Стефан Станчев

Преди покана да дочака,
за гроздобер помисли сврака.
Излъска си добре перата
и се понесе над лозята.
Здрависа зрели слънчогледи
и техните врабци - съседи.
А те след нея се изсмяха,
подмигнаха и пак запяха.
Из лозето на байно Вуто
се свраката без страх залута.

А плъзнала из жълта шума,
калинка малка й продума:
- Пази се, сврачице, че тука
със пушка бае Вуто пука!
Но свраката отсече строго:
- Не ме е страх дори от Бога!
Върху лозина плодна стъпи
и гроздето заяде с шъпи.
Внезапен чурулик над нея
вниманието й разсея.

Съзря пак ланското плашило
и, сякаш, че я жулна жило.
Обърна й се в страх сърцето,
примряла литна към небето.
След нея байно Вуто гръмна
и пред очи й стана тъмно.
И падна от високо мъртва,
на своя грях нещастна жъртва.
А веселите слънчогледи,
ведно с врабчетата - съседи,
изрекоха присъда строга:
- Зло стига хулника на Бога.

——————————

сп. „Детски живот”, г. 6, кн. 2, 1935-1936 г.