превод: Георги Ангелов

На 15 април 1930 година над нашата страна, подобно взрив от бомба прогърмяло съобщението за доброволното напускане на живота на великия поет, трибун на революцията, възпяващ я с перо и четка Владимир Маяковски.

Всички московски вестници публикували на другия ден текста: «Вчера, 14 април, в 10 часа и 15 минути сутринта в работния си кабинет (Лубянски проезд, 3) се самоуби поетът Владимир Маяковски. Както съобщи на наш сътрудник – следователят др. Сирцов, предварителните данни показват, че самоубийството е предизвикано по чисто лични причини, нямащи нищо общо с обществената и литературна дейност на поета. Самоубийството е предшествано от дълга болест, след която поетът така и не се е възстановил». Наистина, един ленинградски вестник успял да публикува съобщение на свой кореспондент, което се различавало от официалното в някои детайли, но не в главното. А то било шокиращата новина за самоубийството на знаменития в страната и в чужбина деец-създател на съветската култура и любим на народа поет. Хората, отблизо познаващи Маяковски и незапознати с официалната версия, не вярвали на слуховете. Някои ги смятали за първоаприлска шега (по стар стил на 14 число се падало 1 април). Някои били още по-резки. Както пише в книгата си за Маяковски най-известният му изследовател Александър Михайлов, когато на Анатолий Василиевич Луначарски позвънили вкъщи неизвестни лица и му предали новината, той се «възмутил – решил, че някакви хулигани грубо го разиграват». Луначарски много добре познавал поета и чувствал всички отразени в поезията му настроения, преживявания, намерения. Единственото, което огорчавало Анатолий Василиевич в Маяковски било неговото обкръжение. «Обичам те, моя комета, но не обичам дългата опашка», – коментирал той веднъж със жена си впечатленията от среща с Маяковски.

В самоубийството не вярвали Демян Бедни, Николай Асеев, Анна Ахматова, Борис Пастернак, Иля Селвински, Николай Тихонов, Михаил Колцов, Всеволод Мейерхолд, Зинаида Райх, Валентин Катаев, Виктор Шкловски, т.е. всички изтъкнати културни дейци от онова време, с изключение на многобройните врагове от литературния и окололитературен свят, чиито имена безвъзвратно са потънали в небитието.
Още по-трудно било да се примири с внезапната трагедия майката на поета и сестрите му, особено по-младата, Олга, която два дни преди гибелта на брат си се свързала с него по телефона и си уговорили среща: именно в този ден, 14 април, той трябвало да й предаде пари – материално да поддържа роднините си било за него постоянно и неизменно задължение.

Погребението се състояло на 17 април в Москва. Както свидетелстват очевидци, дошли да се простят с поета над 150 хиляди души. «В Ленинград гражданската панихида се превърнала в митинг, който никой не би могъл да предвиди и който се разгърнал в такива огромни мащаби, че не му достигало само едно: самия Владимир Маяковски» – пише А.Михайлов.
Обществото дълго не могло да дойде на себе си от преживяната болка. На този фон забележимо се откроява реакцията на второто, неформално семейство на Маяковски, състоящо се от Осип Максимович Брик и неговата официална жена Лиля Юриевна Брик. Те живели тримата в един дом и, казано на юридически език, водели общо домакинство. То изисквало материални средства, които осигурявал на «семейството» изключително Маяковски. Той, по твърдението на А. Михайлов и на много други литературоведи, «създавал известност и слава на Брик в света на изкуството. Кой би знаел за Брик, ако не беше Маяковски… Брик имали в дома си литературен «салон», където често освен литератори, художници, наминавали и чекисти от Лубянка. Това не е изненадващо: както показват по-късните изследвания, съпрузите Брик били професионални агенти на ОГПУ, което се потвърждава от съответните документи и удостоверения, макар че Лиля Юриевна официално никъде не служила, а мъжът й бил литератор.

За огромно съжаление, до сега не е написана отделна книга за това странно «семейство», в което била лидер предизвикателно красивата Лиля Брик с очи на неутолена хищница – «злият гений» на поета по собствените му думи, изречени далеч от мадам Брик, в Америка, насаме с друга жена. Маяковски бил пленник на това семейство с неговата свобода от морални норми, безапелационни литературни присъди, безкрайни интриги и неукротима жажда за пари.

В началото на фаталната 1930 Брик спешно заминали в чужбина. Осип Максимович – в командировка за Германия, Лиля Юриевна – да навести майка си Елена Юлиевна Каган, работеща в съветското търговско представителство в Лондон. На погребението на Маяковски те пристигнали от Берлин, изразили искрената си горест (и наистина неподправената си мъка от загубата на благодетеля им) и… повярвали във версията за самоубийството. Даже помогнали за нейното обосноваване – Лиля Брик написала, че уж Маяковски бил «неврастеник» и че причина за смъртта му била «своего рода мания за самоубийство и страх от старостта». Това на тридесет и шест години?

Трябва да се каже, че Брик не претърпели загуби: Лиля Юриевна успяла чрез влиятелни приятели-чекисти да получи най-голям дял в наследството (повече от майката и сестрите!), фактически прибрала целия архив на поета, ценните предмети, парите. Бидейки законна жена на О. М. Брик, тя не по-малко – на правителствено ниво и в общественото мнение – се възприемала като вдовица на Маяковски и главната му муза, плашеща до смърт всички останали жени, познавали поета отблизо, включително последната му любов Вероника Полоненска и американката Ели Джонс, която имала дъщеря от Маяковски – Хелън. Това не попречило на любвеобилната Лиля Юриевна да има многобройни връзки с мъже. Злите езици казват, че тя си отишла от живота на 87 години от несподелена любов към кинорежисьора Сергей Параджанов. Своя официален мъж преживяла с 33 години…

Докато била жива тази необикновена жена версията за самоубийството на нейния възлюбен не се подлагала на съмнение. В официалните кръгове. В литературния свят за това говорели тихо, но постоянно. Съвсем неочаквано тези съмнения се промъкнали в публикации в списание «Огоньок» през 1968 г., ръководен тогава от Анатолий Сафронов. Това бил очеркът на В. Воронцов и А. Колосков «Любовта на поета. Трагедията на поета», публикуван в три броя на списанието и предизвикал такава бурна полемика, че опитът на авторите да се преосмисли трагичната смърт на поета бил погребан от само себе си. Освен всичко останало, тези публикации са забележителни с това, че в тях съпрузите Брик се оказвали вън от биографията на Маяковски.
Даже години след смъртта на Лиля Брик, настъпила през 1978, верни приятели пазели името й и продължавали да поддържат версията за великата и единствена любов на Маяковски. Ако не беше нейното отсъствие през април 1930, въздишали фанатичните й поклонници, кой знае щеше ли да прозвучи фаталният изстрел или не.

Когато през 1988 година във вестник «Московски комсомолец» се появи малка бележка за дъщерята на Маяковски, живееща в Америка с порасналия си син, друг вестник («Московска правда») отговори на тази публикация със серия уводни статии за любовния роман на Лили Брик и Маяковски с обилно цитиране на писмата на «несменяемата» възлюблена. Интимната кореспонденция свърши работа и след излизането на бял свят през същата 1988 г. на биография на Маяковски в поредицата «Животът на великите хора», автор на която беше вече споменатият литературовед, докторът на филологическите науки Александър Михайлов. На страниците на тази книга имаше немалко нелицеприятни неща по адрес на Брик. Споменаваше се и за съществуването на дъщерята. Версията за самоубийството беше разложена на съставните й отегчаващи обстоятелства, по фатален начин заключили живота на поета в обръч от неразрешими по друг начин проблеми.

Като гръм от ясно небе дойде телевизионният сюжет в програмата на Владимир Молчанов «До и след полунощ», излъчена в ефир в нощта на 25 срещу 26 март 1989 година. Водещият показа на зрителите фотография на мъртвия Маяковски и някои подозрителни особености, навеждащи на мисълта за няколко изстрела. Молчанов внимателно предположи: самоубийство ли е това? И веднага получи рязък отпор от различни страни: в «Литературная газета» – от бившия сътрудник на Музея на Маяковски В. Радзишевски, в «Советская культура» – от сина на биографа В. Катанян, който по-късно става съпруг на Лили Брик. Накрая, колегите на Молчанов направиха специално предаване с участието на същия Катанян, в което се опитаха да отклонят подозренията от семейство Брик, макар че Молчанов съвсем не се занимаваше с тази тема. И повече към Маяковски не се върна.

Неочаквано темата по същото време се появи на страниците на списание «Журналист» с усилията на поета и журналиста Валентин Скорятин (с непосредственото участие на члена на редколегията Валентин Кузнецов) в поредица от статии, които списанието печата почти пет години – от 1989 до 1994 година, включително до смъртта на автора на сензационните открития.
Трудно е да се прецени къртовската, понякога на границата на невъзможното изследователска работа на Валентин Скорятин над редките и почти никому неизвестни документи, неопровержимо доказващи насилствената смърт на поета. Името на убиеца авторът не назовава, но много подробно разкрива взаимоотношенията на поета с различни хора, на първо място със семейство Брик и техните приятели-чекисти. Добре е описана атмосферата от онези години и места, където е бил Маяковски. Много неща са наречени за пръв път с истинските им имена. Но изследователят не успя да завърши до края това уникално, безпрецедентно разследване: Валентин Скорятин почина на 31 май 1994 година на възраст 58 години. Неговият приятел и съавтор Валентин Кузнецов успя да издаде в отделна книга всички търсения на своя съименник. Книгата със заглавие «Тайната на гибелта на Владимир Маяковски» излезе в издателство «Звонница-МГ» (Молодая Гвардия) през 1998 г. в тираж 8 хиляди екземпляра. Кой знае защо, за няколко години тя не стана предмет за ожесточени спорове и сериозни възражения. Навярно, защото да се спори и възразява е невъзможно срещу съвестно проучени редки архивни документи.

Жалко е, че този научен труд, достоен да бъде бестселър, го няма в нито една московска библиотека. А още по-жалко е, че това толкова рядко и честно издание отсъства в книжните фондове на Московския университет и Литературния институт “Максим Горки”: важно е истината за великия съветски поет да бъде научена от творческата младеж, бъдещите хуманитарни учени.
Впрочем, тази истина е полезно да се знае от всеки. Тя премахва съмненията, че Маяковски е бил убит. Как, от кого и с какви мотиви – подстъпите към това знание са вече набелязани, въпросът е кой ще продължи делото на Валентин Скорятин?

ГЕРМАН ВИХОДЦЕВ

Съветска Русия. 13 април 2000 г. №43 [11938].

«Тайната на гибелта на Владимир Маяковски» е преиздадена през 2009 г. от «Звонница-МГ». бел.прев.