайното - от мимолетното и красивото от грозното.

Героите й са убедителни, пълнокръвни и достоверни, може би някои от тях - и наблюдавани от натура. Свидетели сме как в българското книгоиздаване често пъти се появяват творби, отдалечени чувствително от наболелите проблеми на хората у нас.

Водят ни в идилични светове с изкуствена красота, дребнотемие и непотребна гражданска екзотика.

Романът на Светла е произведение, което става все по-потребно за будния, свободно мислещ читател.

С право можем да я поздравим за неговото създаване и да очакваме още такива значими творби. Истински плодни зърна в угарите на съвременната българска духовност…