Светозар Казанджиев

Поетът от Родопите е роден на 13 август 1941 г. в малкото неделинско селце Бурево, под връх Алада. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и Литературния институт “Максим Горки” в Москва. След завръщането си от Русия, Свилен започва работа като редактор в сп. “Родопи”, но не след дълго е уволнен по непригодност и четири години е бетонджия в Домостроителния комбинат в столицата. Негови са стихосбирките “Близко слънце” (1973), “Обреченост” (1986), „Осъмвам над загадка” (1993) и романът “Краят на потоците” (1994). Капсъзов е избран за народен представител в 36-то народно събрание на Република България. Той не чака 10 ноември 1989 г., за да каже на обществото, че светът ще бъде похитен не от тези, които вършат злини, а от онези, които наблюдават от страни пъклените им дела и мълчат. Още по време на т.н. „зрял” социализъм, той „надува тръба” срещу срамния възродителен процес в Родопите през 1976-1979-а, плануван и осъществен като генерална репетиция за „възраждането” на турците в България през 1984-1985 г. Това „фриволно” отношение към властта не минава „между капките”. Свилен Капсъзов е вписан в „черния” списък и е взет на пряк отчет от репресивния апарат. На 15 септември 1992 г. загива при мистериозна автомобилна катастрофа край с. Нови Хан, Софийско. Мнозина негови приятели, съмишленици и съпартийци смятат, че това е политическо убийство.

***

Родопа любима, земя съкровена,
реша ли да вникна в предишните дни
на твойта история в битки родена,
стенания чувам и мен ме боли:
в мен хиляди кървави образи идат,
в мен грозно веригите тежки звънят,
в мен варвари яростно мечове вдигат
и страшно ме, майко, секат!
Не плачи за жертвите, паднали в боя -
умее славянинът в бран да умре.
Съдбата ти горда приемам за моя,
кръвта ти размирна и в мене тече.

Отдавна познавах Свилен Капсъзов. Не толкова от живота, макар да бяхме горе-долу от едно поколение, колкото от творчеството му. Той беше някъде другаде - в София, в Москва. Там водеше своята борба за утвърждаване. Създаваше образи и рими, налагаше естетическите си формули. Учеше се да плува в дълбоките води на литературата.

Откъслечни и кратки бяха срещите му с родния край. Връзката с планината бе преди всичко духовна, емоционална. Пъпната връв, която го съединяваше с нея, приличаше на информационна вълна, осведомяваше го за всичко в живота на Юга.

Несъответстващият размер на неговата дарба, на идеите, които изповядваше, с размера на конюнктурните, излъчвани от статуквото, му гарантираше чести и дълбоки разочарования. Принуди го да изпие до дъно горчивата чаша на своето време.

Изповедта му в едно стихотворение от сборника „Осъмвам над загадка”, превърнало се в епитафия на неговия живот, е красноречив израз на това несъответствие:

И сред духодушители и юди
в своята прокълната родина
като заточеник живях.

Колкото и да бяхме различни в своето творчество, колкото и да се разминаваха нашите пътища, имаше едно нещо, което ни сближаваше - Родопа.

Нейната история, нейните хора, традициите, тревогите и надеждите, които я превръщаха в живо сърце, изтръгнато от пазвата на вечността и захвърлено на кръстопътя на вихрите, за да регулира пулса на времето, отредено ни да преживеем…

Въпреки тоталната възбрана върху името и делата на Свилен Капсъзов през миналия век, поезията му успяваше да мине през иглените уши на цензурата и звучеше с неговия отривист глас от страниците на вестници, списания, сборници, библиотеки.

Когато се заговори в писателската гилдия за него, той беше загърбил периода на първите си стихове: „Към Родопа”, „Тютюноберачки”, „Мечит”.

А когато политическите манипулатори издигаха името му като знаме, за да оправдаят с него нечии амбиции, Капсъзов отказа да им служи и беше посечен.

На коридата го чакаха не луди бикове, готови да намушкат своя тореадор или да понесат собствената си жертва, а литературни и идеологически бакали, изпълнени със злост, решени да материализират поръчката „свише”.

Осъзнал своя път в литературата и в живота, поетът правеше всичко, за да каже ясно и талантливо онова свое изречение в националната ни раздумка, което да развенчае времето и безвремието, в което живяхме и продължаваме да живеем.

Свилен успя бързо да се отърси от еполетите, пришити несръчно върху провинциалния му мундир, разграничи се от кухия патриотизъм и неискреното родолюбие, превърнато в арсенал на обществените тунеяди, плъзнали из страната с начално ускорение, дадено им от Възродителния процес, причинил неистова мъка и страдания на хиляди хора в татковината.

Отвратен от безсмислието на този абсурден театър, Свилен Капсъзов предупреждаваше:

Не правете роби своите подобия.
Всичко е превратно и се помни всичко!
Заради злобата ви сляпа и тиранството ви глухо
роби ще са утре вашите потомци.

Обладан от меланхолията на заглъхналите пирове и младежкото буйство, от вгорчените наслади на живота и срутените кумири, той усеща с всеки свой нерв изтрезняването от безпаметното пиянство.

Вижда след мъглата отново мъгла. Среща на всяка крачка малки хора, които хвърлят голяма сянка. Среща истината, към която се е стремил с такова желание, но и тя не е същата.

Изглежда му жалка, необразована, първична, нахална, жестока… Минала през кабинета на партокрацията, шлифована от вестниците, радиото и телевизията, от социалните мрежи, подхвърляна по събрания и митинги, от нея не е останало нищо, освен силата, от която произхожда, но превърната вече в апарат, който да потиска хората отгоре и отдолу.

Най-силно е разочарован от задачите, възложени на литературата и изкуството. Според тях, ние трябва да се възхищаваме от „гения” на новия човек, да изпитваме интерес, дори симпатия към този противен свят, възникнал като колиба върху разрушените масивни сгради и превърнал най-баналната житейска проза в поезия…

По характер Капсъзов бе мълчалив, мнителен, недоверчив, заради пердаха, който му хвърляше животът. Беше затворен дълбоко в себе си, дори мрачен.

През втората половина на 80-те години на миналия век представих в Смолян поетичната му книга „Обреченост”. Тогава той беше немил-недраг, хулен отвсякъде.

Но достатъчно известен, не само в София, особено заради битките му с Николай Хайтов. Комунистическата партия в Неделино и Смолян се разграничаваше от него, пък и той не скриваше ненавистта си към всеядните апаратчици, седнали на народната софра.

Около трийсетина човека се събрахме в читалище „Орфееви гори”, за да чуем под формата на рецитал неговото „оправдание” за партийното му „хулиганство”.

Малко преди да дам старт на срещата, той ме попита, някак съчувствено и със загриженост:

- Земляк, аз съм стрелян заек, защо си туряш таралеж в гащите, заставайки до мен?
Низвергнат съм отвсякъде. Дано след тази среща не те нарочат за „черна овца” и да те смелят. Знаеш, не съм те молил (Така беше. Идеята за представянето му дойде от Бисер Киров и Тасо Примо). Все пак, благодаря за уважението.

- Спокойно. Ще се оправя. Дано не ми се налага - отвърнах и прочетох текста, който бях си написал за него и стиховете му.

След мен неколцина поискаха думата. Сред тях беше и бай Георги Казалиев, известен учител и родоизследовател, довереник на партията ръководителка.

Стана бай Георги и попита Капсъзов защо има толкова мрак в поезията му, такова отчаяние от живота, безнадеждност и някакви кучета там, когато просторите се отприщват и ние все по-уверено „крачим” напред.

Не се усмихвайте, така се говореше тогава. А година бе 1987-а. В отговора си Свилен бе рязък, дори груб. Той почти наруга Казалията, че като човек около седемдесетте е все още наивник, поддал се на евтина манипулация и ченгеджийска обработка.

Цитирам по памет, но отговорът му звучеше приблизително така.

Бил съм и на други негови срещи. Поведението му и там беше същото. Говореше рязко, категорично, неинтересно.

Понякога една-единствена дума бе достатъчна да събуди бурния му и невъздържан характер.

Дори когато мълчеше, издаваше колко много теми бушуват в него, колко неизказани думи стоят на върха на езика му, но ги прехапваше със зъби, защото знаеше, че няма да стигнат до ушите на онези, които трябва да ги чуят, или ако стигнат, те ще ги използват за допълнителна репресия срещу него.

Тези трупани през годините мълчания, това „заточение” в себе си е намерило израз и в поезията, и в прозата му.

Принуден, като повечето от нас, да споделя извращенията на тоталитарната държава, в която „праведните” осъждаха ближния си с такава наслада и самолюбуване, че нормалните хора се изумяваха в коя епоха сме: Светата инквизиция или Двадесети век.

Пред Свилен не стоеше подобна дилема. Той вървеше по своя път ограбен, но свободен и вярващ:

И бяс, и чума да върлуват,
след теб и Юда да върви,
но прав ли си - недей умува -
ори си нивата, ори.

За Свилен Капсъзов клетницата Родопа беше България, за която му се схълцваше сърцето. Когато виждаше как злодеите го обграждат от всички страни и как с туловищата си закриват светлинката в тунела по неговия път, той смяташе, че времето на героите е отминало и във всеки виждаше черти на предател.

Казваше, хората не харесват умните мисли, хората харесват добрия външен вид! И все пак вярваше, както децата вярват в Дядо Коледа, че колелото на прогреса може да се завърти отново и да оттласне света от застоя.

Разочарованията попариха рано неговия патос. Всяко изречение, всяка строфа е светлинна вибрация, пронизване на смълчаната сивота на живота с хладен лъч, който ясно разграничава красотата от пошлостта.

И поезията, и прозата на Капсъзов са болезнена светлина. Нищо повече. Героите в романа му „Краят на потоците” обичат живота, въпреки неговата жестокост, безсмислие, лъжа. Те искат да спасят у нас малкото останали пъстри цветя на детската радост, увяхнали в душите им, неоросени от утринната доброта.

В „Краят на потоците” по особен начин се преплитат художествената измислица и болезнената реалност. Като познавач на руската и европейската литература, като поклонник на песенното начало на своето родословие, Капсъзов разказва с лекота за повратностите на националната ни съдба.

Впечатлява ни с богатия си език, с умението да използва полутоновете в него, светлосенките, включително и черното като цвят. Слогът му изобилства от интересни сравнения и оригинални метафори. Сюжетът е обагрен от легендарно-фолклорни мотиви.

„Стоя аз на нещо високо - разказва пророческия си сън главната героиня в романа Емилия Кехайова, - нещо като облак, ама зелено като дърво. Не виждам нищо пред себе си - ни крак, ни ръка. Не усещам тялото си. Като че ли съм само поглед… А се подало едно слънце - русо-русо, като косите на сестра ми. Под мене - долина. Зелена, пъстра. С гори, поляни и реки. Но обградени от черни скали и черни облаци. Мене ме люлее топъл вятър, а нито стрък, нито листо мръдва в долината. Мирише само на гнила шума. И един срещу друг два отвора зеят в обградената долина. И гледам: от единия отвор излизат деца, много деца. И тичат, и припкат през долината те. Но правят това само в една посока. Не се обръщам назад. След стотина крачки порасват големшки и започват да се боричкат. И като взаимно се препъват, стават възрастни, а в ръцете им изникват сопи, ножове, пушки и лопати. И почват яко да се млатят. И в това лупане едни от тях се превръщат в кучета, други стават котки, трети - магарета, говеда, вълци, свини… Гледаш - пльосне се някоя свиня във вира, вирът тутакси се превръща в кална локва. Пръските от локвата се полепват по приближаващите деца и те заквичават като прасенца… И става машар, бъркотия от добитък и дивеч, със захапани ножове, секирчета и пушки. Ръгат се и насичат с панаирски ищах. А оцелелите продължават да вървят напред, само напред. И стигат до другия тунел, над който с проскубани, мръсни криле пропляскват врани и прилепи. Те отскубват от добитъците косми и вият от тях гнезда в черни скали, откъдето се чува само кукуване. Животните се мухат в отвора със страшна тупурдия. На много не им се ще да влизат, позапъват се, мъчат се да се свърнат встрани, но няма накъде: посоката е само една - напред. Отзад ги мушкат другите и щат не щат, бухат се в тунела… А аз се люлея над тях, но съм само поглед и ми е тъжно от това…”

Ето реалността, срещу която воюва авторът чрез своята героиня, ето го онзи богат на метафоричност език, който ни завладява - език, жигосващ „социалистическия” живот, от който той се беше отрекъл.

Освен с художествена стойност, романът е интересен и с автобиографичната си същност. Като дълбоко личен, той е изстрадан и преживян от първия до последния писмен знак.

Документалността, с която Капсъзов прави своите обобщения, го превръща в свидетелство за едно време, раздирано от противоречия, несправедливост, фалш. Време на идейно, творческо и социално разочарование. Време, в което мнозина се чувстваха сякаш хванати за гърлото.

Чрез образа на Емилия авторът проектира себе си върху изображението, разголва душата си, надупчена като решето.

Някак естествено и съвсем обяснимо е той да избере певица за главен герой на романа си, защото през целия си земен път Свилен Капсъзов пя в рими, възславяйки отлежалата кръв на родопчани, в чиято религия винаги е стояла дилемата: кое е по-високо на нравствения хоризонт? - Бог или изкуството! И винаги е побеждавала красотата.

„Краят на потоците” е доказателство за духовния растеж на твореца. Като рожба на болката и отчаянието от „лагерната” психика на хората, от нездравата атмосферата, наложена „свише”, в романа си той рисува образа на един човек, на пръв поглед безчувствен, затворен, нерадостен, потискал дълго горещите си пориви, които авторът по-късно анализира и претопява в благородния метал на своето творчество.

След което се ражда покъртителната история на Кехайови, концентрирала в себе си участта на родопската интелигенция от втората половина на Двайсети век.

Картините, изпълнили повествованието, макар и несъответстващи на ординерните ни представи за лична и колективна справедливост в обществото на самотници, не са самоцел.

Освен всичко останало, те са и фон, върху който оживяват образите му - момичета и момчета от планината, удивителни мечтатели и горделивци. И едните, и другите носят в себе си светове от мечти и блянове, от страсти и преданост, от нежност и бунтарство…

Свилен Капсъзов стана жертва на българския преход. Заплати с живота си своя устрем към свободата. С примера си ни напомни, че не може да се живее така, че не бива да се живее на колене. Животът и творчеството му са пример, който ни предупреждава, че няма подарена свобода. Че истинската свобода се заплаща с живот.

Той плати своята със собствената си кръв, която и днес ние отминаваме гузно. Гласът му, който не бе от най-кресливите, но беше глас на свободата, ние не чухме, заглушени от сладките приказки за национално съгласие и безкръвен преход.

„Преход - към какво”?, пита неговият отвъден глас. Пита заедно с гласа на още много други като него - забравени, отхвърлени, изгубени от България по пътя към нищото. Към нищетата на духа и морала. Свилен Капсъзов беше дете на демокрацията. На българската демокрация! Подобно на революциите, които изяждат децата си, той бе похитен от демокрацията.

Понеже съдбата обича изненадите, двайсетина години след неговата гибел започнах работа в град Неделино. Исках да поработя върху няколко важни неща за година-две време - фестивала за двугласното пеене, паметника на Света Неделя, Турчи мост, читалището.

При изготвяне на Годишния календар за културната дейност в общината, хрумна ми да предложа на кметското ръководство да поставим барелеф на родната му къща в с. Бурево, да именуваме улица в общинския център на негово име, а литературният кръжок в гимназията да го приюти като патрон.

Неща, които не изискваха особена инвестиция. Кметът работеше със замах и три или пет хиляди лева бяха нищо за неговата фирма.

Излъгах се. Тогава усетих отново силата на нашата провинциална ненавист към изявения, по-различния от нас, към онзи, който не принадлежи на рода, групата, партията, в която сме ние.

Всички, като под хипноза, си спомниха идването на Свилен Капсъзов на митинг в Неделино и словото му за правата и свободите на хората от „отписаните” краища на България.

Спомниха си как го освиркали на площада, как го намразили, как се самоунижили взаимно. Посъветваха ме като „приходан” (придошъл) да си натискам парцалите и да не предлагам друг път подобни „нелепости”.

Градоначалникът направо ме „закова” за вратата, пред която стоях, говорейки му за смисъла на един такъв жест, който ще възкреси паметта на техния и наш поет и ще възроди гордостта у „тикълци”, така казват в общинския център на хората от селата, че и от тяхната семка може да израсне високо дърво:

- Съгласен съм с теб, но ти не познаваш психиката на неделинския човек. Най-напред неговите братя, близките му няма да ме погледнат с добро око, камо ли да ми позволят да кажа на хората, че брат им е по-горе от тях. Ти си някъде!.. Нищо няма да стане!

И не стана. Умря си идеята, а паметта за Свилен продължава да се вбива все по-дълбоко и по-дълбоко в родната му земя, станала горчива на вкус от тютюневия катран и сълзите на майка му.

И от страстта да се мразим, понякога дори без да знаем защо.

Свилен Капсъзов беше романтик до мозъка на костите. Той дълго време не можеше и не искаше да се примири със суетата на големия град и страдаше по Родопа.

Когато се виждахме в София, той изпитваше непрекъснато жажда да се опиянява от музиката, живописта и архитектурата на родния край.

Сливаше се с диханието на планината, което усещаше от разстояние, вдъхновяваше се от катадневния героизъм на хората в борбата им за хляб и достойнство.

Душата му копнееше за любов, за красота, за две добри ръце - простички неща, които той не получи, а раздаваше с шепи чрез своите книги на нас.

1991 - 2018 г.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Радой Ралин:

Има и поети - слава Богу, че са те! И които не просто отразяват присъствието си във времето, но са удостоени от Вдъхновението да прорицават. Нещо повече, да предизвикват по свой модел личната си участ, вече вплетена и влияеща на обществото. Тези особени поети обикновено не натрупват години, а дела и духовни примери. Техният преждевременно кратък живот се озарява от вътрешни предчувствия, които ги мобилизират с една неприсъща на връстниците им енергия. Техният възход е свързан с потока на епичните противоречия и обладаващата ги лична трагическа ирония.

***
Трудно е било на Свилен да потърси разтуха всред другари и колеги, непривично му е било да намира подтик в алкохола! Той се затварял дълбоко в себе си и е извличал гъсти, тревожни телеграми на съвестта си. Античният мир, образът на Орфей са му внушавали изящната си мъдрост, която, съчетана с напрежението на настоящето, се е превръщала в модерна, афористична кодова поезия. Нейният буквален превод на кой и да е език пак може да отъждестви неощетен с целия си лиризъм. Поезия, чиито национални особености и екзотика не затлачват световния смисъл на свободата!

Ганка Найденова-Стоилова:

Звучи невероятно, че са изминали пет години от гибелта на този млад, слънчев човек, героичен потомък на древните сказания в скута на Алада. Не е мъртъв, защото не само у най-близките му, но и у един цял народ живее частица от онова, заради което според него заслужава да се живее и да се умре - правдата и красотата на живота. Не е мъртъв. Оттеглил се е само от нашата омерзителна „културна общественост” на своя самотен връх Алада, символ на неговата вечна младост.

Румен Горанов:

Свилен Капсъзов въвежда особена параболна реч, опираща се на българската фолклорна традиция, насочена срещу значимите язви на обществото от близкото ни минало. Формира на практика нов метаезик чрез пресичането на полето на митологичното със силовите линии на метафоричното. Срещните точки се превръщат в самостоятелни центрове на непрекъснато раждане на неподозирани инвенции, носещи характера на сакрални за нацията послания.

Жанет Бабачева:

Романът „Краят на потоците” е житейската философия на Свилен Капсъзов, а Емилия е неговото огледало. Нейната лудост е бягство от действителността. Когато живееш във време на лъжливи идеологии, непрекъснато преследване и фалш, изходите са малко - или ставаш фалшив и лазиш цял живот, или ставаш жертва на лудостта, за да не стигнеш до смъртта. И както казва един от героите в романа проф. Илиев „природата не е еднакво щедра към всички. Тя дълго избира своите любимци. За да ги накаже! Нейният дар е възможност, и цел, и изпитание, и задължение…”

Екатерина Томова:

Виждам Свилен Капсъзов съвсем жив в страниците на своя роман „Краят на потоците”. Защото краят на неговите потоци всъщност се е влял в реката на всички онези добри личности, които са сътворявали и крепили доброто, а тази река е безкрайна.
Спомням си неговата епитафия от стихосбирката му „Осъмвам над загадка”. Епитафия на един романтик:

В кръстовище на песни и омрази
родих се романтичен - твърде късно!
Изстрадах своя век - от бомби и от нежност:
пространството в душата ми горя.
И сред духодушители и юди
във своята прокълната родина
като заточеник живях.
(1980 г.)

Иван Цанев:

Стихотворението „Заветът на Есхил” звучи като пророческо предупреждение към насилниците, които премазаха с танкове Пражката пролет. Но то е сякаш и един изпреварващ вик, отправен към онези родни безумци, които по-късно в залеза на тоталитаризма осъществиха тъй наречения „възродителен процес” (какъв отвратителен евфемизъм). В „Краят на потоците” е разказана покъртителната история на младите сестра и брат Кехайови, в която се оглежда като в огледало участта на родопската интелигенция от българомохамедански произход през последното десетилетие.

Светозар Любомиров:

Свилен Капсъзов доказа с живота и със смъртта си, че поетът не е като другите. Той не се ражда за щастие, няма за него покой на земята. И като мнозина и той остана неразбран и от свои, и от чужди. Своите го предадоха, чуждите го убиха. Загина при „неизяснени” обстоятелства и се причисли към прокълнатите поети. За съжаление България се сдоби със славата на „Страната на убитите поети”. Убиха Алеко, убиха Гео Милев, Христо Ясенов, разстреляха Вапцаров, злобата пък уби Яворов, убиха Георги Марков, убиха и Свилен Капсъзов. Няма по-голям позор за една страна от това да убива поетите си, но и няма по-лесно от това, защото мъртвият поет вече не е страшен, той не може нито да спори, нито да оспори.

—————-

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БАБАЧЕВА, Жанет. Тъжен роман за родопската участ („Краят на потоците”), Златоградски вестник (Златоград), № 22, 28 ноември 1997.
ВЪЛЧЕВ, Димитър. Да плача с теб и да се надявам…: Това, което не успях да кажа на премиерата на „Края на потоците”, Демокрация, № 136, 14 юни 1995, с. 2.
ГОРАНОВ, Румен. Макар и капка в океана, запазвам формата си аз…, Лит. Форум № 37, 25 ноември-1 декември 1997, с. 2.
ИНДЖЕВ, Иво. Убийството на Свилен Капсъзов е политическо. Навършват се 70 години от рождението на писателя, Златоградски вестник (Златоград), № 14-15, 29 август 2011, с. 5.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Прокълнатият заточеник, сборник Родопите, човекът, песента, посветен на Свилен Капсъзов, Неделино, 2011, с. 84.
ЛЮБОМИРОВ, Светозар. Задочно интервю с приятеля и поета Свилен Капсъзов, Литературен вестник, № 29, 25 септември-1 октомври, 1996, с. 3.
РОДОПИТЕ, ЧОВЕКЪТ И ПЕСЕНТА, сборник посветен на Свилен Капсъзов, Неделино, 2001 г.
ЧАУШЕВ, Вели. Поетът, който говори с бъдещето. Памет за Свилен Капсъзов, Демокрация, № 248, 15 септември 1998, с. 16.
ЧЕРНОКОЖЕВ, Вихрен. Памет за Свилен Капсъзов, Литературен вестник, № 29, 28 септември-4 октомври, 2011, с. 6.