Гизела Щайнекерт

превод: Красимира Василева

ЖИЗНЕН СТАНДАРТ

О, тук да бе останал,
как бих била щастлива,
докрай в мен като рана
бе любовта ни жива.

Ти би могъл и нея
да си запазиш -
пак я търсиш,
но радостно копнеех
влечението ти да свърши.

Не си бил груб към мене,
бе трезвен, разсъдлив,
и вярвах, че с търпение
ще стигнем път щастлив.

Взех морска риба, пиле,
за теб - рози карминови,
и още - взех за милия
унгарско жълто вино.

Деня си посветих ти
със трепетно сърце,
мих чашите, звездите
и своето лице.

Сега аз вече зная,
че да те разбера не мога.
Щастието бе накрая
ръката ти за сбогом.

***
Откъде идваш ти, дъщеря,
с този смях, зареден с напрежение
и със толкоз сивота във очите,
с тези тънки изстинали пръсти,
откъде като чужда жена
ти сега идваш, дъще?

Каква болка лежи край очите ти -
лек воал, още блед и нетраен,
накъде гледаш ти в самота и горчилка,
как да взема за теб от живота безкраен,
за да бъда нещо повече от твоя родилка?

Остави се да паднеш или сядай без слово
и нека постоим с теб безмълвни,
или, дъще, приказвай, да се стоплиш отново
към някого преди пак да тръгнеш.

Ще потеглиш и твоите очи ще са черни,
косата ти - сресана и нова - смелостта ти.
Аз стоя тук и виждам колко млада си само,
виждам как грациозно се движиш
със моите нови обувки
и със моята чанта през рамо.

***
Никой не чука на моята врата и не казва:
“Ела с обичайната хвалебствена песен!”
Това не се случва при мене във къщи.
Да бяха идвали някои с радост,
дори два пъти дневно, ако трябва,
с разменени в бързината обувки
и развързани връзки!
Да бяха птичета, биха летели тук.
Аз да бях птиче и да пеех
обичайната хвалебствена песен!
Но съм твърде стара за такова голямо усърдие
и твърде празна за самотата.
И не казвам нищо повече от моето мнение.

***
Нощес умря едно дърво,
а да цъфти му предстоеше
и толкова зелено беше,
когато светлината го уби.

Когато гръм го порази,
тъй оглушителен и страшен,
ти бе до мен гол и уплашен
и повече от друг път мълчалив.

Нощес умря едно дърво
и птица не заплака нежно,
реката не усети болка,
денят настъпи безметежно,
а ти лежа до мен и
от гибелта му бе потресен.
Какви вълнения събуди
във този миг смъртта дървесна?

Нощес едно дърво умря,
а като нас с живот бе пълно
и щом удари тази мълния,
аз бях до теб и чувствах твоя страх.
Това, което в нас цъфти,
не бива никой да го разруши -
усещат нашите души
по-силно от река и от дърво.