Златимир Коларов

„Пиеси”, Анна Багряна, превод от украински - Димитър Христов, художник на корицата Анна Багряна, изд. Мултипринт, София, 2019.

Най-новата книга на украинската писателка, поетеса, преводачка и драматуржка Анна Багряна „Пиеси”, издадена на български в превод на поета Димитър Христов, включва три кратки пиеси „Боговете умират от скука”, „Рододендрон” и „Свилена звезда”.

Интересно и провокативно е заглавието на първата пиеса „Боговете умират от скука”. Авторката я определя като „Комедия в едно действие”. Бих добавил „камерна” комедия в едно действие с четирима герои - Соломия, Тарас, Философа и Госпожата.

Още в първата ремарка стегнато, кратко, ясно, в голяма степен кинематографично се въвеждат главните герои и нагледно са представени настроенията, характерите и разминаването им в живота, по-точно в конкретния момент.

Сцената е жива, динамична, развита без нито една дума, но наситена с движение, което превръща мълчанието в театър. Това усещане за театър нараства с всяка следваща реплика и сцена.

В края на пиесата се разбира, че мълчанието в първата ремарка не е случайно, то е драматургичен похват, податка и своеобразно обяснение за нещата, които ще се случат по-нататък и изяснят накрая.

Това заиграване с времето и връщането на действието от края към началото на текста е една от многото драматургични провокации и обрати в пиесата, които държат драматургията „в силните и здрави ръце” на драматурга и не позволяват на действието да се лашка необосновано в неправилна посока, а да върви последователно към замислената от драматурга цел.

Пиесата се отличава със стегнат, динамичен, действен диалог, който превръща ежедневния разговор в основния метод и средство на драматурга и театъра.
Интересно и провокативно е мнението на авторката за „…ние в Бога и Бога в нас…” и за неговите убийци - теолозите, отразен в спора-диалог между Соломия и Философа, и Тарас и Госпожата. В разговора между чистата, невинна и наивна Соломия и покварения, но интелигентен Философ мержелеят прозренията и сянката на мъдрия, мрачен и скептичен роб Езоп.

В същия находчив и провокативен езопов стил е и прозрението на Философа, че „…да бъдеш самотен - това е свобода! А свободата това е най-високата човешка ценност…” - звучи като от устата на Езоп, изправен на площада пред огромна тълпа атиняни, докато морето - чисто и безбрежно искри в далечината.

Спазено е основното, класическо, драматургично правило за триединството - на време, място и действие, нарушавано много често от съвременните драматурзи, което не винаги е в полза на творбата.

Героите влизат и излизат от всяка сцена естествено, непринудено, водени от основното действие в пиесата. Всяка сцена завършва, като че ли малко преди края и това създава своеобразно емоционално усещане за „ехо”, което продължава да звучи в залата, като си представиш героите на сцената.

Това усещане и способността да го постигнеш върху листа е безспорен белег на белеристични умения и талант.

Пиесата е наситена с емоционални и действени обрати, продиктувани от характера на героите - това също е усещане за драматургичност и театър.

По интересен и деликатен начин хуморът е „засекретен” в поведението на героите и диалога. Обратът накрая на пиесата, който връща действието към началото и подлага на съмнение всичко видяно и чуто дотогава е един от най-интересните и провокативни моменти в пиесата.

Пиесата е написана през 2010 г., има три превода - на македонски, сръбски и сега на български и е поставена през 2016 г. в Киев, отличена е с национална награда на Украйна за комедийна пиеса през 2015 г.

Усещането за драматургичност и театър продължава с неотслабваща сила и в следващите две пиеси - „Рододендрон”, която авторката определя като „трагикомедия в две действия” и „Свилена звезда” - пиеса в едно действие.

Първата пиеса започва устремно, още на втората страница се случват неща и появяват обрати в ситуацията, отразени в диалога между героите.

Това неименуемо провокира зрителя, в случая - читателя да продължи напред и да очаква развръзката на подсказания проблем между двама от най-младите герои в пиесата - Макс и Поля.

Събитията се усложняват и сгъстяват в следващите няколко сцени, които постепенно въвеждат в действието осемте, замислени от драматурга герои.

Всеки от тях е със своята лична история, много добре замислена от авторката преди да „посегне към перото” и добре изпълнена, след като се е „надвесила над листа” с оглед драматургичната функция и основния, водещия мотив в поведението на главните и второстопененните герои.

За разлика от първата пиеса тук хуморът звучи мрачно, това може би е причината авторката да определи пиесата като „трагикомедия” - в случая точно попадение в жанра.

Идеята да се продаде сватбена рокля на покойница в мига, в който салонът е пред фалит, е интересна, абсурдна и провокативна хрумка на авторката с голям драматургичен заряд за развитие, който изстрелва пиесата в „десятката” на жанра на трагикомедията, но не и на черната комедия, в която героите страдат, въпреки привидно фриволния и безгрижен тон, с който е показано тяхното страдание.

Това ме навежда на мисълта, че, за да сътвориш трагикомедия, освен талант се изисква и голяма доза интелигентност и чувство за мярка и баланс - качества чужди на доста съвременни писатели и драматурзи.

Възможност за драматургично очертаване на конфликта в и между героите и развитие на сюжета дава замисления от авторката сватбен салон, в който работят две неомъжени жени в напреднала и млада възраст и двама мъже с различна биография и отношение към жените - единият семеен с любовница, другият с три развода зад гърба си и фриволно и лековато отношение към жените, който сам скача в капана на обвързаната любов.

Интересен герой с възможност за сценично доизграждане е Василина с нейната страст към езотериката на жена, преминала отдавна първата си младост, работеща в сватбен салон и запълваща липсите в живота си с фикс-идеи.

На няколко места в пиесата репликите на някои от героите, въпреки че са добре написани, са по-дълги с оглед на въздействието върху зрителя, в случая - читателя и общия ход на действието.

Това не е проблем - при евентуално поставяне на пиесата на сцена, което искрено пожелавам на автора и творбата, режисьорът би могъл да коригира текста съобразно своето виждане за конкретната театрална постановка.

Ролята на Макс е да отключи действието в началото и след това да присъства като заплаха в душите и мислите на майката на Поля, а на Марина да „катализира” решението на Алла да се ожени. И двата героя стоят встрани от основния ход на действието и сюжета.

Пиесата е написана през 2003 г., публиувана е в Украйна през 2005 г., преведена е на македонски през 2011 г., на сръбски през 2012 г. и сега на бъларски, поставена е в САЩ през 2010 г. и в Република Северна Македония през 2013 г.

Третата пиеса „Свилена звезда” е заредена с романтиката на народната приказка, предадена с разказа на традиционния приказен Разказвач, без когото никоя приказка не би била приказка, а низ от студени и безлично наредени думи, Разказвачът, който вдъхва живот на приказката и без когото тя не може, Разказвачът, който е един и същ по всички паралели и меридиани на света - тих, загадъчен, мистичен, носещ приказките в своята торба…

Романтично и поетично продължава словото на авторката, изречено от главната героиня Еделвайска, отправено към сивите безмълвни скали, които не я пускат да избяга. Думите й са заредени с чистота, с доброта и нежност, с копнеж за волност и взаимност, с разбиране на съдбата и чувствата на студените скали.

Също толкова поетично и романтично е словото на Разказвача и на Андрей при първата им среща - слово, на границата с мерената реч. Това създава особено очарование и приказно усещане и у нас, възрастните, като ни връща към чистотата на детството и чутите приказки тогава, които оставят завинаги неизличими следи в детските ни памет и сърце.

С откъсването на Еделвайска идва и тъгата, която е неизменна част от всяка приказка, била тя и най-веселата и безгрижна. Но тъгата в името на щастието и радостта, и най-вече на щастливата развръзка, която ни кара да се чувстваме окрилени и щастливи, че ни има, че сме живи… Тази тъга и влагата, която замъглява нашите очи са усещането за пречистване и катарзис - неща, които почувствах докато четох пиесата с душата на дете.

В подбора на темата и в приказната реализация се чувства влиянието на най-приказната украинска поетеса Леся Украинка. Освен, че това създава допълнителен чар на пиесата на Анна Баграна, превръща авторката в своеобразна продължителка на творческото дело и светоусещане на украинската писателка-класичка.

Пиесата е наситена с чистота, наивност и невинност, които запленяват детето в нашите души, пиесата е еднакво вълнуваща и интересна както за деца, така и за възрастни, което е безспорен белег, че е носител на изкуство и артистичност, и най-важното - на чисти и искрени послания да бъдем по-човечни, отзивчиви и добри.

Пиесата е написана през 2011 г., преведена е и публикувана на македонски през същата година, на сръбски през 2012 г. и сега на български, поставена е в Република Северна Македония през 2012 г. и в Украйна през 2017 г., отличена е в Международен конкурс за романи, пиеси, киносценарии и песенна лирика за любовта в Украйна.

В стилистичната рисунка на корицата, дело на авторката, изпълнена в три цвята - червено, синьо и жълто върху бял фон, съзирам най-милото за всеки - Той и Тя, надвесени над То за най-безрезервната закрила и милувка…

Ще ми се да споделя някои мисли, относно многостранността на таланта - авторката е поетеса, художник, автор на белетристични и драматургични творби, преводачка от няколко езика; тесни за таланта са границите на един стил, една форма и един жанр.

Талантът е като птица, която се рее безметежно в небето, необвързана от границите, очертани на земята. Определям я като надарена, последователна, амбициозна, отдадена на литературата във всичките й измерения. В „светлината на театралните прожектори”, т.е. в амплоато й на драматург я виждам за първи път. И там блести с темпераментната си, чаровна светлина, с която са наситени и другите й книги.

В заключение ще кажа, че с най-новата си книга „Пиеси”, издадена на български, Анна Багряна вдига с още едно ниво достигнатото в другите си книги. Подкрепа на тези мои думи са големият брой сценични реализации на нейните пиеси в Украйна, Р С Македония, САЩ и многото литературни награди от национални украински и международни конкурси.

Ще обобщя - пиесите чакат и своята българска реалиция, на ход са режисьорите.