Георги Майоров

Още в първата си книга поетесата Ваня Душева събира ,,Безброй разсипани пътища” (1997) и ги осмисля, а с втората си книга ,,Ключ” (2010) отключва сърцето си за света. А ние сякаш не искаме да го видим. Вкопали сме се, всеки в своя окоп, за кръгова отбрана от безбройните ни днешни врагове - завист, злоба, злодеяние. А Ваня Душева не иска много - освен да я познаем, че е Тя. Също изписана с главна буква.

Д-р Кристина Христова в лично писмо се радва на нейното творчество. Призовава да се чува и нейният глас. А Стефка Тотева споделя, че е ,,усетила и заобичала” Ваня Душева и Георги Ангелов, защото са ,,истински, талантливи, честни и добри”.

Ще отбележа нещо много съществено. Тандемът Георги Ангелов и Ваня Душева с електронния колайдер ,,Литературен свят”, чрез сблъсъка на лица и мнения, ускоряват развитието на литературните процеси в България и по света. И ако не сме далтонисти, се вижда с просто око:

Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.

Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.

Съществуването е равновесие.

Имено за това равновесие отварям дума. То не се отнася само за Ваня Душева. От него зависи и съществуването на света. От такова равновесие се нуждаят всички творци - с еднакви критерии да ги мерим и уважаваме.

Свечерява.
Повява хлад.

Едно пречупено листенце пита
утре дали ще бъде
слънчево.

Бъдното на Ваня Душева заслужава да бъде слънчево!

Сякаш в малка поема ни показва големите неща в живота:

Зимата.
Топла стая.
Хляб.
Родопско одеало.
Моят мъж
и дъщеря ми.

Озарението в семейството не можем да видим и осмислим. Това също е малък светлинен колайдер, който движи света напред. Без който светът е едно голямо Нищо, ще изчезне.

Пролетта.
Дъхът на земята.
Смехът на дъщеря ми.

А от кабинета на мъжа ми
Моцарт.

Усещате ли истинската музика на живота? И ни удря с диригентската палка!
Така се изреждат лятото, есента с виното ,,за причастие”. Животът конкретен и въобще. И стига до голямото обобщение:

Късче небе
над нашата къща.

И нищо повече
не ми е нужно! (,,Важните неща”)

В интервю на Лияна Фероли Ваня Душева изтъква главното, което ни липсва, което ,,остава ни сред нашите дела… да продължим да се учим за човеци”. Да се учим още и от ,,Човеколюбието, смирението, прошката, жертвата, милосърдието. Справедливият гняв”.

Днешният ден е страшно жаден точно за такива неща. За да ни облъчват и у нас да никне хлорофилът на живота. Но Ваня мълчи. Дълго мълчи: ,,Търсех отговор / в ефира от мисли”. И намира най-простия отговор от пчела, ,,която пиеше / цвета на сливата”. В дълъг път се ,,извървява/м/”. Трудно съжителства с ,,думите”, но в тях е намерила правия път. Търси и своето ,,по-добро повторение”.

В какво? В стремежа да подреди мозайката на живота. Ако може! Защото най-трудно е изкуството да се живее. Особено днес. Но не как да е, а със следа след себе си. Със свой глас, без да се оглежда, без да завижда.

Не поглежда и към достигналите високи хоризонти, за да не повярва, че е птица. Без това е в полет. Длъжни сме да го видим и оценим. Светъл, чист, достигнал свой повей. И ще оцелее, дори небето да се срине над нея.

Тя дешаблонизира много думи. Търси различно багрило за тях, за чувствата, за душевното състояние, за житейските ситуации. Но остава сама ,,насред ветрището - в празното на коловозите”. Самият неин сказ е доказателство за това. Дъждът я пази от чужди очи. На задушница ,,Врабците мълчат, / за да се чуем / през двата свята”.
Дори в кратко стихотворение разкрива съдбата на пълзящите към постове и големство, скрити под най-сладките плодове на живота:

Селцето на охлювите.

Под ягодовите листа,

след косата,
руини
от черупки.

Страшна гилотина за дебеловратите. И дебелоглавите без чувства, естествено.

Пренасянето на битието в кратки природни картини, не само тук, разкриват обемни подтекстови внушения. Нима обществото ни не е препълнено със защитни черупчести облекла, с които се допълзява до върховете на властта. Които с вонящите си лиги на благата заразяват природа и държава. И трудно се движим напред.

С подобни внушения ни облъхват и стихотворенията ,,Денят е лют”, ,,Дървото без листа”, ,,Една малка мида” и други.

Поетесата разкроява живота и творчеството си по кройката на високия морал. В своето бързане, обаче, й се струва, че отива към залеза. Напротив! Отива към истинския изгрев на своя ден. И не тя търси жицата за да кацне, а жицата чака тя да мине под нея като бяла лястовица. А това е емблематично. Сбъдва се в страдалческия порив на сбъдването. Тя не е уловена от окото на критиката, но заслужава внимание. Преследват я ,,костеливи дървета”. Разпъват душата й, искат да я запокитят ,,по вятъра”. От отчуждението е принудена да си ,,държи клоните / като гнездо / във буря”. И сме длъжни да видим другото й тяло - душата, загоряла за обич. И Любовта, която ще я спаси, като ,,бряг” в морето на света - от ,,вълните на дните”, които я смилат ,,до бяло / до пясъчно” състояние.

Деликатно поднася и трагедията за миграцията чрез опустялата къща:

Само бяло кученце
се връща понякога
и пази празното. (,,Покривът се разплака”).

Защото за всеки човек пътят е огромен камък. Ако го изтика до билото, ,,от камъка започва полетът” в живота. А за твореца е още по-трудно - в миражи да гради своя дом от светлина. И да дочака своя трънен венец.

Затова единствено с Истината можем да намерим ключа за ,,ядрото на Светлината”. Всяка наша копка ,,е същност, / познала смисъла на Върха / и Дъното”. Понеже самото наше съществуване е ,,равновесие”, докато изтръгнем тишината от корена на живота.

И ако поетесата е ядката на ,,идеята, думата, действието”, кой бяга ,,след повика на сърцето”, с чии нозе достига ,,слънцето” и как очите, влюбени в звездите, обичат ,,ближния по корен”? Поезия размисъл, поверие и предание, за да не се отдалечаваме от себе си. Само тогава ще ни познаят.

Поезия за вятъра на промените, несвършил почти нищо. Неотвял поне шумата. За трохите в семейното щастие; за оградените дворци, без да станат храм; за трупаното покаяние, ,,за да има/м/ крила”; за изкупените болки; за познанието, че е жива; за поскъпването на ,,паркоместата за вечността”.

Но със запазено място за Ваня Душева в българската литература.