Златимир Коларов

Първата асоциация, която се появи в съзнанието ми като прочетох заглавието на поетичната книга на Василка Хаджипапа „Орехови думи”, изд. Пламък, 2009 г., бе големият орех до пътната врата на двора на баба ми Злата в с. Девня, където карах детските си лета до възмъжаването в пуберитета, когато тръгнах волно из България, което за мен тогава бе равносилно да пътувам по света.

Орехът бе стар, огромен, с напукана кора, дебели зелени жилести лиса и едри, налобени плодове под твърдите черупки. Сянката му бе широка, плътна, по периферията със слънчеви петна.

През лятото в сянката му бе прохладно, въпреки жегата, която тежеше на съседните къщи и дворове, по края й се усещаше летния зной. Като се облегнеш на ствола му, усещаш, че в тялото ти проникват сокове от недрата на земята и те зареждат със сили да издържиш на жегата през лятото и студа през зимата, на бури и виелици, както бе издържал той неизвестен брой години и продължава да дава сочните си плодове.

И се запитах: Какво ще почувствам, като прегърна книгата на Василка Хаджипапа, както прегръщах някога ореха на баба? И отговорът, но с малко предисловие:

Василка Хаджипапа е родена и отрасла в София. Живее със съпруга си известният писател Христос Хаджипапас в Кипър. Превежда от няколко езика. Със съпруга си превеждат творби на български автори на гръцки. Безвъзмездно помага на много българи, пристигнали на острова да търсят препитание и сблъскали се с нечестност и несправедливост. В тази й родолюбива и човеколюбива дейност безрезевно й помага и съпругът й, писателят и лекарят Христос Хаджипапас.

И се връщам към отговора на въпроса „Какво почувствах като прегърнах книгата на Василка Хаджипапас, както прегръщах някога ореха на баба Злата?” Първото усещане беше за безспорно поетично дарование. За пример ще посоча отделни стихове:

„Отгоре
любопитно,
а може би и безразлично,
с едно-единствено око
ни гледа вечността.”

„Суша. Суша. Суша.
Умират дърветата наистина прави.
Отлитат птиците. Гори небето.
Пръстта на пепел се разпраши.”

„От банката прозрачна над главата ми
като пречистени от горчила сълзи
във вената отворена
ритмично капят
новите ми дни.”

„Най-близки сме сякаш до светулките,
когато гаснат в полет
в тъмата на нощта
и ронят се
на светлината мъртвите обвивки
върху изсъхнали листа
и прегорели билки.”

И много други. Това усещане за безспорна поетичност се запазва в цялата книга, въпреки различните по сюжет, идея и емоционален градус стихове.

Второто усещане бе за носталгичност и тъга. Носталгията и тъгата поначало е изначални поетични чувство, но тук те имат и своето житейско основание - живот далеч от родната страна, далече от майката, от близките:

„На древна страна присадена,
на ласкавия средиземноморски бряг,
непонятно дъло и тайно тъгувах
по синия гребен на Витоша.”

„Тъгата
от отсъствието ти
присъствено,
тъгата
от присъствието ти
отсъствено -
стотонен камък,
който във джоба на деня тежи.”

Мелодията и отзвукът, съотверени от чувство, недоизказаност и думи, тук е впечатляваща. И продължавам с цитатите:

„Затъжих се за дъжда
и морката му сянка,
за въздуха от него просветлен,
за миризмата на дъб и на шишарка…”

Третото усещане бе за търсене на отговор на изначални, екзестенциални въпроси, които вълнуват всеки един, но малцина са тези, които могат да ги изкажат по този начин:

„Колко ли живота
има душата човешка -
примамвана,
съблазнявана,
изкушавана,
пребивана,
в примки задушавана,
до изпепеляване почти
на слънцето оставяна,
на безпощадните лъжи.”

„Водата носеше нуокротима
природната си сила.
Затова завирихме мястото.
После го заблатихме.”

Най-силно ме ръзвълнуваха „ореховите думи” на Васила Хаджипапа, посветени на майка й:

„Носеше с голи ръце
жарта на твоята любов,
натрупана огромна жарава.

Край нея ние
до края на земните си дни
ще топлим пръсти вледенени.”

„Пъпната връв,
която ме свързваше с твоето тяло,
трептящо от тревога и очакване,
която те свързваше с моето тяло,
трептящо от болка и горест.

Пъпната връв на живота
са скъса
и кърви света.

Търкаля се луната
червено сърце,
голо и настръхнало
из студната вселена.”

Всеки, на когото пъпната връв с майката се е скъсала може да почувства болката, стаена във всяка една от тези „орехови” думи.

„Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове
към върха.
Ти чакаш ме усмихната
на бялата пътека.

Да ми разкажеш
защо угасна нашето огнище
и от стените ни гледат потртерите
с бели очи.

Защо са пълни стаите
с трупове пеперудени
и рони се прашецът
по главите ни.

Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове.”

Всяка едно от стихотворенията от този цикъл на книгата е пропито с много обич, нежност, болка и тъга по загубата на майката - най-свидния човек за всеки един от нас.

Накрая няколко думи и за орехите, ореховите думи и ореховата птица песен, които отново връщат в паметта ми спомена за ореха пред дома на баба ми:

„Денят изгрява ранобуден
със орехова птича песен.
По пладне тичам,
бодро нося
във шепи мека светлина.
А вечерта със портокалов дъх
приспива ласкаво
и днешното очакване.

И все пак точно в този ден
за младостта си аз поплаках.”

„Събирах цял ден
думите си ненаписани
и в яки черупки ги скрих.
Дойде следобедът,
помислих,
на ореха зелен ги закачих.
Изглежда през нощта
дошли са свраките крадливи,
на сутринта ни думи,
ни орехови люспи не открих.
Сега ще ги подреждат вече
бурята и вятърът
и ще изпишат по небето
с черупки моя ласкав стих.”

Книгата съдържа сто и тринадесет стихотворения с различна тематика, дължина, чувство и въздействие, обединени в четири цикъла „Не чакай ти Итака…”, „Мигът, затворил вече входа си…”, „Любовта дълго търпи…” и „На мама”.

Мисля си, това биха могли да бъдат четири отделни книги - броят на стихотворенията позволява подбирането им в различни по настроение и почерк стихосбирки. Може и да не съм прав.

Ще обобщя - сред ореховите думи на Василка Хаджипапа съзирам слънчеви лъчи и пораснали цветя. Като бликовете в короната на ореха на баба, като цветята, пораснали извън дебелата му сянка. И всеки лъч, и всяко цвете зареждат със сила да устоиш на загуби, предателства, измами, виелици и бури като дебелия ствол на орех.

И ще приключа - не е добре една рецензия да съдържа много цитирания, а съпоставки и оценки, но го направих, тъй като не приемам настоящия текст като рецензия, а като представяне на поетичната книга на Василка Хаджипапа „Орехови думи”, за да успее читателят, който не може да докосне книгата и да попие от поетичния й дъх, да добие впечатление за уменията и сътвореното от поетесата тук, в България и „под едрите звезди на Фамагуста”.