Георги Георгиев

На 5 февруари 2020 г. се навършват 95 г. от рождението на писателя

Зимата на 1966 г. Февруари. Западният парк. Апартаментът на Георги Йорданов Вълков е осветен празнично. Събираме се за първи път сътрудници и редактори от отдела на в. „Народна армия”, чийто завеждащ е Георги.

Всъщност ние не можем да се наречем гости, защото всеки божи ден сме заедно. Гостът е Генчо Стоев. Станали близки с Вълков, когато писателят започнал да чисти натрупани в партийното издателство очеркови ръкописи.

Сблъскал се е с посредствени текстове. След внимателен преглед ги връщал без обещание за преработка и печат.

При този оглед на бездарни съчинения се впечатлил от неголям ръкопис на Георги Вълков, посветен на известния жестоко убит ятак Дядо Вълко.

Подготовката на ръкописа прераства в дружба между Генчо Стоев и Георги Вълков.

Ние дойдохме на тази среща с повишено любопитство към личността на писателя. Така се породи и се засилваше привличането ми към бързо налагащия се авторитет, особено след като белетристът беше създал бисерната си повест „Цената на златото”.

Тя го изведе в орбитата на големите таланти на българската изящна словесност.

Естествено беше при всяка среща да уговаряме Генчо Стоев за сътрудничество във вестника. Разговорите ни се въртяха все около военни въпроси, долавях пиетета му към големия социален сблъсък в света.

Преминал бе през страшна инквизиция, чиито последици ще носи цял живот. Георги за кратко също бе преминал през полицейската преизподня, а сестра му - през партизански отряд.

Тази вечер ту Вълков, ту Любен Тодоров се връщаха към своята ремсова младост.

Генчо с възхита си спомняше за добри другари и верни сподвижници от трудните години на съпротивата. Знаехме, че е изкаран на мини разстрел, и насочвахме разговора в по-весела посока.

Бяхме силно политизирани. Увличахме се в геополитически съждения. Като военни говорехме за двете обществени системи, от които едната е обречена. За нас естествено бе да си отиде не социалистическият свят, а другият, капиталистическият.

Точно в тези твърдения писателят внесе различен нюанс, свой възглед за световната цивилизация, за бъдещето. Той търсеше други решения, а не само сблъсък, ядрен апокалипсис.

При друга моя среща с Генчо Стоев отново се увлякохме в геополитиката. Заинтригува ме разсъждението на твореца. То се сблъскваше с военните ни догми и категоричности. Напрежението в света си оставаше силно, конфронтацията и Студената война бяха всекидневие.

Точно тогава Генчо Стоев сподели, че много го интересува образът на онзи командир, който е натоварен да приведе в действие заповед за торпеден или още по-страшен пуск срещу противника. Това се отнася за едната и другата страна. Той искаше да проникне в психиката на този, който държи пръст на спусъка на оръжието с фатални последици.

Имаше желание да „поживее” при такъв командир, да усети неговата душевност, интелект и чувства, да отрази психическия образ на бойния колектив, който му е поверен.

Надпреварата във въоръжаването, опасността от взаимно изтребление на човечеството бяха завладяващата тема и на следващите наши случайни и нарочни събирания.

Ние повече наблягахме на битката за превъзходство във въоръжаването. Генчо Стоев се вълнуваше повече от взаимното сдържане, от разсъдъка, разума и реалностите.

- Сблъсъкът сега означава взаимно изтребление! Това е недопустимо! - казваше писателят. Подобен сблъсък няма никакво оправдание, няма логика. Това не може да бъде кауза на никого.

Ето идеите, които го тревожеха, и той искаше да създаде художествено произведение, което да отразява тези съдбовни проблеми.

Къде можеше да усети пулса на военната действителност, да долови чувствата на тези, които са в непосредствено съприкосновение със свръхмощните оръжия. Естествено това бе подводницата.

По-късно се роди идеята да се поиска от Генералния щаб разрешение за Генчо Стоев, който да поживее и поплува заедно с подводничарите. Знаехме, че командирът на подводницата обича белетристиката.

Знаехме, че процедурите за получаване на допуск и разрешение от Генералния щаб не са лесни. Времето на секретите и тайните беше неумолимо към никого. Съществуваха инструкции, заповеди, изисквания и правила.

Дори за човек като Стоев, лежал в затвора, измъчван, за да бъде сломен.

Доста време ни отнеха писмата и срещите с един и друг началник. Разрешението беше дадено и плуването на Генчо Стоев се осъществи.

Остана на кораба толкова, колкото му трябваше, за да съпреживее с командира и подводничарите вълненията от необикновения им живот.

Зачакахме с интерес онова, което писателят обеща да се появи най-напред във в. „Народна армия”. Естествено това не бе репортаж или очерк, а роман. Той изискваше време. Добре знаехме колко много години Генчо Стоев създава „Цената на златото”, „Като лястовици”, „Лош ден”… Но се надявахме този път времето да бъде скъсено. „Циклопът” се раждаше бавно. Подпитвахме го, без да му досаждаме.

Бяхме радостни, когато ни каза, че може да планираме подлистниците във в. „Народна армия”. Откъсите трябваше да се печатат на една и съща страница, всяка вечер.

Главният редактор полковник Иван Узунов прочете и подписа вестникарския вариант, но за нас, изпълнителите, с това притесненията не свършиха.

Генчо Стоев продължи да доработва всеки отделен подлистник и ние получавахме текста късно вечерта на задния вход на ул. „Гурко” №5.

Понякога обстановката се изнервяше до краен предел. Бързаха метранпажи, гневяха се секретари, дежурни редактори. Върху главата ми се сипеха всички недоволства.

Всяко закъснение нарушаваше графика, забавяше извъртането на тиража, изпращането на вестника с първите влакове.

Но писателят бе роб на своята прецизност. Проверяваше звученето на всяка дума. След тази публикация във вестника той още няколко пъти доработва романа, дошлифова образите, синтезираше текста, като скулптор изсичаше всеки детайл.

За всички от редакцията беше чест да имаме за автор Генчо Стоев, да дадем път на „Циклопът”.

През следващите години, когато писателят се радваше на обществено признание, колега по-различно представяше отпечатването на романа във вестника. Известно е, че победата често има много бащи. Приобщаването на писателя към военната тема си присвояваха и хора, които вероятно не бяха и се ръкували с Генчо Стоев.

Дружбата с белетриста продължаваше, макар че се разпиляхме по различни места.

Георги Вълков стана заместник-главен редактор на в. „Антени”, аз преминах към министерството.

Надявахме се, че романът като книга ще излезе във Военното издателство. За съжаление това не зависеше от мен. Не ми стана известно защо полковник Симеон Митев не се е договорил с автора. Романът излезе в писателското издателство през 1973 г.

През есента на 1976 г. бях назначен за началник на Военното издателство. Когато отмина суетнята на първите седмици, се обадих на белетриста и отидох у тях.

Той пишеше новелата „Твърде висока тераса”. Прочете ми няколко страници. Това беше начин на общуване. Обичаше да прочете топъл текст. Поговорихме. Разказах му за моята анкета относно възпитателната роля на армията. Казах, че съм анкетирал и Рашко Сугарев.

Генчо обичаше Рашко. Заинтригува го неговото мнение, знаеше, че е неординерен като мислене, и се впечатли силно от казаното. Стремях се да бъда точен.

Рашко Сугарев сподели, че още страда от катастрофите, които е видял и преживял като войник, от спомените за разбитите самолети, които прибират нощем, проснати върху много колесарки. Всъщност рядко ги прибират. Това зависи от ъгъла на шибването в земята. А някои от летците загиват.

Тези теми и сюжети са малко засягани от писателите: „Макар и в друг план - каза ми Рашко Сугарев, - „Циклопът” на Генчо Стоев е едничкото ни засега българско изключение. Всъщност летците и подводничарите са едно и също”.

Каза ми, че е започнал повест за летците, но прекратил повествованието. „Циклопът” ме изпревари. Все още ми липсва различният ъгъл на атака, а да съм втори пилот, не ща”.

Тези разсъждения и оценки на Рашко Сугарев за „Циклопът” зарадваха, ободриха и направиха словоохотлив Генчо Стоев.

Договорихме се за второ преработено издание на романа. Заглавието влезе в плана на издателството. Писателят вложи в романа „Циклопът” много творческа енергия, самовзискателност и постигна художествени внушения, които превърнаха произведението в една от най-стойностните творби на военната литература от края на двайсети век.

Това е сгъстена проза, задъхано повествование с философски прозрения за съвременния свят.

И днес е актуален монологът на командира на подводницата: „Ще повярва ли някой, ако му доверя, че за каквото и да се готвим на тоя страшен кораб, главната ни задача е да си идем непроявени, да не оставим спомена за себе си, та да има и занапред приказки”.
Тук са събрани целият хуманизъм, пресътвореното човеколюбие в произведението на Генчо Стоев.

Второто преработено издание на „Циклопът”, отлично оформено от Красимира Деспотова, излезе във Военното издателство през 1982 г. в четирийсет хиляди тираж.

Днес, като мисля за Генчовата проза, ме привлича образната формула на неговия приятел Тодор Велчев: „Сто красиви думи да подложа на разстрел, че да остане една, най-семплата, но да бъде като обелиск на тези сто думи”.

Тук съм длъжен да кажа, че тази мисъл на Тодор Велчев съм взел от книгата „Горещи думи” от Тодор Коруев. Умението и подходът му към творците, с които разговаря от висотата на равнопоставеност, правят произведението ценно и по-различно от други подобни сборници. Приобщените събеседници и умните, обмислени и внезапни въпроси са основа на мъдрата, пребогата на съдържание книга.

Ще допълня портрета на Генчо Стоев с кратко заключение. Той беше завършил философия, започна с поезия, обичаше историята, увличаше се в едромащабни, планетарни паралели, гмуркаше се смело назад в отминали епохи.

Той беше земен човек и когато тръгна на своето морско приключение, силно се вълнуваше.

Нещо след това в него се промени. В нашите разговори често се връщаше към плаването. Разказваше колко страховито пука бронята на подводницата, как се е взирал в екрана и е наблюдавал преследващите ги кораби, колко стабилно стоят там офицерите.

Още по-уверено разказваше как вижда бъдещето на света. Възразяваше, изясняваше вечния стремеж на една държава да владее планетата. Не става дума само за амбициите на Хитлер за нов световен ред, а и за далечното минало и известните усилия и реализации на Александър Македонски, на Рим, на други и най-вече на САЩ днес.

Писателят все по-категорично отхвърляше възможността за завладяване на цялото човечество, за елиминиране на отделните народи и държави, за унифициране и ликвидиране на техните култури.

Приемаше глобалните тенденции в развитието, но идеята за подчинение на глобалния свят наричаше античовешка, патологична.