Златимир Коларов

Свежа Дачева, „Ще се видим пак” - сборник с разкази, изд. Scribens, София, 2019

Когато човек познава съдбата на авторката, деляща живота си на две - в България и Швеция, заглавието на предговора на Светлана Стойчева „За книгата тъжна като заминаване и светла като пристигане” звучи провокативно и едновременно с това интимно, още повече, че „заминаване” и „пристигане” и определенията към тях са изписани в курсив.

Заминаването винаги е свързано с тъга и пристигането със светлина, въпросът е „Заминаване от къде и пристигане къде?”

И заминаването не е ли бягство, а пристигането - приютяване? И бягство - от кого и кой и приютяването - при кого? Отговори на въпросите дават разказите в книгата.

Противопоставянето, по-скоро съчетаването на диаметрално разположени, логично погледнато - невъзможни ситуации във всеки един абзац на първия „програметн” разказ „Най-обикновен ден” внушава въпроса: „Интелектуална провокация или мечта отразява нестандартният подход на авторката да съчетава несъчетаеми неща?”.

Отговорът остава за читателя. Определено текстът поставя баланс между провокацията и мечтата. Може би, заглавието „Най-обикновен ден” накланя везната в насока към мечтата.

Отговорът на въпроса „Кога ще дойде той - този ден?”, който възниква спонтанно в съзнанието на читеталя е без отговор, както няма отговор поначало на изначалния въпрос „Мечтата ще се сбъдне или не?”. Липсата на отговор също е косвен довод, че мечтата води „ръката” и душата на авторката при написването на този разказ.

Освен изначалните екзестиални въпроси, поставени във втория разказ „Мистерия с петуния”, да опитомиш поникналата между паветата петуния, навяват асоциация с Малкия принц и неговата лисица, и неговата роза - поетиката на разказа е сходна…

Аналогията на рака на панкреаса с черна роза и краят на разказа „Черната роза”, когато болният сам си сковава ковчега и гравира на капака черната роза, която го отвежда в отвъдното, за да изгори при кремирането заедно с него е интересна и непозната.

Повод за размисъл е осъзнаването на умрелия, че „много боклук остава след човека”, а описанието на болната, която „бавно става прозрачна” е образно и уникално от литературна гледна точка.

Горчива ирония съзирам в разказа „Лазаре, стани!”. И абсурд, в голяма степен, отразени в детето, което учи куците да скачат на един крак и в патериците с надпис „Милосърдие”, гравиран с детелинки.

Абсурдът, по-скоро провокацията с аналогията с библейския Лазар продължават и в следващия разказ за „метаморфозите за паралелните реалности” - между птицата, която „извиква небето при себе си” и детето, което сънува, че е птица и го изхвърлят от гнездото. И тъгата от прокудата…

В разказите „Ясновидката” и „Дунав, Босфор и Тибър” е отразена тъгата на заминаването, загатната в заглавието на предговора - заминаването от България и пристигането на крайната точка - Швеция и нечаканите обрати на съдбата, способни да превърнат българската емигнатка в учителка по шведски на други, пристигащи от различни точки на света.

В двете части на „Атлантиада” преобладава иносказателността, образността и болката от загубата, от неизживяното, от разминаването, от пропуснатото…

Отговорът на въпроса защо две фрази в заглавието на предговора са в курсив дава разказът „За да се върнеш, първо трябва да заминеш” - сравнението на въздействието от песента, тоновете на която звучат „тъжни като заминаване, светли като пристигане, топли като среща” изчерпва цялото разнообразие, многобагрие, вълнуващи и противоречиви чувства на изначалния стремеж към приключения и пътешесквия, необходимост и принуда на Човека да пътува, пътувания веднъж трепетни, чакани, желани, друг път - принудителни, мъчителни, бягство за спасение.

„Пътуването” с неизбежното заминаване, пристигане и срещи не би могло да се изрази по-кратко и точно от няколкото думи в този текст. Тези няколко думи, според мен, са едно от бисерчетата в тази книга.

Автобиографичен, искрен и „изстрадан” е разказът „За учителите и за ангелите”. Поради това няма да се спирам на него. Ще отбележа само, че мъдростта изкристализира в думите на санитарката и е поанта на разказа: „Никога не се радвай прекалено много на доброто и никога не страдай прекалено много от лошото”.

Със същото вълнение и поетика е зарадене разказът „Ще се видим пък”, дал заглавието и на книгата.

За разлика от предишния, той изобилства от паралели с миналото, внезапни обрати и прозрения, които придават уникална пълнота и звучене на текста. „Клетвата, която ще се пречупи на две”, преминаването през тунела на предела между живота и смъртта, внушено от видяното иглено ухо, раните по тялото, през които „прозира залезът”, заедно с нагнетената и овладяна емоционалност, са безспорни литературни достойнства и достижения на текста.

Не случайно авторката е избрала за заглавието на разказа за заглавие и на книгата.

Уталожване на чувството от нагнетената емоция от предния разказ идва в краткия разказ-импресия от една страница „Небесен празник”.

Идеята, че по неведом начин името предопределя характера и съдбата на човека от разказа „Прокобата на името” ме кара да се замисля за моете име и името на авторката, съответно за мен и нея. Може и да е вярна идеята й, но не гледам на нейното и на моето име като на прокоба.

Следващият разказ подсказва въпроса „Кои са всите светии за Свежа Дачева - тези на небето или онези от живота й на земята преди години?”

Отговорът е ясен - към първите питае недоверие и неприкрито недоволство, тъй като запалена свещ би я вбесила, а вторите жали и им състрадава.

Аналогията между „За птиците и за хората” с „За мишките и хората”, която се стрелна в съзнанието ми, навяна от заглавието на следващия разказ, е случайна.

Паралелът тук буквално е между птиците и хората, навян от вселенското майчино чувство и тревога за невръстната си рожба. Описанието на разтревожените птици е образно и оригинално, идеална „канава” на идеята за майчиното чувство да закриля и помага.

Болката от загубата на родител може да разбере само човек, който го преживял, както го преживява Свежа Дачева в „За смъртта и за супермаркета”. Вестта може да те застигне навсякъде - болката е една и съща.

В „Историята на едно дърво” и „Чистенето” е отразена ежедневната съдба и вечните вълнения на жената, създадена, жертвайки себе си, да се грижи, да закриля и да съпреживява.

Много хуманност има в „слънчевите зайчета” от едноименния разказ - непознат за широката общност поглед върху съдбата на емигрантите, охулвани и обругавани, а болшинството от тях - изгонени, отритнати, без перспектива и надежда.

Волно и бегрижно звучи краят на разказа „С Господ така сме се разбрали” - краят предизвиква катарзис.

Внушен от един счупен съд за готвене, пред авторката минава като на лента емигрантският й живот от Истамбул, през Рим до Швеция, за да стигне най-високото стъпало, където са опростени греховете с цената на преживяното по пътя от най-крайната точна на изток до крайната бяла шведска точка на запад в разказа „Най-високото стъпало на Исусовото стълбище”.

Органиката в „Отново за любовта” поставя разказа долу и в страни от другите. Постмодерният изказ в случая не импонира на овладеният лирично експресивен тон на книгата дотук.

Чехов е казал, че всеки момент може да напише разказ „за този молив, например”. Същото важи и за разказа „За спуканата купа и за бабичката”, където една спукана купа извежда върху листа няколко взаимно обвързани съдби на реални хора, срещи и раздели, вълнения и чувства и много неизказаност и стаена болка.

Блаженото чувство на „Ден, подарен ни от рая” се стопява в „червената шапка и сивото палто” на героинята от краткия едноименен разказ - жената, която търси брат си по уличните табелки върху къщите. Самота и безнадеждност лъха от този разказ.

Мил, човешки и вълнуващ е разказът „Разговор по телефона на кон с черно куче”. Сравнението на майчината тревога с кон и депресията на дъщерята с черно куче и разговорът между тях по телефона е брилянтно хрумване на авторката да предаде най-тревожните изживявания на майката и най-потискащите усещания на дъщерята, превръщайки го в един от бисерите в книгата с безспорната си художественост, за която освен провокативното заглавие, оригиналните сравнения и привидно сдържания тон, зад който се таи бездна от майчини тревоги помага и кратката му форма от страница и половина.

Мистика се преплита с реалност в разказа „Призраци от престаряла кооперация на самотници” - мистика, породена от мисълта за неродените и неживелите деца, а може би - мечтани и реалността, изтъкана от съдбите на съмотни люде от различни точки на Европа, събрани под един покрив от прищевките на Провидението и живота.

От Швеция през Олимп до Русе - една история за любовта, приятелството и красивия шанс двама души да се намерят в „Когато боговете се намесят” и да продължат - осиновителя и доведената дъщеря.

Разказът е затрогващ с нежността и топлотата в най-чистия им вид, даващи на двамата смисъл и опора след загубата да продължат да градят и да живеят.

В две страници и половина съзнанието изминава колкото и дълъгия като самоосъзнаване, толкова и къс път от детската площадка до прозрението в стил Дзен будизмъм за мястото ти в живота „…ти винаги си там, където трябва да бъдеш” в „Целият свят е нашата детска площадка”.

Във финалния разказ „Историята на прахосмукачката” като завършващ акорд звучи историята на авторката, вписана паралелно в историята на една вещ, с която животът я е свързал и която е станала символ на изминалите от тогава тридесет години.

По специфичен и деликатен начин разказът концентрира разказаното в предните разкази - това усещане ме накара да сравня финалния разказ с финален акорд на красива съвременна класическа мелодия.

Стилът на Свежа Дачева е ясен, конкретен, точен, изчистен от ненужни сравнения и метафори, присъщи на много жени белетристи.

Богатият житейски опит, многото преживяни неща по пътя от България, през Италия до Швеция и многото срещи с различни хора от различни неционалности и етноси създават уникален колорит на книгата.

Никое въображение не може да измисли, това, което животът може да поднесе. Това важи в пълна сила за разказите в „Ще се видим пак”.

И ако се върна към въпросите, поставени в началото, ще отговоря: Без значение заминаването от къде тръгва и пристигането къде е, бягство ли е или е просто заминаване, без значение от кого и при кой, същественото е приютяването - в душата, в сърцето…