Николай Дялков

ЗАДУШНИЦА

Заигра се снагата на пламъка
с окуцелия вятър в тревите.
И цветята застенаха. Само че,
бяха в чашата здраво забити.

И в очите ми спряха свещиците -
мълчаливи, угаснали, неми.
Сякаш в тях виждах слезли душите ви,
тихи, малки… А всъщност големи.

И ви чух скъпи мои покойници,
преди вятърът дъжд да стовари:
- Не плачи днес за нас! И не брой ни ти!
А плачи, че погребват България!

ПРАЗНИЯТ КОМИН

Там, в оня дом… на първата ми песен…
и оня - на последния ми плач,
лежи сега прегърбената есен
и неми са прозорците по здрач.
Събрал след мен цигулката си стара,
щурецът си замина мълчешком.
Току го чувам - песен ще подкара
отнякъде, от някой топъл дом.
А в оня дом на босото ми детство
пълзи студът по голите стени.
Притиска той на баба късогледството
и дядовите болни старини.
Пълзи по овехтелите пердета,
които мама купи от града.
След татковите стъпки тихо шета…
И мен след него те ще отведат.
Отдавна пустотата е наляла
отварата си в родния ми дом.
И свита там, във ъгъла, заспала,
сълзата ми живее мълчешком.

Там, в оня дом, жена си дето любех
и детството се върна… в моя син,
помислих, че студът ще ме погуби…
Но още топли празният комин!

АКСОНОМЕТРИЯ НА ЛЮБОВТА

Ти спиш до мен. Ефирна си по гръб.
Аз гледам те смълчан и тих. Отляво.
На устните ти тъничкият ръб
е сабята подострена на дявола.
Гърдите ти - разрязана луна -
на лява и на дясна половини.
И всяка - със окото на сърна.
Дъхът ми няма как оттам да мине,
без огън в тях и жар да разгори.
И после да ги смъкне по-надолу.
Потрепваш ти. А вън зора зори.
И всичко е проекция. На голо.
Прегръщаш ме. И аз съм върху теб.
На устните ръбът ти става топъл.
Лежа върху гръддта ти - лунна степ.
И огънят превръща се във вопъл.
И вече съм отдолу. Ей така
в едно любовно, трето измерение.
И устните ти вече са река.
Гърдите ти са вече две вселени.
А огънят подпалил е света.
Но свършва всичко. Смее се зората.
Почти съм проектирал любовта.
Но как да стигна в нея до душата ти?

ДВА МИГА НАЗАД

Вън чернее нощта. И стърчи като кула
само споменът светъл за думи и страх,
който ти като ризница беше обула.
А пък аз своя срам да сваля не успях.
И чернее нощта. Но пък тебе те има.
И на някого шепнеш любовни слова.
Някой нежно нарича те в мрака “любима”.
А пък аз те измислям! Какво от това?
И какво че нощта скрива щрихите бели,
и че пръска чернилка над тихия град?!
Ще засвирят щурците. Те в мен не са спрели.
И ще върнат живота два мига назад…
Че си имат щурците етюд за любови,
който спретнаха, вярвай, тогава за нас.
Днес измислям те аз. И във спомена ровя.
А и всички щурци …идват тук с твоя глас…

ДЕЦА НА ЛЯТОТО

Дали защото зов е сутринта,
надипляна от песен гургулича,
или защото нощем през плета
един щурец в душата ми наднича?

Дали защото падаща звезда
посява в мен жита и слънчогледи,
или защото нейде над града
блести дъга през сянката му бледа?

Дали защото всичко е море
и аз като река към него тръгвам,
или защото няма кой да спре
на бриза песента - да ме подлъгва?

Дали защото юлското сено,
несбрано вън, на детство ми ухае,
или защото кленът е пано,
с измислени от Бог бои?… Не зная.

Но падне ли в краката ни нощта
и палне ли небето тихи свещи,
си мисля, че е лято любовта,
а ние сме децата му горещи!

И аз съм луд по твоето море,
а ти прегръщаш юлските ми нощи.
Любов такава няма да умре!
И дълго ще е наше лято още!

ДЪЖДОВЕН ДЕН

Вън вали. И блещукат колите.
Полусънен денят още дреме.
Знам, момичета, вие не спите
и напук на дъждовното време,
сте навън вече, крехки и топли.
А дъждът… Ах, дъждът е натрапник -
тихомълком, без драми и вопли,
той целува ви с хиляди капки.
И намира пролуки в чадъра -
и в косите ви буйни потича.
Няма свалки, игри, дъра-бъра,
няма даже припряно събличане.
И потичат дъждовните капки
в деколтетата, милват гърдите.
Зад прозорците сънени бабки
уж кълнат, а завиждат, горките.
А пък то, май и аз позавиждам
на момчетата, дето ви чакат.
И затварям очи, и ги виждам -
как измиват дъжда после в мрака
от гърдите ви с устни солени,
от косите ви, и от очите.
Ех, дъждът е във моите вени.
И животът… животът отлита…
Обещавам! Един ден обаче
да ме върне небето и мене!
Облак щом полусънен заплаче,
щом дъждът зацелува ви денем,
ще съм цял във дъждовните капки
И преди всички млади момчета
ще ви милвам. Завиждайте, бабки,
че мъже само връща небето!

ЖЕНАТА, С КОЯТО НЕ СЪМ БИЛ

(Бекярско стихотворение)

Тази пружина почти се разви -
Бог дето с нея навива живота.
Вяхнат житейските, стари треви.
Тегли ме вече май нулева кота.
Спомен остават и всички жени,
дето в живота ми бяха до мене.
Ти си едничка. Стоиш отстрани -
никога моя! Различно скроена.
Идваха другите в моя живот,
палеха бързи и буйни огньове.
Ти ми свари веднъж тенджерка боб.
После си тръгна. Яви се отново
точно когато бях сам, на легло,
паднал под тежката грипова мушка.
Бягаха всички. Заразно било.
Сам си лежах. А и гърч ме залюшка.
Ти ме намаза с вода и оцет.
Топли и меки ти бяха ръцете.
После си тръгна, надвечер, към пет -
думичка даже пред мене не сплете.
Нищо не каза. И аз премълчах
думи наум и на крак преброени.
Виждах в очите ти спомен за грях.
Само не виждах в тях някак си мене.
После пак идваха други жени.
Пихме - след грях, и след лудости разни.
Ти си мълчеше. Така, отстрани.
Сякаш у теб беше винаги празно.
Днеска е есенно в моя живот.
Празен и аз съм сега. А жените?
Май само ти си оставила брод…
Влез! Тъй, направо! Аз нищо не питам.
Няма да искам смирена, до гроб
с мен да си вечна и тиха. А хлебец,
чаша водица и тенджерка боб,
дойдеш ли пак, ще приготвям за тебе.
Тихо ще сядаме после на чай.
Скрита, смъртта ще ме дебне от мрака.
Дойде ли време за нея, ти знай -
винаги тебе аз всъщност съм чакал!

ПРОЗАИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Написах своите поезии!
И вярвай - днеска не позна,
че щом отвънка ми се плези и
виси назъбена луна,
ще заприискам да сме някъде
отново двамата в нощта,
тъй както случваше се някога,
та… стих за теб да изплета…
Не! Тази нощ е прозаична и
назъбената вън луна
на питка сватбена прилича ми -
парче в ръцете на жена,
която гледа тържествуващо…
Да, ти умееш го това -
на влюбена да се преструваш и
да газиш в чуждата трева.
Без бели рокли, клетви сватбени,
без тънък намек за сърце,
прострелно, вместо питка, грабнала
луната в своите ръце.
Та, вече няма в мен поезия!
И прозаична е нощта.
Какво, че вън виси изплезена
луната - муза на страстта…

ПЪРТИНА

В памет на баща ми!!!

Сивеят косите на дните.
Без цвят. И без есенен блясък.
Търкулват се облаци крити
в тъгата на зимния крясък.
Заскубва си ангел крилете,
и трупа поля и пътеки.
В кошарата огънят свети -
в лицата с отблясъци меки.
Небето вечерно беснее.
Хляб-къшей за утре остава
във тази… почти одисея,
в дълбока сакарска дъбрава.

Зората е с преспи до кръста.
Баща ми, най-млад сред мъжете,
подканя ги. Трима се кръстят.
И страх във очите им свети…
Вън вятър надува фаготи
и зимата хали размята.
След татко ми ловната рота,
до залез върви към нивята.
А в селото чака се чудо.
И чудото, Господи, става!
Баща ми, най-младият, лудият,
дружината ловна спасява.
И днес щом бял ангел застели
перата си, даже за кратко,
знам - горе, по бели къдели,
пак пори пъртината татко!!!

С НЕЯ

Есента есени и лисичите стъпки в сумрака
дебнат топло и зло… Като ангели падат над нас -
падат златни, неистови, падат рижи, ръждиви,
нечакани дъждовете небесни в калта… Есента е на власт…
Валентина Радинска

…и дъждът есени по прозорците тихи,
но със Нея е някак по-топла нощта.
И белязала дните ни с вятърни шрихи,
пак промъква се тайно край нас есента.
Но със Нея е пролетно. Нека си шета
вън дъждецът по всичките нощни стъкла.
Та, дъждът есени, драги стари момчета.
Но нали Тя в нощта ми прошепва: - Ела!
И със Нея сме в есенен, нощен театър.
И така ми е топло, а вън си вали.
Вън сълзите небесни разнася тих вятърът…
И не помня по-летни дали сме били.

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛАТА

Дали защото имаше мъгла
и утрото събуди се сърдито,
не чух кога си казала: - Ела!
Шептяла си. А може би очите ти
са давали към мене знак: - Ела!
Очите ти говорят сутрин тихо.
А аз потънал в сляпата мъгла
те мярнах. После облаци те скриха.
Дали защото имаше мъгла,
напук на всички, тръгнах аз към тебе.
Но ти като в купа сено - игла,
изчезна. И останах непотребен.
Мъглата е сезон на любовта -
един към друг вървяли сме сред всички,
минавайки странично от целта.
И двама сме. А всъщност сме самички.