ЕДУАРД МАКАРЕВИЧ, доктор на социологическите науки

превод: Георги Ангелов

За разлика от дореволюционните времена, когато салоните държали предимно собственици на луксозни дворци, с лекота събиращи десетки, а и стотици знаменитости, салоните от първите години на съветската власт се побирали в неголеми стаи, както у Лиля Брик на Хендриковия переулок. Или както на Брюсовски переулок у Зинаида Райх и Всеволод Мейерхолд, където било значително по-просторно, но също без анфилада. Или, накрая, на крайградската вила на Ежови, охранявана като отбранителен обект с особена важност.

Имало и още една разлика. Невъзможно е да си представим, че, да кажем, в салона на княгиня Клейнмихел са присъствали… жандарми. На тях в “прилично общество” се срамували да подадат ръка. Затова пък у Брик, у Райх и Мейерхолд чекистите били задължителни гости. И с познанството с тях се хвалели. Какво да говорим за вилата, стопанин на която бил самият глава на НКВД!

Какви били нравите в тези салони? Какво ставало в тях? Носели се много слухове и сплетни, най-често апокрифни. А случвало се и така, че слуховете и сплетните се разпространявали от тези закрити сборища, където ги фабрикували под умелото ръководство на “задължителните гости”. Естествено, цялата тази информация оставала достояние на фолклора, никога не стигайки до широката общественост.

За първи път в нашата преса за това непочтено, страшно задкулисие документално разказа литераторът Валентин Скорятин. Поредицата от негови статии за обстоятелствата около гибелта на Маяковски беше публикувана в “Журналист” (1989 – 1994) и веднага стана сензация. Още по-голяма сензация обаче се оказа излязлата на бял свят книга “Тайната на гибелта на Владимир Маяковски” (1998) след смъртта на Скорятин. Събраните на едно място публикации в списанието, отдавна спечелили си авторитет, придобиха наистина голяма разобличителна сила. Книгата беше мигновено разграбена. Затова съм принуден да цитирам някои факти от уникалното повествование на Скорятин с малки свои допълнения и подчертано внимание към собственичката на салона Лиля Брик.

Преди всичко на В. Скорятин се удало да разсекрети чекисткото обкръжение на Лиля Юриевна. Именно тя довела в този дом (получен от Маяковски) такива отговорни сътрудници на ОГПУ като Агранов, Волович, Горб, Горожанин, Красношчеков, Елберт. Всички те били нейни приятели. Законният мъж на Лиля Осип Брик служил в началото на 20-те години в московската ЧК, а после до 1924 г. – в ОГПУ. А и самата стопанка на салона имала чекистко удостоверение. Известно е, че него просто така, за красиви очи, не го давали. Снимка на този документ, предизвикал гръмък резонанс не само у нас, но и в чужбина, беше публикувана в “Журналист”.

Самият Яков Саулович Агранов се издигнал след гибелта на поета до първи заместник на наркома на вътрешните работи Хенрих Ягода и бил разстрелян заедно с него по време на Ежов. Не, той като че ли не се броял сред Лилините любовници. Като семеен приятел – да. Но бил запознат с любовните интриги. За него не било тайна, че, например, стопанката на салона сама си избрала Красношчеков и Горожанин. Както и популярния по онова време артист Б. Барнет; също – един от мъжете на А. Ахматова – Н. Пунин. А с кинорежисьора Л. Кулешов се състоял бурен роман, който не останал скрит. Потресената му жена едва не си окачила въжето, за което Лиля изрекла: “Женски му работи”. Ето го в действие призивът на А. Колонтай: “Път за крилатия ерос!” Лиля изобщо не се смущавала, че този “път” минавал съвсем близко до Маяковски. Както и Ося. Скорятин е запознат и с това, че Лиля в края на живота си признала на Андрей Вознесенски: “Аз обичах да се занимавам с любов с Ося. Ние тогава затваряхме Володя в кухнята. Той се късаше, искаше при нас, драскаше по вратата и плачеше”. Валентин Иванович Скорятин, както чух от самия него, не искаше да цитира това подигравателно цинично признание на главната жена в живота на Маяковски. “Жалко за чичо Володя” – ми каза той.

Лиля Брик, дъщерята на известния московски юрист Каган, забременяла на шестнадесет години. Изплашените родители направили всичко необходимо, но тя вече не могла да има деца. И това я направило свободна за секса. Рижа, с големи очи, страстна, лишена от всички “женски нрави”, тя изповядвала кредото: може да се люби с когото иска, както иска и където иска, но без брак. Ето какво не можел да приеме Маяковски: без брак! Не можел, докато не започнал да отегчава семейство Брик.

Веднъж Лиля казала: “Трябва да внушиш на мъжа, че той е забележителен, даже гениален, но че това другите не го разбират. И да му разрешиш, което не му разрешават вкъщи. Например, да пуши или да отиде където поиска. А останалото ще свършат хубавите обувки и коприненото бельо”.

Скорятин посочва безбройните разпореждания, които давала Лиля на Маяковски преди всяко пътуване. Всички те са написани в командно-капризен тон и са пунктуални до дребнавост. Можем лесно да си представим колко педантично Брик проверявали по списък какво е донесъл и какво – не, или дали е купил не това, което са му наредили. Но щедрият и пределно деликатен в “семейното общуване” Маяковски нито веднъж никъде не проговорил за практичността на тази “Беатриче на XX век”, както я величаят “бриковедите”. Той търпял всичко. Трябва да се отбележи: както и Лиля, другите стопанки на салони обожавали да се обличат по последна мода, най-вече – парижка. Те съвсем не отблъсвали даровете на поклонниците си. Но чак да им пъхат в джобовете списъци с вещи – до това все пак не се стигало.

Но това са дребни неща. Най-тежко било, че салоните, станали поле за агентурна дейност на спецслужбите, неизбежно въвличали в нея стопаните и някои постоянни посетители. Във всеки случай, за Маяковски тази близост с чекистите завършила трагично. С много такт, но и с много доказателства Скорятин показва смъртния разлом в душата на поета в навечерието на смъртта му. От една страна, Маяковски разбирал, че страната върви към тоталитарен режим. Оттук в неговото творчество нараства рязката критика на грубия “хегемон” и бездушната съветска бюрокрация. От друга – той вече бил свързан със знанието на страшни тайни, а доверието на носителите им към него било като към напълно посветен. Той прекарва последните седмици от живота си в трескаво мятане и загива или убит от тях в стаичката си на Лубянка, или принуден към самоубийство вследствие на откритото следене. А принуждението в такъв случай също е убийство.

Съдбата на почти всички чекисти, посещавали Маяковски и Брик, завършила след няколко години с разстрели в затворите на НКВД. Осип умрял внезапно през 45-та, по време на пребиваването си с някакво неизвестно поръчение в съветската зона на Германия. Самата Лиля Брик по чудо оцеляла и умряла, нагълтала се със сънотворно през 1978 г. А до тогава оцеляла чрез Яков Саулович Агранов.

След смъртта на поета Лиля скоро се свързала с червения командир на бригада Виталий Маркович Примаков, нерядко посещаващ ги още приживе на Володя. Той бил виден военен и интересна партия за Лиля. В началото на 30-те той се обзавел с кооперативен дом на Арбат – просторен, с няколко стаи. И Лиля и Осип (пак заедно с Осип) напуснали Хендриковия переулок и се преместили при него. Така и заживели в тройка – само мястото на Маяковски сега вече заел Виталий Маркович. Салонният живот продължил все едно нищо не се случило. Но този път с нови действащи лица – приятели на Примаков, героите от гражданската война Тухачевски, Егоров, Уборевич, Якир…

Новата 1937 година посрещнали в голяма компания. Лиля измислила маскарад. Тухачевски се преоблякъл като скитащ музикант и свирил на цигулка. А той бил и нелош цигулар. Примаков се изявил като мускетар, Якир – като асо спатия. Лиля била русалка. Разпуснати рижи коси, нощница с пришити рибки. На снимката, оставена от тази паметна вечер, те се смеят, шампанското се пени в чашите. Весела нощ. За повечето – последната новогодишна. Е, имало и разговори за неграмотния Ворошилов, тъпия Будьони, за убийството на Киров, за тези троцкистко-зиновиевски блокове и започналите съдебни процеси. Изпитото развързало езиците. Престанали да се смущават от изразите.

Всички участници в тази новогодишна вечер от военните били арестувани през 1937 и станали следствени по делото за така наречения военнофашистки заговор. Ежовото НКВД доказало този заговор бързо, съдът се оказал още по-бърз. И през юни след зверски разпити ги разстреляли: Лилиния граждански мъж Примаков, Тухачевски, Якир, Уборевич, Корк, Путня…

Лиля не пипнали. Формално тя не била жена на Примаков. Наистина, това едва ли би спряло НКВД. Имало друго. Арестите продължавали. Хората на Ежов подготвяли списъци с нови кандидати за репресии, а онзи ги показвал на Сталин. Веднъж сред имената на дейците на културата (а Лиля минавала в НКВД към тази категория) Сталин видял и нейната фамилия. Зачертал я: “Няма да пипаме жената на Маяковски”.

Да благодарим на Агранов. Защото именно той я посъветвал (което пак е доказано от Скорятин) да напише през 1935 година писмо до Сталин за небрежността към паметта на революционния поет. Вождът отговорил върху писмото на Лиля Брик (а фактически на нея и на Агранов): “…беше и остана най-добрият, най-талантливият поет на съветската епоха”. Така Лиля Юриевна минала за негова съпруга.

Нима Йосиф Висарионович е могъл дори за миг да си представи семейния си живот в тройка?!

«Журналист», №10, 2003