БУРЯ
БУРЯ
Надува вихърът невидими тръби,
ята от птици вият се, тревожно пискат;
прегъват се от страх стълпените върби,
и нивите, разлюшкани, се плискат.
Пластят се облаци - кат черни знамена!
И слънчевата тежка колесница златна
над нажежената и прашна равнина
потъна в бездната на мрака, необятна.
От миг на миг разсича гъстите тъми
камшик-светкавица, като змия извита -
и цяла се люлей земята и гърми
на бягащи коне от тежките копита…
ЗИМЕ ПРИ ВИТА
1.
Като ръце, що молят за пощада,
клони е закършила върбата.
Сключени отвред са небесата
и вечерта тревожно пада.
Плач безнадежден носи се в пустини…
Буйний вихър преспи сняг премята -
и, безпомощно сама, върбата,
увива с бели серпантини.
2.
Безшумно цялата е нощ снежило
и снежен цвят небето още рони.
Отрупани, прегъват се унило
широки покриви и клони.
Все по снишава се до сграда сграда -
прегъват се дърветата крайбрежни,
въз тях небето сякаш цяло пада
на хиляди звездици снежни.
ВИДЕНИЕ
Здрач долината премрежи. Пада
като влажен прах невидима роса;
тръпне освежен леса,
плиска вечерна прохлада.
А Мургаш кат исполинска сграда,
сам в приоблачните висоти,
озарен от заник слънце, цял пламти -
сякаш жертвена голяма клада.
ЛЕС
Трещи гората и бучи в нощта беззвездна -
надуват сякаш духове огромен мех,
ту страшен рев процепи черна бездна,
ту понесе се дружен самодивски смех.
Ръмжи лесът - чудовище е сякаш живо!
Водата в пропастта ридай като дете…
Събужда се в душата чувство тъмно, диво,
и жаждата за мъст и подвиг в мен расте.
Хайдушки дух е туй на старината,
в кръвта ми пламнал - чрез кръвта
на толкова деди запазен у земята
на моя черен лес, връстник на древността.
——————————
сп. „Златорог”, г. 2, кн. 2., 1922
