Стефан Коларов

190 години от рождението на Григор Пърличев

С цялостната си книжовна, просветителска и обществена дейност Григор Пърличев принадлежи към оная силна група от наши възрожденци, която след Паисий Хилендарски определя мащабността на своята епоха - Константин Фотинов, Георги Раковски, Иван Богоров, Петко Славейков, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Братя Миладинови, Кузман Шапкарев и др.

Неговата лична и творческа съдба обаче се оказва още по-заплетена, защото успехът и изпитанията го следват през трудния му живот и неговите усилия да овладее книжовно българския език остават без сериозен резултат.

Фигурата му остава обгърната с противоречивите оценки, които получава приживе, поетичните му произведения нямат известност, а неговата ценна „Автобиография”, едва в края на живота му хвърля ярка светлина върху преживяното в служба на отечеството.

Произхожда от ония обикновени среди на българите от Охрид, в които любознателността и жаждата за просвета е силна и непоклатима.

Роден е на 18 януари (ст. ст.) - 30 януари (н. ст.) 1830 г. като четвърто, последно дете на шивача Ставри Пърличев и Мария Гьокова - по неговото определение „родители доста бедни, но честни”.

Когато след половин година бащата умира, бъдещият книжовник и будител е насърчен от майка си - „лъвица телом и душевно”, както сам я характеризира. Неговият дядо, който е земеделец и много трудолюбив, също полага грижи да му помага да започне да се образова като го учи по един гръцки буквар.

Важен момент в ранните години на неговото съзряване е идването на Димитър Миладинов като учител в Охрид. „Словото течеше из устата му като мед. Священ огън гореше в очите му” - спомня си Григор Пърличев и примерът на пламенния родолюбец, затворен с по-малкия си брат Константин в цариградския затвор и погубен там, ще остане за него водещ през целия му неспокоен и труден житейски път.

След като е работил известно време като учител в Тирана, младежът заминава за Атина и там през 1849 г. се записва да следва медицина, но поради липса на средства прекъсва и отново се заема с учителската професия като работи в Прилеп и Охрид.

Събрал малко средства, той продължава през 1858 г. своето образование в Медицинския факултет. Изучил отлично гръцкия език и прочел редица прославени произведения, Григор Пърличев пише ранните си стихотворения.

От тези млади години е един от най-известните запазени портрети на поета: виждаме го с открито лице, високо чело, гъсти вежди, благороден романтичен поглед. От лицето му с красиви черти се излъчва духовна сила и вътрешна решителност.

Когато през 1860 г. е обявен традиционния поетичен конкурс, неизвестният поет е събрал достатъчно смелост и с присъщата му решителност изпраща своята поема „Сердарят” („Войводата”), като вместо да постави листче с името си в отделен плик, какъвто е бил регламентът, той подписва творбата си с инициалите „Г. С. П.” и поставя кратко писмо до комисията, в което споделя:

„Ако, казвам, стиховете ми се счетат достойни за наградата, о, тогава какво златно дело! Бъдете сигурни, никак няма да бъда недоволен, даже напротив, в такъв случай ви разрешавам да разполагате с половината от наградата за каквото и да е, по ваше решение, благочестиво дело.”

Председателят на комисията Ал. Р. Рангавис пред сп. „Пандора” е разгледал накратко представените за участие в конкурса 14 произведения, като за „Сердарят” отбелязва нейното ясно и просто съдържание:

„В Албания, където водят борба помежду си християнски и турски села, един млад мъж християнин загива в битка с отоманците; оцелелите от враговете го донасят в селото му, където един от тях разказва героичните му подвизи; там го оплаква майка му, оплаква го и годеницата му, която отказва да живее повече между хората и да се омъжи; оплакват го оплаквачките и цялото село; майка му изпраща хората да приберат и да погребат и другите загинали борци, другари на сина…”

Разглеждайки ясната, чужда на някакви сложни търсения композиция на творбата, докладчикът на комисията за конкурса, прави едно много показателно сравнение - той говори за 24-те песни на „Илиада”, които хармонично изграждат композиционната структура и така естествено и неподправено завладяват читателите.

Посочено е и силното емоционално чувство, което характеризира образите на майката и на любимата девойка. В заключение Рангавис обобщава защо представената поема е победител: „Тя има много и превъзходни достойнства, а недостатъците й са малко и съвсем второстепенни, комисията я смята за първа тази години и дава венеца на „Сердарят”.”

На националния празник, честван на 25 март 1860 г. в църквата „Св. Ирина”, на тържество в университета са обявени резултатите от конкурса и става известно името на победителя.

Във в. „Авги” за него се съобщават кратки биографични сведения: „Той е студент по медицина на име Григориос Ставридис от Охрид (родина на император Юстиниан) в Македония, младеж морален и владеещ гръцки език, много прилежен и много буден и толкова повече достоен за похвала, щом следва тук чрез своя труд и с малко помощ, която му дава по някой път един музолюбив йерарх от Македония, дебърският владика, ако сме добре осведомени.”

Във в. „Фос” също изпъква оценката за отличеното произведение: „Тази наградена поема бе действително достойна за награждаване и ние поздравяваме поета, загдето в първите си крачки се представя с толкова съвършено произведение. Когато прочетохме цялата поема, се издигнахме в друга поетическа сфера и фантазията ни блуждаеше в героични места и за много време мислехме, че четем самия Омир - толкова го наподобява в описанията и в нравите.”

Споменава се и това, че героят на поемата е един сердар (войвода) на име Кузман, който е вожд на юнаците, бранещи родното му село от турските набези. В битка с враговете, той загива. Майката Неда го оплаква, а годеницата му Мария полудява от скръб.

Редакцията на вестника допълва: „Македонският комитет, имайки предвид признатите вече успехи на този младеж, е длъжен да му помогне да завърши следването си в Европа, за да бъде полезен след това на отечеството си.”

Във в. „Елпис” са отпечатани дори откъси от поемата на Григор Пърличев. Също в. „Авги” публикува доста голям откъс от „Сердарят”.

Появяват се и бележки за начина, по който е разпределена половината от паричната сума към лавровия венец, съгласно предварителната бележка на самия автор, когато е предавал текста на произведението си в комисията.

Отзвукът от поетичния конкурс е много силен и в печата са намерили място редица мнения. Специално внимание заслужава това на известния поет Панайотис Суцос, който се спира на езика на Пърличев.

Той смята, че младият автор е използвал катаревуса - старинния език, а за да бъде едно художествено произведение живо и близко до читателите, то трябва да е написано на димотики - говоримия език. Този проблем след години ще срещне поетът от Охрид и при оценката на неговите преводи на „Илиада” на български език.

Сред съперниците на Пърличев в конкурса е бил и неговият професор по ботаника в университета Теодорос Орфанидис, изявен поет, който започва злостна атака срещу комисията, смятайки че тя е недооценила предложеното от него произведение.

Нахвърля се срещу младия автор в няколко публикувани полемични статии. Стига дори до там, че го обвинява за агент на организирана „българска пропаганда” във в. „Авги”.

Освен обидният тон, професорът използва в полемиката и едно писмо на студента до него, с което той е потърсил дружелюбно приятелство и му е засвидетелствал уважението си.

Пърличев решително отхвърля несправедливите нападки и възмутено отговаря на своя преподавател във в. „Фос” като отрича, че е „орган на пропаганда”. Доблестно му заявява: „Казваш, че съм българин… Да, не се отричам от народността си.”

И още нещо, което подсказва твърдия характер на Пърличев. В очите на отявления си съперник и противник, той казва: „И ако пожънах лаври, пожънах ги героично.”

Проф. Кирил Топалов в своя много задълбочен и богато документиран очерк
„Апостолът и поетът Григор Пърличев” в книгата си „Възрожденци” (1988) е проследил този враждебен спор и ясно е показал това, че поетът без колебание отстоява своята национална чест и достойнство.

Той цитира много откъси от публикуваните текстове в гръцката преса от онази епоха. Разглежда и богатото книжовно наследство на именития книжовник и просветен деец.

Акад. Михаил Арнаудов също е цитирал в своите изследвания думите на Пърличев, че е приел наградата за възвишение на народната, а не на личната гордост:

„До толкова ние, българите, сме били ругани и презрени от всички народности, щото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, гдето всяка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключи, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се намира у другите народи, то ни е облагородило, то е било и ще бъде нашето спасение… Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Вярно е, че горделивият никога не преуспява, но вярно е също, че и който презира себе си, е самоубиец… Ние, българите, трябва да се уповаваме на силите си, на трудовете си…”

За идеализма на младия Пърличев и липсата на сребролюбие, говори не само това, че той получава половината от наградата, според неговото предварително заявление до комисията, но той се отказва и от предлаганата стипендия да следва в Оксфорд или Берлин, неговите думи са знаменателни: „Нужда велика е да ида в домът си.”

Ако по времето на възмъжаването на Пърличев изучаването на гръцки език се е възприемало като начин да се получи образование, то постепенно, както разказват мнозина книжовни дейци и изследователи като Константин Фотинов и Ив. Богоров, Раковски, Братя Миладинови, Ив. Снегаров, К. Шапкарев и др., започва осъзнаването, че чрез гръцкия език се принизява националното самосъзнание, елинизмът взема връх особено в известната „Мегали идея” - да се подчинят страните от Балканите на гръцко духовно и политическо господство.

Затова казаното от Шапкарев за примера на Димитър Миладинов - „едно ненаситно родолюбие”, постепенно намира своите радетели. Самият Пърличев в спомените си подчертава започналата промяна: „С помощта на Якима Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения Охрид.”

От „Автобиография” се открояват редица характерни моменти, свързани с делото на Пърличев. Той споделя как заедно с другарите си е трябвало внимателно и предпазливо да говори с родителите, да насърчава учениците, за да се постигне желания труден и бавен резултат.

Пърличев понякога е бил и доста суров в изискванията си, за да може да накара онези, които имат желание, да следват патриотичния идеал. Неговите слова по повод училищни или религиозни празници са отеквали дълбоко в съзнанието на народа.

Учителската дейност на Григор Пърличев е неговата ярка апостолска дейност, чрез която той става страстен защитник на българщината и непокорството срещу насажданите от гръцкия владика Мелетий чуждопоклонство, невежество, покорство.

Народностното самочувствие сред българите е важен момент от разрастващото се национално движение и в Охридско, и в цяла Македония. Пърличев в една от речите си разпалено казва: „Язик свой имаме и го погазваме. Свите народи са учат свой язик, а ние се учиме язик чужди и мъчен.”

Той изпраща писма и дописки до П. Р. Славейков и неговия в. „Македония”, излизащ в Цариград, моли редактора за съдействие. През лятото на 1867 г. в Охрид е открито девическо училище и за учителка пристига Неделя Петкова като в своята работа тя е подпомагана от дъщеря си и една монахиня.

За тази благородна и важна проява Пърличев изпраща дописка. Броят на ученичките отначало е осем, но за кратко време достига 180. Изпитите им преминават „при стечение на толкова много народ, колкото никой не помни.”

В едно от писмата си Пърличев споделя основните трудности: „Пари от никого от тукашните не могат да се вземат, защото едни ги владее гръкоманията, други - сребролюбието, а трети страхът.”

Публикациите на народния будител и учител във в. „Македония” очертават неговата богата и непримирима дейност и са живо свидетелство за смелия борчески дух. Чрез вестника на Славейков той се вписва ярко в общонационалното движение за църковна независимост и просветно дело.

В разгара на черковната борба Пърличев пребивава от май до ноември 1868 г. в Цариград и това му дава възможност да слуша уроци по черковнославянски език при архимандрит Григорий Немцов, да се запознае с редица дейци и да има възможност да учи и съвременния български език, благодарение на Иван Найденов - журналист и редактор.

Когато се завръща фанариотите започват преследвания, усещайки, че младият учител и последовател на Димитър Миладинов е станал достатъчно опасен. На 26 срещу 27 ноември 1868 г. Пърличев е арестуван заедно с брат си Иван и двамата им племенника Георги и Климент Пармакови - синове на сестра им Зографина.

Григор Пърличев е отведен в дебърската тъмница, изпратен от населението на Охрид като герой. Благодарение на положените усилия от другарите и поборниците, Пърличев се завръща през януари 1869 г.

Продължава своята неравна битка, въпреки заплахите и огорченията, които го съпътстват. Горчиво признава в спомените си: „От опит разбрах, че летаргията не се премахва изведнъж.”

Когато обаче е обявен фермана за създаването на Българската екзархия документът е прочетен тържествено в Охрид в черквата „Св. Климент”, а дейният участник в българското дело произнася пламенна реч и сам съобщава за това в дописка до в. „Право”.

Усилията за изпълнението на фермана за българите в Охрид са особено големи, тъй като според член 10 Охридската епархия е сред тези епархии, които за да се присъединят към Българската екзархия е трябвало за това да гласуват две трети от населението.

Благодарение на верни родолюбци и дейни организатори като Григор Пърличев това става чрез референдума, проведен през втората половина на 1873 г. и на 19 декември Охридската община изпраща резултатите до Екзархията, както е бил уведомен и каймакамина в Цариград. Не минава много време и в Охрид тържествено е посрещнат българския владика Натанаил.

За отбелязване е, че преследванията срещу Григор Пърличев, организирани от фанариота Мелетий, са се проявявали по различен начин: от грубото физическо насилие с помощта на властите, до отнемането на възможността за работа като учител, което е ставало с дейното участие и на владиката.

Гъркоманите са организирали и бойкот на неговото преподаване в училищата. Сравнително късно Пърличев създава семейство и материалните затруднения са го принуждавали да търси постоянно работа. Той става и инициатор за създаване на първото охридско читалище „Св. Климент”.

Въпреки напредъкът в родния му град, Григор Пърличев, който истински более за народното дело, винаги е гледал и с критично око на това, което става и което вършат заетите с обществените дела, хора. Неусетно между него и новият владика Натанаил се проявяват непредвидени пречки и разминаване на общите виждания за развитието на училищното дело.

Назряващият конфликт довежда до решението на Пърличев да търси ново място за работа като учител. Въпреки че увенчаният някога с лавров венец поет не е показвал самолюбие и жажда за известност, все пак той е бил достатъчно уверен, че извършеното от него през години, има тежест и приносно значение.

Съвсем оправдани са неговите думи: „Ако народът беше развит то би ми въздигнал - не се срама да го река, монумент.” Някои от съвременниците му, а и по-младият Симеон Радев, отбелязват, че народният деец особено след преживяното по време на арестите, е бил доста изнервен и избухлив. Конфликтността му е забелязвана и от приятелите, и от враговете.

Неспокоен, но и размирен дух, Григор Пърличев въпреки вече напредналата възраст, става учител в Струга, родният град на Братя Миладинови за една година, а след това заминава за столицата на Княжество България София с 400 гроша, спестени от малката учителска заплата.

Макар и само за една учебна година - 1879/ 80, той работи в Габровската гимназия. С разтърсващо слово той говори за разпокъсването на българските земи и бедата сполетяла родината. След това работи известно време в Народната библиотека. Става учител в Битоля, връща се за кратко в Охрид и през 1883 г. се установява в Солун, където учат двете му дъщери Деспина и Луиза.

Освен борбите, в които участва, Григор Пърличев остава верен на своята голяма любов - поезията. През 1862 г. опитва отново да привлече вниманието си в конкурса за поезия в Атина като представя новата си поема „Скендербей”, която обаче не му донася нито награда, нито нова известност.

В някои от своите поетични творби, той дава израз на болката от трудната участ на еднородците си: „Докога, братя мили българи”, „Чуйте, чеда македонци” и „Песен за унищожението на Охридската патриаршия”. Чрез прослава на миналото иска да събуди повече вяра и желание да се работи в името на отечеството и неговите съдбини.

Дългогодишен учител, Пърличев е познавал живота на децата, техните преживявания в игрите и в училищната стая. Особено място заемат нравствените поуки, нужни за най-младото поколение. Негови творби за деца са отпечатани в сп. „Градинка”, редактирано от Дядо Благо (Стоян Русев). Общо 12 са детските му творби.

Важна страница от неговия творчески живот е свързана с преводаческата му дейност. Марко Балабанов, който е редактор на известното сп. „Читалище”, излизащо в Цариград, предлага на Григор Пърличев да преведе класическото произведение на Омир „Илиада”.

Той се съгласява и в кн. 11, 1871 г. е публикуван част от превода с една кратка бележка, в която се казва, че този превод „ще направи епоха в народната ни книжевност”.

Преводът обаче среща доста сериозната критика на Нешо Бончев и Любен Каравелов, като не са отчетени условията, при които е работил Пърличев и възможностите му да използва книжовния български език. Хр. Ботев в сатирата си „Защо не съм…” също осмива преводача:

Защо не съм и Пърличев,
да преведа „Илиада”,
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада.

Единствен Константин Величков след Освобождението дава една обективна оценка на забележителното дело на Пърличев, който обаче силно наранен от критиките унищожава своя превод. Тежко наранен от крайните оценки, Пърличев унищожава целия превод, освен отпечатаните вече откъси в „Читалище”.

Забележителна творба на големия родолюбец е неговата „Автобиография”, писана в Солун през 1884-1885 г. Проф. Кирил Топалов е дал много точна оценка на произведението: „Написана е свежо, искрено, с много хумор и с истинско белетристично умение, с много пластика и психологическо проникновение - качества, свързващи я съвсем отблизо с творба като „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов.”

Големият възрожденски деец, поет, преводач и книжовник умира на 25 януари (ст. ст.) - 6 февруари (н. ст.) 1893 г. в родния си град, но неговото име и дело винаги ще вълнуват с чистия си и светъл патриотизъм и благороден творчески дух.